2
Върховен касационен съд на Република България ГК, І г.о. дело № 5235/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 623
София, 11.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ТЕОДОРА НИНОВА
гражданско дело под № 5235/2013 година
Производство по чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.
Обжалвано е решение № 117 от 20.05.2013 год. по в.гр.дело № 116/2013 год. на Сливенския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 108/13.12.2012 год. по гр.дело № 143/2012 год. по описа на РС [населено място], като вместо него е постановено друго за отхвърляне като неоснователен и недоказан предявеният от Т. Е. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], общ.К., обл.С., [улица] положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК – за признаване за установено по отношение на [община] с адрес [населено място], пл.”В.” № 1, представлявана от кмета Х. Р. К., че Т. Е. Д. е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ.К., съставляващ УПИ ХVІ в кв.48 по регулационния план на селото, ведно с построената в имота масивна едноетажна жилищна сграда със застроена площ 70 кв.м., с дървен гредоред, състояща се от две стаи и салон при граници: улица, УПИ ХVІ-457, УПИ VІ-474, УПИ V-456, УПИ VІ-453 и УПИ ХVІІ-458, на основание дарение, обективирано в нотариален акт № 156 от 04.06.2004 год., том І, рег.№ 889, дело № 148/2004 год. на нотариус Н. Б. с район на действие районен съд [населено място] и рег.№ 416.
Недоволна от въззивното решение е жалбоподателката Т. Е. Д., представлявана от адвокат З. О., която го обжалва в срока по чл.283 ГПК като счита, че е допустимо касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК тъй като окръжният съд се е произнесъл по „процесуалноправен въпрос за доказателствената сила на констативния нотариален акт в противоречие с практиката на ВКС-ТР № 11/2012 г. на ОСГК” и „по материалноправния въпрос за действието на позоваването на изтеклата придобивна давност в противоречие с практиката на ВКС”-ТР № 4/2012 год. на ОСГК.
От ответника по касация [община], представлявана от адвокат С. Р. е постъпил отговор по чл.287, ал.1 ГПК със становище за недопустимост. Претендира за направените по делото разноски за адвокатски хонорар.
Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
За да отмени решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че въз основа на констативен нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка на 06.06.1979 год., том І, н.дело № 86/1979 год. на районния съдия при Котелския районен съд наследодателят на ищцата /неин дядо по бащина линия/ М. М. Д./починал на 16.01.1984 год./ е признат за собственик по давностно владение на дворно място с площ от 1250 кв.м., съставляващо парцел ХVІ в кв.48 по плана на [населено място] като с н.акт № 156 от 04.06.2004 год., том І, рег.№ 889, дело № 148/2004 год. на нотариус Н.Б. с район на действие-Котелски районен съд, наследниците на М. М. Д. са й дарили този имот заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 70 кв.м. Отчетено е, че първият регулационен план на селото е от 1940 год., по който процесният имот е извън регулацията на селото, през 1963 год. е изготвен регулационен и застроителен план (ЗРП), записан като разширение, по който процесният УПИ ХVІ попада в кв.48 и е отреден за „магазин на Селкооп” като в разписния лист е записано, че е с № 458 по плана, вид и назначение на имота-градина, а за собственик е посочено „Селкооп и ДЗС”(бивша собственост на П. Н. С.), за който е съставен А. № 4835 от 01.02.1978 год. (не е вписан в разписния лист) както и констативния нотариален акт. Взето е предвид, че през 1966 год. е изработен нов ЗРП за [населено място], който покрива изцяло този от 1940 год. като за процесния имот единственият и действащ към настоящия момент подробен устройствен план е РП от 1963 год., а няма данни да е отстъпено право на строеж на наследодателя Д., поради което е направен извод, че е бил завладян от него без правно основание и за това не би могло да се постави началото на давностно владение тъй като собствеността е принадлежала на държавата, а впоследствие е преминала в собственост на общината.
В случая доводите на касатора се свеждат до твърдяни и в касационната жалба нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, необоснованост, които са основания за касиране съгласно чл.281, т.3 ГПК, но сами по себе си те не съставляват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване трябва да е налице някоя от трите специални предпоставки, уредени в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, когато тази практика е задължителна – постановленията на Пленума на Върховния съд (тъй като тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската колегия същия съд, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата служат за ръководство на съдилищата) и тълкувателните на Общото събрание на гражданската и търговска колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт. За това незадължителната практика на Върховния касационен съд макар и „трайно установена” или „преобладаваща” доколкото е все пак противоречива мястото й е в чл.280, ал.1, т.2 ГПК. При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция /да правораздава по отделни дела/ само доколкото чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се отчита, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани. Касаторът не е сравнил отделни случаи по съдебни актове, не е обосновал противоречивото разрешаване по поставени въпроси с обжалваните решения, защото следва да се намери общото между тях и това общо да е материалноправен или процесуално правен въпрос.
Отделен е въпросът, че при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд е съобразил чл.86 ЗС, който предвижда, че не може да се придобива по давност вещ в периода 1951 год. до 1990 год.: – социалистическа собственост; за времето от 1990 год. до 1996 год. – вещ държавна или общинска собственост, а след 1996 год. – вещ публична държавна или общинска собственост, поради което е законосъобразен изводът на съда, че праводателят на ищцата не е могъл да придобие имота по давност, а нотариалното удостоверяване в констативния нотариален акт не е нищожно при отчитане приетото от Върховния касационен съд с ТР № 4/2012 год. на ОСГК във връзка с чл.79, ал.1 ЗС, чл.120 ЗЗД и чл.587 ГПК както и ТР № 11/2013 год. на ОСГК относно приложението на чл.179, ал.1, чл.193 и чл.587 ГПК.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация се присъждат направените разноски за платен в настоящото производство адвокатски хонорар 720 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 117 от 20.05.2013 год., постановено по в.гр.дело № 116/2013 год. на Сливенския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. Е. Д. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], Сливенска област да заплати на [община] на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 720/седемстотин и двадесет/лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: