5
`
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№620
София.06.10.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЕФРЕМОВА
Б. Й.
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. Върбанова
т.дело № 309/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на: „Б. инженеринг К.” ООД, гр.Варна, представлявано от управителя Ц. И. Г. и Е. К. Д. от гр.Варна, срещу решение № 229 от 24.11.2009 г. по в.т.д.№ 517/2009 г. на Апелативен съд – Варна.
Търговското дружество атакува решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното отхвърлително решение по претенцията му за законна лихва за разликата над 20 995.57 лв. до 63 015.01 лв. и в частта, с което след отмяна на решение № 220/27.05.2009 г. по т.д.№ 939/2008 г. на Окръжен съд – Варна в осъдителната част по претенцията за законна лихва върху заема за разликата над 18 355.20 лв. до 20 995.57 лв. , искът е отхвърлен и за посочената разлика. В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за отмяна на решението в атакуваните части и уважаване на исковата претенция изцяло.
В приложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по значими за изхода на делото материалноправни въпроси относно допустимостта страните по сделка да уговорят прекратително условие, състоящо се в сбъдването на бъдещо несигурно събитие, което е поставено извън волята на страните по сделката и относно допустимостта да се договаря падеж на задължението за връщане на заета сума в зависимост от прекратяване или разваляне на договор между други лица, спрямо които заемателят се явява трето лице. Поддържа се, че тези въпроси са разрешени в отклонение от практиката на АС при БТПП, а от друга страна, с оглед гарантираната на участниците в търговския оборот договорна свобода и необходимостта от правна сигурност е необходимо ВКС да се произнесе по поставените въпроси, с цел еднозначното тълкуване на правните норми и на волята на страните по сделките.
Жалбоподателят Е. Д. счита за неправилно решението в осъдителните части – за сумата 20 836 лв. – договорна лихва върху заема за периода от 15.12.2004 г. до 15.12.2005 г. и за сумата 18 355.20 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 08.12.2007 г. до 18.08.2008 г. Инвокирани са всички основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на решението и отхвърляне на исковите претенции, с присъждане на разноски.
Искането за достъп до касационен контрол е основано на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по значими правни въпроси/неправилно квалифицирани като процесуалноправни/ за основателността за акцесорни искови претенции по чл.240, ал.2 и чл.86, ал.1 ЗЗД, без да е установено наличието на главен дълг и без да е налице влязло в сила решение за присъждане на главницата по заемния договор; за изискуемостта на вземанията и за техния размер. В изложението на основанията за допускане на обжалването се излагат и доводи, пряко касаещи твърдяната неправилност на решението в обжалваните части, чието обсъждане в рамките на настоящото производство е процесуално недопустимо.
Ответницата Л. С. Д., чиято отговорност, наред с тази на Е. Д., е ангажирана при условията на солидарност, не е обжалвала въззивното решение и не е заявила становище по подадените касационни жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното въззивно решение Апелативен съд – Варна е приел за безспорно предоставянето от ищцовото дружество на ответниците на заем в размер на 170 000 лв. с нот.акт за учредяване на договорна ипотека от 15.12.2004 г. По спорния въпрос за изискуемостта на вземането на ищеца за сумата по заема, решаващият състав е изразил становище, че първият посочен в нот.акт падеж – датата на подписване на акт обр.15 за жилищната сграда, която предстои да бъде изградена от заемодателя в недвижим имот в гр.Варна, ул.”Дунав” № 18, по силата на сключен предварителен договор със съсобствениците на имота/ трети за настоящия спор лица/, не се е сбъднал. Според съда, вторият уговорен падеж – в случай на разваляне или прекратяване на предварителния договор – една година след подписване на нот.акт, а именно – 15.12.2005 г., съдържа условие, настъпило след последната дата, предвид прекратяване действието на предварителния договор за строителство с допълнително споразумение от 19.06.2007 г. Позовавайки се на правилото на чл.21, ал.1 ЗЗД за действието на договора спрямо лицата, е изразено разбирането, че предварителният договор за строителство от 15.12.2004 г. и споразумението от 19.06.2007 г. за прекратяване на неговото действие не могат да се противопоставят на заемополучателите, които не са страни по тях, а от друга страна, не би могло да се преуредят с обратна сила задължения на заемополучателите по друг договор. По тези съображения е направен извод за липса на уговорен падеж на задължението за връщане на заема и за необходимост от покана до длъжниците по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД, за каквато е зачетено връчването на призовка за доброволно изпълнение по изп.д.№ 272/2007 г. на ЧСИ № 717. Въззивният съд е определил размера на исковите претенции при зачитане на експертното заключение, прието в първоинстанционното производство.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, намира, че касационно обжалване не следва да се допусне.
По касационната жалба на „Б. – инженеринг К.” ООД:
Формулираните от първия касатор материалноправни въпроси, свързани с допустимостта страните по една сделка да уговорят прекратително условие, състоящо се в сбъдването на бъдещо несигурно събитие, което е поставено извън волята на една от страните по сделката и с възможността да се уговори падеж на задължението на заемателя в зависимост от прекратяване или разваляне на договор между трети лица, не могат да бъдат определени като значими за изхода на делото по смисъла на ал.1 на чл.280 ГПК. В тази насока следва да се вземат предвид решаващите мотиви на въззивната инстанция относно изискуемостта на вземането на ищеца по договора за заем. Произнасяйки се по този значим за изхода на спора въпрос, въззивният съд е преценявал действието на договора спрямо лицата/ чл.21, ал.1 ЗЗД/, както и невъзможността да бъдат преуредени с обратна сила задължения на заемателите и то в зависимост от споразумения между трети за спора лица, подписани след изтичане на предвидения в нотариалния акт срок, а именно след 15.12.2005 г., а от друга страна е подложил на тълкуване клаузата относно втория падеж по заемния договор. Именно в резултат на това тълкуване е прието, че развалянето или прекратяването на предварителния договор за строителство е условие, което би могло да настъпи в рамките на една година от сключване на договора за заем, респ. подписване на нот.акт за учредяване на договорна ипотека за обезпечаване вземането на дружеството – заемодател. По тези допълнителни съображения не е взето предвид подписаното много по-късно – на 19.06.2007 г. допълнително споразумение за прекратяване на предварителния договор за строителство. Следователно, решаването на част от поставените материалноправни въпроси, не е обусловило изхода на делото в отвърлителната част за иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, поради което не следва да се преценява дали са налице допълнителните предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По касационната жалба на Е. К. Д.:
Твърденията на касатора, че формулираните материалноправни въпроси са обусловили изводите на въззивната инстанция за частична основателност на исковите претенции за възнаградителна лихва и за обезщетение за забава в размер на законната лихва, не могат да бъдат възприети. В хода на инстанционното производство не е релевиран довод за несъществуване на главното задължение по облигационния договор, обективиран в нотариалния акт, нито са въведени твърдения за погасяването му и този въпрос е извън предмета на делото. Затова и с оглед задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, посочените от касатора материалноправни въпроси не попадат в приложното поле на касационното обжалване по смисъла на ал.1 на чл.280 ГПК. Поради липса на общата предпоставка за допускане на касационен контрол, настоящият състав не дължи произнасяне по поддържаните от този касатор допълнителни предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 229 от 24.11.2009 г. по в.т.д.№ 517/2009 г. на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: