5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 621
С., 05.10.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 40/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и [фирма] – двете дружества със седалище в [населено място] махала, обл. М., срещу решение от 12.10.2010 г., постановено по в. гр. д. № 203/2010 г. на Окръжен съд – Монтана. С обжалваното решение, след отмяна на решение от 11.05.2010 г. по гр. д. № 1824/2009 г. на Районен съд – [населено място], са обявени за недействителни на основание чл.135 ЗЗД спрямо „П. Б. /България/” АД сключените на 04.02.2009 г. между [фирма] като продавач и [фирма] като купувач 4 бр. договори за покупко – продажба на моторни превозни средства, оформени с нотариални заверки на подписите рег. № 265, 266, 267 и 268 от 04.02.2009 г. на нотариус Б. П. с рег. № 599 на Нотариалната камара, и с оглед изхода на делото ответниците – касатори са осъдени да заплатят на ищеца деловодни разноски в размер на 617.56 лв.
В касационните жалби се излагат идентични оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Касаторите поддържат, че в нарушение на материалния закон – чл.135 ЗЗД, въззивният съд е обявил сключените помежду им договори за недействителни по отношение на Банката – ищец, без да съобрази обстоятелствата, че към момента на извършване на продажбите вземането на ищеца не е било изискуемо, сделките са възмездни, не е съществувало намерение у договарящите за увреждане на кредитора и продавачът [фирма] е разполагал с друго имущество, достатъчно за обезпечаване на вземането.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК като се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със съдебната практика, обективирана в следните решения, постановени от състави на ВКС при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ : Решение № 811/03.07.2007 г. по гр. д. № 899/2006 г., ІV г. о.; решение № 655/05.07.2007 г. по гр. д. № 573/2006 г., ІІ г. о.; решение № 1334/24.11.2008 г. по гр. д. № 4620/2007 г., ІV г. о.; решение № 50/03.02.2009 г. по гр. д. № 5417/2007 г., ІV г. о.; решение № 35423.04.2009 г. по гр. д. № 64/2008 г., ІІІ г. о.; решение № 777/01.12.2005 г. по т. д. № 380/2005 г., І т. о. Касаторите не са посочили конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но обстоятелствената част на всяка от жалбите и изложенията към тях позволяват въпросите да бъдат уточнени от настоящата инстанция съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както следва : 1. За да е основателен искът по чл.135, ал.1 ЗЗД, следва ли вземането на ищеца – кредитор да е изискуемо; 2. Елемент ли е от фактическия състав на основанието по чл.135, ал.1 ЗЗД намерението на длъжника и третото лице – насрещна страна по разпоредителната сделка, за увреждане на кредитора; 3. Релевантно ли е за основателността на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД наличието на друго имущество в патримониума на длъжника, достатъчно за удовлетворяване на вземането на кредитора.
Ответникът по касация „П. Б. /България/” ЕАД – [населено място], не заявява становище по касационните жалби.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба на [фирма] е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Допустима е и касационната жалба на [фирма], независимо, че изпратеният до дружеството препис от решението е връчен на 22.10.2010 г., а жалбата е депозирана на 25.11.2010 г. Решението е връчено на лице, за което няма данни да е работник или служител на [фирма] /З. М., съпруга на съдружника О. М./, като по този начин са нарушени правилата на чл.50, ал.3 ГПК за връчване на съдебни книжа на търговци и с оглед на това едномесечният срок по чл.283 ГПК следва да се счита за спазен към датата на подаване на жалбата.
Въззивният съд е отменил решението по гр. д. № 824/2009 г. на Районен съд – Лом и на основание чл.135, ал.1 ЗЗД е обявил за относително недействителни спрямо ищеца „П. Б. /България/” АД сключените между ответниците [фирма] и [фирма] договори за покупко – продажба на превозни средства, след като въз основа на събраните по делото доказателства е приел за установено, че към момента на сключване на договорите – 04.02.2009 г., е съществувало валидно възникнало и непогасено парично вземане в полза на „П. Б. /България” АД към продавача [фирма] по договор за банков кредит /овърдрафт/ от 21.02.2008 г. и че извършените продажби увреждат ищеца – кредитор, тъй като с тях е намалено имуществото на длъжника, включително поради липсата на доказателства уговорената продажна цена да е постъпила в патримониума на последния. Предвид обстоятелството, че при сключване на сделките и двете дружества са представлявани от едно и също лице – управителят О. М., е направен извод, че по аналогия с чл.135, ал.2 ЗЗД знанието на договарящите за увреждащия характер на продажбите трябва да се презумира.
Решаващият въззивен състав е преценил като неоснователни възраженията на ответниците, че към момента на сключване на договорите за продажба произтичащото от договора за кредит вземане не е било изискуемо и не е съществувало намерение за увреждане на кредитора „П. Б. /България/” АД. Изложени са съображения, че изискуемостта на вземането не е предпоставка за успешното провеждане на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД, а намерението за увреждане не е елемент от фактическия състав на основанието по чл.135, ал.1 ЗЗД, при което знанието за увреждане е достатъчно за обявяване на увреждащата сделка за относително недействителна спрямо кредитора. Твърдението на ответника [фирма] за налично при сключване на процесните договори друго имущество /стоки на склад/, годно да удовлетвори кредитора, е счетено за недоказано след преценка на представените доказателства.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Разрешените от въззивния съд материалноправни въпроси по п.1 и п.2 относно обвързаността на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД от изискуемостта на вземането и от намерението на длъжника и третото лице за увреждане на кредитора отговарят на въведеното в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол, тъй като произнасянето по тях е обусловило уважаването на предявения срещу касаторите иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД. Не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК третият поставен въпрос – дали наличието на друго имущество в патримониума на длъжника препятства успешното провеждане на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че ответникът [фирма] не е доказал да е притежавал друго налично имущество към момента на сключване на договорите за покупко – продажба, достатъчно за удовлетворяване на кредитора по договора за банков кредит. Посоченият извод касае преценката на доказателствата и е относим към правилността на атакуваното решение, не и към основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Независимо от обуславящия характер на първите два въпроса, касационно обжалване по повод на същите не може да се допусне поради недоказаност на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК допълнителна предпоставка. Решаващите мотиви, с които въззивният съд е обосновал крайните си изводи по съществото на спора, кореспондират изцяло както с представената от касаторите, така и с известната на настоящия състав константна практика на ВКС по приложението на чл.135, ал.1 ЗЗД. Изводите на съда, че след като вземането на Банката – ищец е възникнало в момента на сключване на договора за кредит и предхожда по време извършените от длъжника разпоредителни сделки, искът намира своето основание в разпоредбата на чл.135, ал.1 ЗЗД, съответстват изцяло на дадените в приложените съдебни актове разрешения на значимите за изхода на конкретното дело правни въпроси. Съобразена с трайната непротиворечива практика на ВКС е и тезата на решаващия състав, че изискуемостта на кредиторовото вземане не е елемент от фактическия състав на предвиденото в чл.135, ал.1 ЗЗД основание за обявяване на относителна недействителност на сключените от длъжника разпоредителни сделки и че успешното провеждане на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД не е обусловено от доказване на намерение у длъжника и третото лице за увреждане на кредитора /за разлика от хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД/. Не съществува спор в практиката, че в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД е достатъчно само знание за увреждащия характер на сделките у длъжника, а при възмездните сделки – и у третото лице, с което той е договарял, за да бъде обявена сделката за относително недействителна по отношение на кредитора. В ал.2 на чл.135 ЗЗД е установена презумпция за знание, която според трайната практика на ВКС /напр. решение № 120/02.02.2000 г. по гр. д. № 704/99 г., решение № 1037/02.10.2008 г. по гр. д. № 4302/2007 г., решение № 219/17.02.2010 г. по т. д. № 752/2009 г. и др./ се прилага и спрямо физическите лица, формиращи представителството на договарящите юридически лица. В унисон с тази практика съставът на Окръжен съд – Монтана е презумирал знанието на дружествата – ответници за увреждащия характер на продажбите като е взел предвид доказания по делото факт, че към момента на сключването им подавачът и купувачът са представлявани от един и същ управител. Недоказването на противоречива практика препятства допускането на обжалваното решение до касационен контрол и сочи на неоснователност на заявеното в този смисъл искане.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 12.10.2010 г., постановено по в. гр. д. № 203/2010 г. на Окръжен съд – Монтана.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :