4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 624
София, 30.09.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2364/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно определение № 1133 от 19.05.2014 г., постановено по ч. гр. д. № 1738/2014 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. С посоченото определение е отменено определение от 13.02.2014 г. по т. д. № 7949/2012 г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав, и по реда на чл.248 ГПК е допълнено определение от 29.03.2013 г. по същото дело като е осъдено [фирма] да заплати на П. Д. Т. и на Д. П. Д. разноски по делото в размер на сумата 1 920 лв.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради необоснованост и нарушение на закона. По съображения в жалбата моли за отмяна на определението и за оставяне без уважение искането на ответниците за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, алтернативно – за присъждане на възнаграждение в минимален размер, изчислен съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и в постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК определения по въпроса за предпоставките по чл.78, ал.4 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение и в частност по въпроса : „Следва ли да бъдат присъдени разноски в полза на молителя при условие, че не са налице доказателства за дължимостта им /касателно данък добавена стойност върху адвокатското възнаграждение/ и за заплащането им /касателно липсата на надлежен банков документ/”. Без да се излагат конкретни аргументи, допускането на касационно обжалване се поддържа и на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответниците П. Д. Т. и Д. П. Д. оспорват искането за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата в писмен отговор по чл.276, ал.1 ГПК. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да отмени определението от 13.02.2014 г. по т. д. № 7949/2012 г. на Софийски градски съд и да допълни по реда на чл.248 ГПК определението от 29.03.2013 г. по същото дело като осъди [фирма] да заплати на ответниците П. Д. Т. и Д. П. Д. деловодни разноски в размер на сумата 1 920 лв., Софийски апелативен съд е приел, че с оглед постановеното с определението от 29.03.2013 г. прекратяване на производството по отношение на двамата посочени ответници, същите имат право на разноски, съгласно чл.78, ал.4 ГПК. Въззивният съд е преценил, че извършването на разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция е доказано с приложения към отговора на исковата молба платежен документ – преводно нареждане от 08.03.2011 г., който не е оспорен от ищеца, и с представения по делото договор за правна помощ, съдържащ уговорка за плащане на адвокатско възнаграждение в размер на 1 920 лв. от Д. Д. и П. Т. на процесуалния им представител адв. Т. М. чрез превод по вписаната в преводното нареждане банкова сметка. При формиране на извода, че е доказано реалното плащане на уговореното в договора адвокатско възнаграждение, е съобразено удостовереното в преводното нареждане обстоятелство, че нареждането за превод на сумата 1 920 лв. е изпълнено на 08.03.2011 г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос – следва ли да бъдат присъдени разноски в полза на молителя при условие, че не са налице доказателства за дължимостта и за заплащането им, не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано произнасянето по молбата с правно основание чл.248 ГПК. За да уважи искането на ответниците за присъждане на разноски по чл.78, ал.4 ГПК, въззивният съд е приел, че по делото са представени доказателства, достатъчни да установят извършването на разноските и конкретно – реалното плащане на адвокатското възнаграждение от 1 920 лв. Доводите в изложението и в частната касационна жалба, че представеното с отговора на исковата молба преводно нареждане не доказва заверяването на банковата сметка на процесуалния представител, в чиято полза е уговорено възнаграждението, и че не са доказани предпоставките за начисляване на ДДС върху възнаграждението, са относими към правилността на обжалваното определение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на проверка в стадия за селекция на касационните жалби, поради което касационното обжалване не може да се допусне по съображения, че актът е неправилен на някое от основанията по чл.281, т.3 ГПК. По отношение на довода за недължимост на ДДС върху адвокатското възнаграждение следва да се отбележи, че същият няма значение за изхода на производството по чл.248 ГПК, тъй като въззивният съд изобщо не се е произнасял дали съществува основание за включване на ДДС във възнаграждението.
Дори да се приеме, че въпросът за дължимостта на адвокатското възнаграждение отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е присъдил възнаграждението като разноски по чл.78, ал.4 ГПК, след като е преценил, че представеното по делото преводно нареждане доказва плащането на възнаграждението чрез банков превод от ответниците на процесуалния им представител. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е постановил определението си в съответствие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, според което при уговорка в договора за правна защита и съдействие адвокатското възнаграждение да бъде платено по банков път, присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение е обусловено от представяне на доказателства /банков документ/, установяващи плащането. Съответствието на въззивното определение със задължителната практика на ВКС прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а наличието на задължителна практика по въпроса в кои случаи се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение изключва основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, поддържани бланкетно в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 1738/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Ответниците са поискали разноски, но не са представили доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1133 от 19.05.2014 г., постановено по ч. гр. д. № 1738/2014 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :