О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
София, 03.11.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и девета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 426 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Н. А. П. от гр. С. против въззивно решение № 247/25.11.2008 г. по в. т. д. № 428/2008 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение № 204/19.05.2008 г. по т. д. № 55/2005 г. на Плевенски окръжен съд и са отхвърлени предявените от жалбоподателя против “Н” А. /в несъстоятелност/, с. Я., обективно съединени искове за сумата 298 768,45 лв., представляваща незаплатено възнаграждение на синдика за периода 08.07.1999 г. до 19.10.2000 г., ведно със законната лихва, и претенция за мораторна лихва в размер на 141 216,48 лв. за периода от 01.01.2001 г. до датата на депозиране на исковата молба.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, изразили се, според жалбоподателя, в неправилна преценка на доказателствения материал, без да е бил разгледан в неговата съвкупност и правна логика. Излагат се доводи за неправилно отчетена воля на съда, съдържаща се в определението от 16.11.1998 г. на съда по несъстоятелността, свързано с определяне месечното възнаграждение на синдика.
В изпълнение на изискванията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е обосновал приложно поле на касационното обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС и ВАС, и че той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото /чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 3 ГПК/.
Прилагат се решения на ВКС № 838/27.06.2000 г. по гр. д. № 115/1999 г. на ВКС; решение № 2230/08.07.1982 година по гр. д. № 851/82 г. на ІІ г. о. на ВС; Решение № 1351/28.05.1960 г. по гр. д. № 1946/1960 г. на ІІІ г. о.; Решение № 2251/17.08.1957 г. по гр. д. № 4611/1957 г. на ІV г. о. и практика на ВАС – Решение № 4111/09.05.2005 г. по а. д. № 6795/2004 г. и Решение № 4407/15.05.2004 г. по а. д. № 10590/2003 г.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор заема становище за недопускането й, поради отсъствие на дефиниране на съществения процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК. Изложени са подробни аргументи и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е визирана от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. т. 1 – 3 на цитирания регламент. Материалноправният или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
В случая, жалбоподателят в “допълнителната молба” към касационната жалба и в следваща “молба” е посочил, че според него същественият въпрос е процесуалноправен, като решението на въззивната инстанция било постановено в противоречие с практиката на ВКС и ВАС досежно приложението на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./ и по чл. 101 ГПК /отм./. Развиват се съображения за това, че при хипотеза на изгубени или унищожени писмени документи не по вина на страната, били допустими свидетелски показания, и в тази връзка именно свидетелите по делото установявали факта на притежание на договора за управление от изпълнителния директор и това правело невъзможно представянето му в оригинал от ищеца /жалбоподателя/.
Според въззивния съд, ищецът е заявил претенции за присъждане на дължимо възнаграждение в размер на 298 768,45 лв., в качеството му на синдик на търговско дружество ”Н” А. /в несъстоятелност/, за визиран период от 08.07.1999 г. до 19.10.2000 г., ведно със законна лихва и мораторна лихва в размер на 141 216,48 лв. Произходът на дължимата сума е на основание договор за управление на изпълнителния директор на дружеството от 01.08.1999 г. с регламентирано месечно възнаграждение на това лице от 10 000 щ. д. като претенцията се обосновава със съдържанието на О. от 16.11.1998 г. на съда по несъстоятелността, където е определено възнаграждение на всеки един от синдиците месечно в размер на възнаграждението на изпълнителния директор, считано от 15.06.1998 г. до приключване на дейността.
В рамките на исковото производство спорът се е концентрирал върху размера на възнаграждението на синдика Н. П. , неговото изплащане и евентуалния размер, който е останал неизплатен. Ищецът е твърдял, че вземането му произтича от неизплатено възнаграждение на основание договор от 01.08.1999 г. между “П” Н. и Е. Б. като изпълнителен директор за определено му възнаграждение от 10 000 щ. д. за календарен месец. Въвел е твърдение за относимост на този договор и към определянето на неговото възнаграждение като синдик за периода, предвид съдържанието на определението на съда по несъстоятелността.
Безспорно е било, че синдикът е получавал възнаграждението си за периода на база договор с изпълнителния директор Л. Л. в размер на 1000 щ. д. месечно. По повод оспорване от ответника на истинността на документа /договора за управление с Е. Б. / и противопоставяне за това, че последният не е подписан от представител на “Н” А. , е назначена графологична експертиза, изискан е оригиналът на договора, но такъв не е представен от ищеца.
Великотърновски апелативен съд е отхвърлил исковете, приемайки, че по делото не е доказано ответното дружество да е определило месечно възнаграждение на изпълнителния директор Б за посочения период в размер на 10 000 щ. д. Съдът се е позовал на недопустимост на свидетелски показания, предвид забраната на чл. 133, ал. 1, б. ”в” ГПК /отм./ и е посочил, че не е налице хипотезата на чл. 134 ГПК /отм./, тъй като не са представени доказателства за това, че договорът е изгубен или унищожен, не по вина на страната. Изрично е посочено, че договорът не е бил изискан от страните, които са го сключили, а единственото твърдение, въведено от ищеца е било свързано с разговор с Б. , на който той му съобщил, че е изгубил договора.
Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280 ал.1 , т. 1 ГПК, тъй като под такава практика следва да се разбира не дадените с отделни решения разрешения по конкретни спорове, а такива с актове на нормативно тълкуване. В посочените и представени решения на отделни състави на ВС и ВКС не се съдържа противоречие по приложението на процесуалния закон. Забраната за свидетелски показания не означава, че посочените в чл. 133 ГПК /отм./ факти могат да се доказват само с документи, напротив, те могат да се доказват с всички други доказателствени средства извън свидетелските показания. Отделно от това, забраната за свидетелски показания не означава, че за посочените факти свидетелски показания са изключени във всички случаи, тъй като те са допустими според чл. 134, ал. 1 ГПК, когато редовно създаденият документ е бил в последствие изгубен или унищожен не по вина на страната.
В случая, въззивният съд е мотивирал своя съдебен акт по отношение изключването на копие от даден документ като доказателство и по приложението на чл. 134 ГПК, и аргументите на жалбоподателя в изложението към касационната жалба са свързани с преценка правилността на обжалвания съдебен акт /чл. 281, т. 3 ГПК/.
Цитираната практика на ВАС е ирелевантна, тъй като съдебните актове на Върховния административен съд са извън обхвата на понятието съдебна практика на ВКС по смисъла на чл. 280 ГПК.
За да е налице предпоставката на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК изискването на законодателя е решеният конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от страна на въззивния съд, да е релевантен едновременно и за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото въобще. Преценката предпоставя, че този въпрос има значимост, надхвърляща рамките на конкретния казус, а също, и че по сходните на него случаи няма съдебна практика или ако има такава, то тя е изгубила междувременно своята актуалност и затова следва да бъде изоставена или пък се поставя въпрос за запълване празнота в нормативната уредба. В случая, съдържанието на нормата на чл. 661 ТЗ, в редакция към релевантния за спора момент не се нуждае от изясняване, предвид настъпилите законодателни изменения в тази насока /ДВ, бр. 84/ 13.10.2000 г./ Налице е съдебна практика, която в своето единство е непротиворечива. Не би могло да се приеме, че е налице непълнота или неяснота в правната материя досежно допустимостта на свидетелските показания, както по реда на ГПК /отм./, така и в регламентацията на нормите по новия ГПК. За да е налице основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК, следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващият мотив, да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, респективно да се изостави едно тълкуване и премине към друго, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда в определения по тълкувателен път обем, като изискването е за кумулативност на тези предпоставки.
Останалите, изложени в касационната жалба аргументи, са свързани с правилността на въззивното решение и не би могло да се преценяват по реда на чл. 288 ГПК.
При проверка на материалите по делото настоящата инстанция констатира, че ищецът /касатор/ е бил освободен от заплащане на държавна такса в размер на 16 280 лв. на осн. чл. 63, ал. 1, б. ”б” ГПК /отм./ с разпореждане от 05.07.2006 г. по т. д. № 55/2005 г. на А. ръководител – П. на Плевенски окръжен съд Р. Л. , като нито първоинстанционният съд, нито въззивният се е произнесъл по възлагане на държавната такса, съобразно ал. 3 на чл. 63 ГПК /отм./.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 247/25.11.2008 г. по в. т. д. № 428/2008 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: