О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
София, 09.05. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 425 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Д. Н. срещу въззивно решение от 04.03.2013 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 88128/2012 г.
Излагат доводи за неправилност.
Насрещната страна Й. Б. П. не е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд осъдил И. Д. Н. да заплати на Й. Б. П. 9000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на причинени увреждания на 03.07.2005г., в резултат на пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.03.2010г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска. Съставът на деликта е установен по нохд № 10224/2008 г. В резултат на произшествието, П. получил травматично вътреставно счупване на междукондилното възвишение на лявата голямопищялна кост, довело до трайно затруднение на движението на левия долен крайник. Въззивният съд установил, че лечението е продължило шест месеца, като и понастоящем се установява траен остатъчен дефицит при сгъване в лява колянна става-между – възможното сгъване е между 75-80 градуса. Понесените болки и страдания са били най-интензивни непосредствено след травмата, постоперативно, при началната физиотерапия и рехабилитация. Понастоящем П. чувства болки в лявата колянна става, при натоварване и при промени във времето. При определяне на размера на дължимото обезщетение, съдът е взел предвид вида на уврежданията, лечението, сравнително дългия период на възстановяване, трайния остатъчен дефицит при сгъване на лява колянна става; начина на живот и възрастта на пострадалия – млад човек, на който е причинено осакатяване с траен характер. Съдът е съобразил болките и страданията по време на произшествието, оперативната интервенция, последвалото лечение, понастоящем, както и бъдещите очаквани негативни изживявания и е присъдил обезщетение съгласно критериите по чл. 52 ЗЗД. Посочено е, също така, че имотното състояние на деликвента не е фактор за определяне на размер на справедливото обезщетение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Обосновката по чл. 280, ал. 1 ГПК на касатора е, че „въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуално правни въпроси”, но такива не са посочени.
Твърди се, че тези въпроси са: решени в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и че са решавани противоречиво от съдилищата – решение № 781 на Сливенския районен съд, постановено по гр.д. № 1419/2011 г., също са от значение за точното прилагане на закона – „законът не е приложен точно, тъй като обезщетението не е присъдено справедливо”.
Така изложена обосновката по чл. 280, ал. 1 ГПК, препятства съдебният състав да определи кой е въпросът, който има предвид касатора, като условие за допускане на касационното обжалване. Той не може да се извлече и от съдържанието на касационната жалба, нито само от цитираното ПП № 4/1968 г. (допусната е грешка, като вместо Постановление, е изписано „ТР” – тълкувателно решение на Пленума на ВС РБ), или от приложеното решение на Сливенския районен съд.
Преди съдът да преценява дали посочената съдебна практика касае сходни казуси и как в тях са решени правните въпроси, следва да е наясно какви са те и същите разрешени ли са в обжалваното въззивно решение. Това е така, защото касационното обжалване се допуска по общи въпроси, които се стоят в основата на правните изводи на въззивния съд, а не по принцип. Въпросите, повдигнати от касатора, трябва да имат значение за конкретното дело, за да е допустимо разглеждането на касационната жалба по същество.
Това налага правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК да е изяснен в изложението. Съставът на Върховния касационен съд може само да го конкретизира или преформулира, но не може сам да го определи, каквито указания са дадени и в ТР №1-2009-ОС ГК ТК ВКС.
Както вече бе посочено, в случая липсват такива, поради което няма как да се извърши и преценката за противоречието с ПП 4/1968 г. на ВС РБ и решението на Сливенския районен съд, нито дали са налице основания, които да налагат разглеждане на касационната жалба, с оглед точното приложение на закона и развитие на правото.
Явно касаторът е недоволен от размера на присъденото в полза на насрещната страна обезщетение, но сам по себе си този факт не е основание за допускане на касационно обжалване.
За решението на Сливенския районен съд, на което се основава касатора по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, също така, следва да бъде и посочено, че то не може да служи като доказателство за съдебна практика по смисъла на цитираната норма, защото няма доказателства, че е влязло в сила. От друга страна, случаите, разгледани в него и в обжалвания съдебен акт, не са аналогични. Единственото общо между тях е, че деликтът е резултат на пътнотранспортно произшествие. Уврежданията на здравето са различни по вид и тежест, различна е продължителността и вида на лечение и възстановяване, трайните последици, съответно различни по продължителност, вид и интензивност са негативни преживявания на пострадалите; преценявани са и други, специфични по всеки казус, обстоятелства.
Установената съдебна практика, включително чрез задължителните указания, дадени от Пленума на ВС РБ в Постановление № 4 от 1968 г., дава разяснения за критериите, по които, при всеки отделен случай, се определя обезщетението за причинени неимуществени вреди. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на паричния еквивалент на обезщетението по всеки казус.
Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело страните в различна степен се справят с доказателствените си задачи.
Всичко това дава основание да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 04.03.2013 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 88128/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: