4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
София,02.10.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2205/2014 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на П. П. Д. от [населено място] против определение № 1746 от 16.06.2014 г. по ч. гр. д. № 1490/2014 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски районен съд определение от 03.04.2014 г. по гр. д. № 10144/2013 г. С първоинстанционния акт е прекратено производството по посоченото дело и е върната исковата молба на П. П. Д., с която същият е предявил срещу „Мюсюлманско Д. Настоятелство – П.”, [населено място] иск по чл. 422 ГПК за признаване съществуването на парично вземане, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д № 1002/2013 г. на Пловдивски районен съд.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода на съда за липса на правосубектност на ответника по иска „Мюсюлманско Д. Настоятелство – П.”, [населено място] поради неизпълнение на процедурата по чл. 19 от Закона за вероизповеданията за вписването му в съдебния регистър, като счита, че същият е в противоречие с данните по делото, със закона и със задължителната практика на ВКС, според която заварените при влизането в сила на Закона за вероизповеданията местни поделения на вероизповеданията запазват статута си на юридически лица, придобит при действието на отменения Закон за изповеданията.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор обосновава допускането на касационното обжалване с въпроса „за правосубектността на местните поделения на Мюсюлманското изповедание” с твърдението, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) предвид наличието на непълнота в закона и с оглед наличието „на междуособици между двете мюфтийства, спорещи за легитимност от 90-те години на 20 век и до настоящия момент”. Освен това, в частната касационна жалба се поддържа и противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС – решение № 141 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 345/2009 г. на ІІ г. о.; определение № 564 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 333/2012 г. на І г. о. и определение № 479 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 3395/2013 г. на ІІІ г. о.
По делото е постъпил отговор на частната касационна жалба от „Мюсюлманско изповедание”, [населено място], който обаче не следва да бъде взет предвид, тъй като същото не е страна по делото.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна в процеса, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е върната исковата молба на П. П. Д. от [населено място] и е прекратено образуваното въз основа на нея срещу „Мюсюлманско Д. Настоятелство – П.”, [населено място] производство по иск по чл. 422 ГПК за признаване съществуването на парично вземане, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д № 1002/2013 г. на Пловдивски районен съд, въззивният съд е приел, че ответникът не е юридическо лице, от което е направил извод, че същият не притежава процесуална правоспособност и не може да бъде страна по процесуални правоотношения. Поради това е счел предявеният срещу него иск за недопустим. Съобразявайки представеното с исковата молба писмо изх. № 10РЗК530 от 21.07.2010г. на [община], съдебният състав е преценил, че ответното „Мюсюлманско Д. Настоятелство – П.” е регистрирано в общината на 14.06.2010 г., т. е. при действието на чл. 19 от новия Закон за вероизповеданията, а не по отменения Закон за изповеданията, по който то е имало статут на юридическо лице, с оглед на което възникването му като персонифициран субект е подчинено на съдебна регистрация по реда на чл. 20 ЗВ, каквато за него не е извършена. Според въззивния съд, дори и да се приеме, че е създадено още при действието на отменения Закон за изповеданията с Устава на Мюсюлманското изповедание от 28.10.2000 г., както е отразено в представеното с исковата молба удостоверение от Агенция по вписванията, Регистър Булстат, „Мюсюлманско Д. Настоятелство – П.” не е запазило правосубектността си при действието на новия Закон за вероизповеданията, тъй като за същото липсва съдебна регистрация като местно поделение по искане на съответното вероизповедание, каквото е императивното изискване на § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Достатъчно основание за това е обстоятелството, че въпросът, с който частният касатор обосновава допускането на касационния контрол, е поставен твърде общо, без да е съобразен със спецификата на конкретния случай. Релевантен за настоящото дело е всъщност въпросът не за правосубектността на всички местни поделения на мюсюлманското вероизповедание, а за правосубектността на точно определено местно поделение – страна по спора.
Следва да се отбележи, обаче, че дори и при надлежно поставяне на въпроса, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като по отношение на него не са налице поддържаните основания. Отсъствието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК произтича от факта, че по този въпрос вече е налице произнасяне на Върховен касационен съд. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 23.11.2010 г. на ОСТК на ВКС е прието, че: Редът по чл. 20 ЗВ за нововъзникналите местни поделения-юридически лица е сходен с предвидения в § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ за заварените такива; За заварените юридически лица-вероизповедания и техните местни поделения е приложим обхватът и процесуалният ред за вписване в съответния съдебен регистър като за нововъзникналите такива – чл. 596-607 ГПК; Текстът на § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ не прави разграничение относно това, редът за заварените поделения на кои вероизповедания регламентира. Цитираното тълкувателно решение се явява релевантна за настоящия спор практика, тъй като отговорът на въпроса, по който то е постановено – прилага ли се процедурата по § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ по отношение на заварените местни поделения на Българската православна църква – Българска патриаршия – по необходимост е наложил отговор и на въпроса за приложимостта на тази процедура към местните поделения на всички останали вероизповедания, т. е. и към местните поделения на Мюсюлманското вероизповедание.
С оглед наличието на цитираната задължителна съдебна практика и съответствието на въззивния акт с нея, касационното обжалване на същия не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че решението по чл. 290 ГПК, на което се позовава частният касатор, е постановено преди постановяването на Тълкувателно решение № 1 от 23.11.2010 г. на ОСТК на ВКС, поради което противоречието на обжалваното определение с него не обосновава приложимост на посоченото основание.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1746 от 16.06.2014 г. по ч. гр. д. № 1490/2014 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: