О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 623
гр. София 12.05.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 400/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. Д. и Д. В. Ц., чрез процесуалния им представител адв. М. Я., против решение № 1638/30.07.2014г., постановено по гр. д. № 1554/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 491/21.01.2014г. по гр.д. № 11520/2010 г. на Софийски градски съд в частта му, с която са отхвърлени предявените от Г. С. Д. срещу Г. С. Д. и Д. Д. Ц. искове с правно основание чл. 26, ал.2, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на съдебна спогодба, сключена по гр.д. №1229/1989 г. на Софийски районен съд между С. Д. К., В. Г. К., Г. С. Д. и Г. С. Д., на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, оформен с нотариален акт № 6, том ХХХХХV, дело № 9595/1990 г. на Нотариус при Софийски районен съд, сключен между С. Д. К. и В. Г. К., в качеството им на прехвърлители и Г. С. Д. в качеството й на приобретател и на договор за дарение, оформен с нотариален акт № 183, том LLLLXLІІ, дело № 47764/1997 г. на Нотариуса при Софийски районен съд, сключен между Г. С. Д., в качеството й на дарител и Д. В. Ц., в качеството й на надарена до размера на ? ид.част от двата договора /за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане и за дарение/ и вместо него е прогласил по исковете, предявени от Г. С. Д. срещу Г. С. Д. и Д. В. Ц., на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД нищожността на съдебна спогодба, сключена по гр.д. №1229/1989г. на Софийски районен съд между С. Д. К., В. Г. К., Г. С. Д. и Г. С. Д., на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, оформен с нотариален акт № 6, том ХХХХХV, дело № 9595/1990 г. на Нотариус при Софийски районен съд, сключен между С. Д. К. и В. Г. К., в качеството им на прехвърлители и Г. С. Д. в качеството й на приобретател и на договор за дарение, оформен с нотариален акт № 183, том LLLLXLІІ, дело № 47764/1997 г. на Нотариуса при Софийски районен съд, сключен между Г. С. Д., в качеството й на дарител и Д. В. Ц., в качеството й на надарена до размера на ? ид.част от двата договора /за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане и за дарение/.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на постановеното решение поради противоречие с процесуалния и материалния закон –основания по чл. 281, ал.1, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на всички основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК във връзка със следните въпроси: 1/ Обособяването на реални части от жилищната сграда и разпределянето им между съделителите чрез постигане на спогодба в делбения процес, без да е спазена разпоредбата на чл. 62 от З./отм/, може ли да бъде санирано чрез изпълнение на процедура след влизане в сила на определението, с което е одобрена спогодбата,като се позовава на противоречие с решение № 190/22.03.1994 г., постановено по гр.д. №1440/1993 г. на ВС, ІV г.о.; 2/ Дали съдът е длъжен да изследва волята на страните по един договор и да извърши конверсия на предмета на договора, като се съобрази с волята на страните.Позовава се на противоречие с решение № 980/13.11.2008 г. по гр.д. №3667/2007г, ВКС, І г.о.; 3/ Може ли съдът да приложи принципите на конверсия и при ясно изразена воля от страните по един договор /в случая съдебната спогодба по делбеното дело и последващите сделки с получения в дял имот – договор за издръжка и гледане и договор за дарение/ да приеме, че има действителен договор по отношение на идеални части от сградата, съответните на незаконосъобразно обособени реални части от същата.Сочи бланкетно , че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация Г. С. Д., чрез процесуалния си представител адв. М. С., е подал отговор на касационната жалба по чл. 287, ал.1 ГПК, в който заявява, че същата не следва да бъде допускана до касационно обжалване, а по същество е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените при условията на обективно и субективно съединяване от Г. С. Д. искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на одобрената от съда спогодба по гр.д. 1229/89 г. по описа на ІV РС – [населено място], касаеща подялбата на имоти, съсобствени между него, Г. С. Д. и техните родители – С. и В. К., както и прогласяване на нищожността на сключените впоследствие с нотариален акт № 6, том XXXXXV, дело № 9595/1990 г. договор за прехвърляне на недвижимия имот, поставен в дял на С. и В. К., на Г. С. Д. срещу задължение за издръжка и гледане и на договора за дарение, сключен между Г. С. Д. и Д. В. Ц. относно същия имот с нотариален акт № 183, том LLLLXLLІІ, дело №47764/1997 г., поради липса на предмет на сделките. За да отмени първоинстанционното решение, от фактическа страна въззивният съд е приел, че Г. С. Д. и Г. С. Д. са низходящи на С. Д. К. и В. Г. К., респективно, че са техни законни наследници. Посочил е, че съгласно сключените договори за дарение, предхождащи процесната спогодба, подробно описани в обжалваното решение, С. Д. К. и В. Г. К. са прехвърлили на Г. С. Д. и на Г. С. Д. съответно по 1/3 ид.ч.от притежаваните от тях в условията на СИО – дворно място и сграда, предмет на предявените искове. За да се произнесе по отношение на иска за прогласяване на нищожност на сключената съдебна спогодба, обективирана в протокола по делбеното гр.д. №1229/1989 г. на СРС, въззивният съд е приел, че обособените три дяла от процесната сграда, представляват функционално обособени жилища, но не отговарят на техническите правила и норми за такива. Изключил е приложението на ТР № 96/16.11.1971 г. на ОСГК на ВС, тъй като то има действие само по отношение на сградите и обособените в тях обекти, заварени към 17.05.1963 г. Разрешението на съда е обосновано от извода му, че всички последващи преустройства в съществуващите към този момент сгради трябва да са съобразени с вече въведените технически изисквания, а ответниците по въззивната жалба Г. С. Д. и Д. В. Ц. не са доказали при условията на чл. 154, ал.1 ГПК, че сградата е съществувала в състоянието, в което е била към 17.05.1963 г., и към момента на сключване на спогодбата по гр.д.№ 1229/1989г. Съдът е установил, че към момента на постигане на спогодбата сградата не е съществувала в същия вид, тъй като по отношение на нея са били извършени преустройства, като подробно е изследвал събраните писмени и гласни доказателства. Въззивният съд е посочил, че процесната спогодба е могла да бъде сключена само при спазване на изискването на чл. 62 З.(отм.), което не е направено, а обособените три дяла не отговарят на установените в Наредба № 5 /ДВ бр.69/2.09.1977 г./ правила и норми за териториално и селищно устройство,действаща към момента на сключване на спогодбата, относно изискванията за обособяването на самостоятелни жилищни обекти. При тези съображения е разрешил спора, като е приел, че е налице липса на предмет на сключената съдебна спогодба, с която се прекратява съсобствеността и е прогласил нищожността й на основание чл. 26, ал.2, пр. 1 ЗЗД. По отношение на останалите предявени искове, от фактическа страна съдът е приел, че след смъртта на С. Д. К. и В. Г. К., ищецът Г. Д. К. в качеството на техен наследник по закон ще получи по правилата на чл. 5, ал. 1 ЗН половината от притежаваната от тях 1/3 ид. ч. от имота или 1/6 ид.ч. Достигнал е до извода, че за Г. С. Д. съществува правна възможност да иска прогласяването на нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, оформен с нотариален акт № 6, том XXXXXV, дело №9595/1990г. на Нотариус при СРС, сключен между С. Д. К. и В. Г. К. от една страна и Г. С. Д. от друга и на договор за дарение, оформен с нотариален акт №183, том LLLLXLLІІ, дело № 47764/1997 г. на Нотариуса при Софийски районен съд, сключен между Г. С. Д. и Д. В. Ц. до размера на ? ид.ч., а за останалата ? ид.ч. исковете са недопустими, тъй като ищецът не е собственик на тази част. Съдът е приел, че исковете, в частта в която ги е счел за допустими, са основателни във връзка с възприетото разрешение по отношение на иска за прогласяване на нищожността на съдебната спогодба, тъй като са лишени от предмет, понеже прехвърлянето е извършено в нарушение на чл. 62, ал.1 З./отм./ и реалният обект на прехвърлянето не съществува като самостоятелен такъв.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 – 3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки отделен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговаря на приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ ,съгласно което в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Така формулиран първият въпрос е включен в предмета на делото, но е свързан с преценката на събраните доказателства и формирането на вътрешното убеждение на съда. Въззивният съд е разгледал въпроса и е приел, че приложеният като доказателство по делото акт за узаконяване на сградата № 37/07.04.2000 г. на Главния архитект на Столична община, район В. узаконява самата сграда, а не и самостоятелно обособените обекти в нея. Следователно въпросът касае изцяло фактическите изводи на съда,направени въз основа на събраните доказателства и е относим към правилността им.По същество представлява касационно основание и не може да обоснове наличие на общата предпоставка за допускане до касационна проверка. При липса на общото основание, не се изисква проверка за наличие на специалните предпоставки за допускане до касационна проверка. Вторият и третият въпрос имат идентично предметно съдържание и касаят приложението на принципа на конверсия във връзка със сключената процесна спогодба за делба на недвижим имот и последващите прехвърлителни договори. Така формулирани те са общи и абстрактни. Същите изобщо не са били предмет на разглеждане от въззивния съд, доколкото подобни възражения не са били въвеждани във въззивното производство. При това положение не могат да обосноват наличие на общото основание за допускане на касационно обажалване, доколкото не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфичните предпоставки, поддържани от касатора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1638/30.07.2014г., постановено по гр. д. № 1554/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: