О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 622
Гр.София, 18.12.2017г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
К. Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1216 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н./, [населено място], подадена чрез синдиците на банката, срещу решение № 19/05.01.2017г., постановено по т.д.№ 5158/16г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1372/01.08.2016г. по т.д.№ 3588/16г. на Софийския градски съд по предявения от И. В. К., [населено място] срещу [фирма] /н./ за определяне на основание чл.68, ал.3, във вр. с ал.1 З. на поредност на удовлетворяване на вземането, включено в списъка на приетите вземания под № 7337 за сумата 200000 лв. с посочено основание „вземане, придобито чрез цесия”, а именно по чл.94, ал.1, т.4 З., редакция ДВ бр.67 от 29.07.2003г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 06.11.2014г. С. С. С. в качеството си вложител в банката е уведомил същата за прехвърлянето на вземането си по договор от 18.04.2006г. за преференциален безсрочен депозит в размер на 200000 лв. на лицето И. В. К. с договор за цесия от 05.11.2014г. Вземането е включено в списъка на приетите вземания с ред на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.7 З.. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение за промяна на реда на удовлетворяване на вземането в определената поредност по чл.94, ал.1, т.4 З. по съображения, че предмет на договора за банков влог могат да бъдат само парични средства, които да се предоставят на съхранение от всяко физическо или юридическо лице и този договор не следва да се счита за сключен с оглед на личността на вложителя. Прието е, че понятието „вложител” е определено в пар.1 от ДР на ЗГВБ и пар.1, т.4 З. и това е лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки. Според разпоредбата на пар.1, т.6 от ДР на ЗГВБ вложител е титулярът или в хипотезата на съвместен влог – всеки от титулярите на влога, а по смисъла на пар.1, т.1 – влог е кредитно салдо, което се получава в резултат на средствата, оставени по сметка или временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия. При безспорност на обстоятелството, че цедентът е имал качеството на вложител в банката, според легалните определения в З. и ЗГВБ, това качество е преминало и върху цесионера по договора за цесия. Аргумент е изведен и от разпоредбата на чл.99, ал.2 ЗЗД, според която прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително изтеклите лихви, ако не е уговорено друго, като е формиран извод, че цесионерът е придобил и качеството вложител в банката. На основание разпоредбите на пар.1, т.4 на ДР на З. и на пар.1 и т.1 от ДР на ЗГВБ са изложени съображения, че възникването на качеството „вложител” произтича от правото на едно лице да получи средствата по банков влог, а не от факта на личното директно предоставяне на средствата за съхранение в банката. Прието е, че качеството вложител на ищеца произтича от признатото му от закона право да получи средствата по разкритото на негово име кредитно салдо, формирано в резултат на обичайни банкови сделки. Решаващият състав се е аргументирал и с нормата на чл.9, ал.2 ЗГВБ, съгласно която не са обхванати от гаранцията права на вложители, получили права по влог в резултат на разпоредителни действия, извършени в срока на мерките по чл.116 ЗКИ.
Касаторът поставя в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК следните въпроси, по отношение на които твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК: 1.Следва ли цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63, ал.1 З. или следва да бъдат включени служебно в списъка на приетите от синдика вземания?; 2. Качеството „вложител” субективно качество ли е с оглед на личността?; 3. Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството „вложител”?; 4.След уведомяване и осчетоводяване на прехвърленото вземане по влог от страна на длъжника – банката по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, цесионерът придобива ли качеството „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на З.?; 5. Придобитото вземане по силата на договор за прехвърляне на вземане (цесия), произтича ли от временни положения в резултат на обичайните банкови сделки, отговарящи на дефиницията за „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на З.?; 6. С оглед на това, че вземането е придобито до една година преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, следва ли кредиторът да се удовлетворява по реда на чл.94, ал.1, т.4 З. като вложител?; 7. Може ли да бъде „вложител” цесионер, за когото не е налице, което и да е от следните условия: не е в правоотношение с банката, не е сключил договор за влог с банката, не е предоставил парични средства на банката, не е идентифициран от банката съгласно вътрешните правила, не е приел общите условия на банката, не заплаща такси по тарифата на банката за обслужване на сметката, по която е осчетоводено прехвърленото вземане, не е извършена задължителна проверка по реда на ЗМИП?; 8.Законосъобразно ли е прилагането на двойни стандарти по отношение на списъка на приетите вземания, като същият да бъде допълван с кредитори – цесионери с ред на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 З., след като съдът по несъстоятелността е одобрил и проверил законосъобразността на съставения списък?.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първият и осмият от поставените въпроси не са обуславящи за решаването на спора. Въпросът дали съществува задължение на цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63, ал.1 З. или тези вземания подлежат служебно на включване в списъка на приетите от синдика вземания не е обсъждан от въззивния съд, поради обстоятелството, че вземането на ищеца по иска е включено от синдиците в списъка на приетите вземания и възражението по чл.66, ал.6 З. е подадено само относно определената поредност за удовлетворяване. Въпросът за създадения според касатора „двоен стандарт” по отношение на списъка на приетите вземания не попада в приложното поле на касационното обжалване предвид законодателната уредба за разглеждане на подадените възражения по чл.66, ал.6 З. в отделно производство по реда на чл.68, ал.1 З.. Възприемането на противната теза би създало обвързаност на решението на съда по възражението (разглеждано по чл.68 З.) от акта на съда по несъстоятелността за одобряване на списъка на приетите вземания по чл.67, ал.2 З., което по същество би представлявало лишаване на кредиторите на несъстоятелността от право на възражение срещу поредността на удовлетворяване на приетите им вземания.
Въпроси от втори до седми биха могли да се обобщят като въпрос, относим към преценката за качеството „вложител” на цесионер, придобил вземане по договор за влог, непокрито от гаранцията по ЗГВБ, която преценка е обуславяща за поредността на удовлетворяване на това вземане по чл.94, ал.1, т.4 З. в приложимата за спора редакция до изменението с ДВ бр.62/2015г. Въпросът е от значение за спора, поради което е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но касаторът не е обосновал наличието на някое от въведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът не е посочил съгласно т.3 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС практика на съдилищата по влезли в сила решения, в които поставеният въпрос да е разрешаван противоречиво.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Според т.4 на ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.
В случая поставеният въпрос изисква тълкуване на разпоредбата на чл.94, ал.1, т.4 З. – редакция към ДВ бр.67/29.07.2003г., приложима към спора съгласно пар.6, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗБН, ДВ бр.62/2015г. в сила от 14.08.2015г. Според нормата на чл.94, ал.1, т.4 З. в този ред на удовлетворяване са включени вземания, за които фондът (ФГВБ) се е суброгирал, и вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. По силата на чл.9, ал.2 ЗГВБ Фондът за гарантиране на влоговете в банките не изплаща суми на лица, които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от ЗКИ и след датата на издаване на акт по чл.20, ал.1. По смисъла на този закон влог е кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия – пар.1, т.1 от ДР, а вложител е титулярят или в случаите на съвместен влог – всеки от титулярите на влога – пар.1, т.6 от ДР. В пар.1, т.4 на ДР на З. е дадено легално определение на вложител, като лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки.
Съставът на І т.о. на ВКС намира, че отговорът на въведения от касатора правен въпрос се извежда от така цитираната законодателна уредба.
По реда на чл.94, ал.1, т.4 от Закона за банковата несъстоятелност се удовлетворяват вземанията на вложители, поради което качеството „вложител” се определя според дефиницията за вложител в допълнителната разпоредба на този закон и същото произтича от правото на едно лице да получи паричните средства по банкова сметка или средствата, представляващи кредитни салда. Определението за вложител в Закона за банковата несъстоятелност съответства на определението за влог в Закона за гарантиране на влоговете в банките. Влогът е дефиниран като кредитно салдо, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки. Следователно в Закона за гарантиране на влоговете в банките законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на Търговския закон (чл.421 и сл.), а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, т.е. налични са средства, които банката трябва да плати на вложители.
При тълкуването на разпоредбата на чл.94, ал.1, т.4 З. в частта „вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете” съобразно смисъла на понятието за „влог” по ЗГВБ и на понятието „вложител” според З. безпротиворечивият извод, който се налага е, че лицата, „които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от Закона за кредитните институции”, т.е. лицата по чл.9, ал.2 ЗГВБ, имат качеството на вложители, чиито вземания не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Такова лице, придобило право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, е цесионерът, на когото цедентът (страна по договор за влог с банката), е прехвърлил правата си. Смисълът на законовата норма на чл.94, ал.1, т.4 З. се установява точно от легалното определение за вложител, дадено в пар.1, т.4 на ДР на З..
По тези съображения съставът на ВКС приема, че приложимата за спора правна норма е ясна, не е налице непълнота, която да бъде отстранена чрез тълкуване и липсва противоречие между тази норма и други норми, от които да се извлича точният й смисъл, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Разноски за производството не се дължат. Касаторът е заплатил държавна такса за производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19/05.01.2017г., постановено по т.д.№ 5158/16г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.