1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
ГР. С., 04.05.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 24.04.12 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1678/11 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба та [община] срещу въззивното решение на Апелативен съд П. по гр.д. №569/11 г. и по допускане на обжалването.
С обжалваното решение е уважен предявеният от [фирма] срещу общината- касатор иск по чл.49 от ЗЗД за сумата от 28 996 лв., обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, в размер на дължим, но непризнат данъчен кредит по ЗДДС, за актив придобит от дружеството по силата на договор от 7.05.08 г. за продажба на недвижим имот – частна общинска собственост, ведно със законната лихва върху главницата и деловодните разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Намира, че въпросите за приложението на чл.49, вр. с чл.51, ал.1 и 2 от ЗЗД са решени от въззивния съд в противоречие с ППВС №17/63 г., което е практика по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК и с няколко приложени решения на ВКС по реда на ГПК отм., които са практика по т.2 / ТР №1/19.02.10 г./. Според тази практика съдът е длъжен да изясни дали пострадалият с поведението си е допринесъл за причинените му вреди и ако такъв принос е налице да намали размера на вредите съответно на приноса. В случая ответникът е направил възражение за действия и бездействия на ищеца, с които той е допринесъл за вредите. Според касатора наведените с възражението му факти са безспорно установени в процеса, но съдът не ги е преценил при определяне на отговорността му и размера на обезщетението.
В. съд е приел, че ответната община е публично правен субект по З., регистрирана е по ЗДДС и се явява данъчно задължено лице по смисъла на този закон. Като такова на осн. чл.113, ал.4 от ЗДДС е била длъжна в срок не по –късно от 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие да издаде фактура за доставката / в случая за продажбата на общинския недв. имот на ищцовото дружество/. Общината не е издала данъчен документ за тази доставка, данъкът е дължим и изискуем за съответния данъчен период и не е бил начислен за доставката. Размерът на ДДС не е бил включен в дневника за продажби за същия период и в подадените от общината са този и за следващите данъчни периоди справки- декларации. Това противоправно поведение на ответника пряко е рефлектирало в правната сфера на ищеца, като му причинило вреди в размер на непризнатия данъчен кредит за придобиване на имота. Според АС не може да се счете, че причина за вредите е поведението на самия ищец, който не е поискал данъчна фактура. По силата на цитираните разпоредби на ЗДДС ответната община е длъжна да издаде фактура в определения от закона срок, назависимо дали съконтрахентът й е поискал данъчен документ. Съставянето на този документ е задължително за общината, а не е обусловено от желанието на съдоговарящата страна.
Или в съответствие с цитираната и приложена практика въззивният съд се е произнесъл по възражението на ответника за съпричиняване на вредите от страна на ищеца, като въз основа на установените по делото факти го е приел за неоснователно. С. в изложението към жалбата противоречие на въззивното решение със задължителна и трайна практика на ВКС по поставения въпрос не е налице, а с това- и основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивдси апелативен съд по гр.д. №569/11 г. от 29.07.11 г.
Осъжда [община] да заплати на [фирма], [населено място] 1000 / хиляда/ лв. разноски за адв. възнаграждение за тази инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: