15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
гр. София, 18.12.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1673 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. Г. А. срещу решение №454 от 28.02.2017г. по т.д. №3533/2016г. на САС, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение №1039 от 13.06.2016г. по т.д. №4999/2015г. на СГС, ТО, VI – 5 състав, в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], следните суми: 1. сумата от 568 503,61 лева – получена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода 18.09.2012г. – 31.05.2013г. по фактури №[ЕГН], №[ЕГН], №[ЕГН], №[ЕГН], №[ЕГН], №[ЕГН] и № [ЕГН], на основание чл. 55 ал.1 предл.3 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба -15.07.2015г. до окончателното й изплащане, 2. сумата от 113 608,85 лева – мораторна лихва за периода от 20.07.2013 г. до 07.07.2015 г., на основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД и 3. сумата от 30 884,50 лева – разноски по делото, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено при допуснати грешки при тълкуване и прилагане на материалния закон, процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е пропуснал да определи правната квалификация на възраженията на касатора в нарушение на разпоредбата на чл.146 ал.1 т.2 от ГПК, да открие и оповести на страните, че се налага прилагане на европейско право, да посочи в мотивите си кои са материалноправните или процесуални норми, които причиняват ефект на обратно действие на решението на съда за отмяна на административен акт върху породените правоотношения, да разгледа по същество възражението на касатора за възмездност на услугата предоставяне на достъп поради направени разходи за осъществяването й, както и възражението за приложение на разпоредбата на чл.292 от ТЗ към отношенията между производител и оператор на електроразпределителна мрежа. Също прави оплаквания за нарушаване на задължението на съда по чл.12 и чл.235 от ГПК за обсъждане на всички доказателства и доводи на страните, както и за извършено от съда превратно тълкуване на събраните доказателства, довело до неверни фактически и правни изводи. Излага съображения за дадена от въззивния съд погрешна правна квалификация на приложимата материалноправна норма, както и погрешно прилагане на неприложима задължителна съдебна практика чрез погрешно тълкуване за наличие на предпоставките за задължителност на цитираните решения на ВКС, погрешно позоваване на части от решенията, които нямат задължителен характер, и оставяне без разглеждане на всички правни въпроси, формулирани във възраженията и оплакванията във въззивната жалба поради мнимото им „покриване“ от задължителната сила на каузалните решения на ВКС. Също прави оплаквания, че съдът е отказал да установи, тълкува и приложи правилата на правото на ЕС. Твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК при оценка на правното действие на решение Ц-33 на ДКЕВР и на правните последици от отмяната му, както и не е съобразил времето на действие на индивидуалния административен акт и непосредствения източник на правоотношението по осъществяване на достъп до електроразпределителната мрежа и основанието за заплащане на ежемесечната цена за мрежова услуга. Поддържа, че съдът неправилно е възприел тезата, че определените цени са императивни, доколкото никой индивидуален административен акт не може да има характер на императивна норма. Излага и доводи за недопустимост на въззивното решение, тъй като наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института на неоснователно обогатяване. Поддържа, че конкуренцията между договорна отговорност и отговорност за неоснователно обогатяване в хипотезите на чл.55 ал.1 от ЗЗД винаги е разрешавана в полза на договорната отговорност. Твърди още, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – приел е, че отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, какъвто иск ищецът не е предявявал и каквито твърдения не е излагал.
В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поддържа, че са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред.ДВ бр.47/2009г./, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената за достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?
1.2. Следва ли чл.16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, пар. 4 от същата Директива?
1.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16 пар.4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2) отсъствието на такъв акт?
2.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства?
2.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?
3.1. Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 от ГПК?
3.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт“?
3.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл.195 от АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?
3.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 от АПК?
4.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47 ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по-специално разпоредбата на чл.16, пар.3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС; е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?
4.2. Допуска ли общностното право, и по-специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 от ГПК, така, както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?
5. Следва ли чл. 17, пар.1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?
6.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор, се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер“?
6.2. Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник (сложен фактически състав от договор или нещо друго или само смесен фактически състав) и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?
6.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и, ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици ?
7.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието?
7.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?
7.3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата ?
7.4. Следва ли от допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?
8. Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административния акт, който го определя, има ли правното действие на а/ акт равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правното действие на незавършен фактически състав на договора ?
9.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?
9.2. Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?
9.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?
10.1. Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта (търговец) и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл.286 ал.2 и 3 от ТЗ?; Допустимо ли е, и при какви условия и предпоставки, съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция (презумпции), каквато е тази по чл. 286 от ТЗ?
10.2. Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 от ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението е надлежно и своевременно изплатено?
Касаторът обосновава наличието на следните допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК за селекция на касационната жалба: По въпросите по т. 1.1, 1.2 и 1.3, т. 4.1 и 4.2, т.5, т. 7.1, 7.2, 7.3 и 7.4 се поддържа допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК – твърди се, че разглеждането им ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на приложимото материално право /национално и на ЕС/ задължителна практика на ВКС; по въпросите по т.2.1 и 2.2, както и по т.3.1, 3.2, 3.3 и 3.4 се поддържа допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – твърди се противоречие със задължителна практика на ВКС – т.1 и т.2 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС; по въпроси по т.6.1, 6.2, 6.3, се поддържат основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК; по въпроса по т.8 се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като се поддържа, че при липса на легална дефиниция на понятието „отпаднало основание“, тълкуването на съда по каузални въпроси може да се яви източник на регулиране, идентичен с правните норми; по въпроси по т.9.1, 9.2, 9.3 се поддържа допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК поради противоречие със задължителна практика на ВКС – т.19 от ТР №1/04.01.2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на въззивния съд да формира собствени правни изводи и да ги мотивира, както и на постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №331 от 19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №217 от 09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №700 от 28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., по въпроси по т.10.1 и 10.2 се поддържат допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, като се твърди противоречие с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №217 от 09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №115 от 18.02.2008г. по гр.д.№1082/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., както и решение №523 от 20.10.2008г. по т.д.№274/2008г. на ВКС, І т.о и определение №434/10.06.2011г. по т.д.№1137/2010г. на ВКС, І ТК.
Заедно с касационната жалба е депозирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по делото във фазата на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следните въпроси:
1. Следва ли чл.16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?
2.Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?
3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?
4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?
5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?
6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл.17 от Хартата на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС; е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?
7. Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 от ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция, и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?
Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за липса на основанията на чл.280, ал.1, т.1– т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, съставът на Софийски апелативен съд е приел за безспорни следните обстоятелства: че ищецът е производител на електроенергия от фотоволтаична централа, включена в приложното поле на т.2 от Раздел II от Решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР, че последната точка е отменена с влязло в сила решение на ВАС, както и че за процесния период от м. септември 2012г. до м.май 2013г. ищецът е заплатил на ответника като цена за услугата „достъп до електроразпределителната мрежа“ определената с горното решение на ДКЕВР, цена по издадени фактури в общ размер на 568 503,61 лева. Въззивният съд е приел, че задължението на производителя на електрическа енергия, притежаващ енергиен обект, присъединен към електропреносната мрежа, да заплаща цена за ползването на мрежата възниква на основание договора между него и оператора на мрежата, а при липса на такъв договор – на основание заместващото решение на ДКЕВР. Изложил е съображения, че когато такъв договор е сключен, но в него не е определена конкретна цена като негов съществен елемент, решението на ДКЕВР за определяне на цената се явява задължителен елемент от смесения фактически състав (договор и административен акт), въз основа на който възниква задължението на производителя да заплаща цена за достъп. До издаване на административния акт фактическият състав е недовършен и за производителя не съществува задължение за заплащане на цена за достъп. В тези случаи, ако производителят е ползвал достъп за период, в който не дължи цена, отношенията между него и собственика на мрежата подлежат на уреждане по правилата на чл. 59 от ЗЗД. Изтъкнал е, че в случая между страните е сключен договор за използване на мрежата, в който не е уговорена конкретна цена – в чл. 24 е предвидено, че производителят дължи цената, „утвърдена от ДКЕВР“. Такава цена е била утвърдена с процесното решение № Ц-33, поради което и с оглед незабавното действие на същото по чл.13 ал.9 от ЗЕ, смесеният фактически състав, посочен по-горе, е бил завършен и съответно в тежест на ищеца е възникнало задължението да заплаща определената цена за достъп, което свое задължение ищецът е изпълнявал за процесния период, заплащайки посочените в исковата молба суми съгласно издадените от ответника фактури. Въззивният съд е приел, че с отмяната на решението на ДКЕВР по съдебен ред неговите последици са отпаднали с обратно действие, вкл. и възникналото задължение на ищеца за заплащане на цена за достъп за времето след 18.09.2012г. Изложил е мотиви, че погасяването с обратна сила на това задължение представлява именно отпадане на основанието на извършените плащания по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, което обуславя основателността на предявения главен иск. Посочил е, че тъй като по исковете по чл. 55 ал.1 от ЗЗД обогатяването и обедняването са обстоятелства без правно значение, то ищецът носи доказателствена тежест само относно факта на имущественото разместване (плащането) и относно отпадането на основанието (в случаите по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Счел е Решение № Ц-6/13.03.2014г. за неотносимо към спора, а доводът за отсъствие на виновно поведение по чл. 81-82 от ЗЗД за неоснователен, доколкото вината е без значение за исковете по чл. 55 от ЗЗД. Също не е споделил довода за неправилно тълкуване на чл.30 ал.1 от ЗЕ, тъй като действително определените на това основание цени са императивни. За неоснователно е приел и твърдението на ответника, че отмяната на решение №Ц-33/14.09.2012г. е без значение, тъй като не заличава с обратна сила последиците на изпълнения облигационен договор, като е посочил, че то противоречи на установената казуална съдебна практика по въпроса.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Твърдението на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователно. Доводът за недопустимост на въззивното решение е обоснован с наличието на договорна обвързаност между страните, което според касатора изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и разглеждането на спор по действителен и неразвален договор като такъв по чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД. Въззивният съд е разгледал спора на предявеното с исковата молба правно основание – чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, което се извежда от твърденията на ищеца и формулираното искане. Доколко са налице предпоставките за уважаване на така предявения иск с оглед установените по делото обстоятелства и наличието на договорно правоотношение между страните е въпрос, относим към основателността на иска, а не към неговата допустимост. Касаторът е обосновал оплакването си за недопустимост на решението и с твърдението за произнасяне на въззивния съд по непредявен иск. Този довод също е неоснователен, тъй като въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, както е определен по основание в исковата молба, като е подвел твърдените факти под относимите материалноправни норми.
Формулираните от касатора въпроси по т.1, т.2.2, т.5, т.7.3 и т.7.4, касаещи тълкуване на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. и на Хартата на основните права на ЕС, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не изпълняват изискванията на чл.280 ал.1 от ГПК.
Въпросът по т.2.1 е предпоставен от твърдението, че въззивният съд е констатирал, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна и я е изменил, което не съответства на мотивите на въззивното решение. Поради това този въпрос също не отговаря на общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Въпросите по т.3.1, 3.2, 3.3 и 3.4 са поставени с оглед оплакването, че въззивният съд неправилно е приел, че цитираната от него практика на ВКС по чл.290 от ГПК съдържа произнасяне по други въпроси, извън въпросите, по които е допуснато касационното обжалване. Поставените от касатора въпроси по приложението на чл.290 от ГПК обаче не са обуславящи за изхода на спора, защото въззивният съд се е позовал общо на съществуваща каузална практика само относно обратното действие на отмяната на индивидуалния административен акт и то без да се позовава на конкретни решения и на дадените с тях разрешения по други спорни въпроси.
Въпросите по т.4.1 и т.4.2 също не са обуславящи изводите на въззивния съд, доколкото те касаят правилността на решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК и тяхното съответствие с правото на ЕС, а въззивният съд не е цитирал конкретни съдебни решения,за да се обсъжда евентуалното наличие на такова противоречие. Следва да се отбележи,че въззивният съд не е изразил становище за безвъзмездност на търговското правоотношение между страните по делото. Съдът е посочил, че до издаване на административния акт за определяне на цени за достъп от КЕВР фактическият състав е недовършен и за производителя не съществува задължение за заплащане на цена за достъп, но ако производителят е ползвал достъп за период, в който не дължи цена, отношенията между него и собственика на мрежата подлежат на уреждане по правилата на чл. 59 от ЗЗД. Тоест съдът не е възприел, че производителят има право на безвъзмезден достъп, а че за ползвания достъп ще дължи обезщетение за неоснователно обогатяване.
Правният въпрос по т. 6.1 също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, тъй като той не е приел за установено от събраните доказателства, че страните са уговаряли помежду цена за достъп, различна от определената с Решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР.
Въпросите по т.6.2, т.6.3, т.7.1, т.7.2 и т.8, отнасящи се до основанието, на което се дължи заплащане от производителя на електроенергия на временна цена за достъп до електроразпределителната мрежа и за темпоралното действие на отмяната на индивидуален административен акт, с който се определя по силата на закона такава временна цена за достъп, са релевантни и отговарят на общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно постановените по реда на чл.290 от ГПК решение № 58 от 16.08.2016г. по т.д. № 332/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 126 от 16.08.2016г. по т.д. № 1592/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 136 от 05.10.2016г. по т.д. № 2727/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 137 от 05.10.2016г. по т.д. № 2327/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 164 от 04.10.2016г. по т.д. № 160/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 178 от 14.11.2016г. по т.д. № 2543/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 194 от 02.11.2016г. по т.д. № 2738/2015г. на ВКС, II т.е., решение № 190 от 22.12.2016г. по т.д. № 2738/2015г. на ВКС, II т.о., решение №58/16.08.2016г. по т.д.№ 332/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о.; решение №75/16.08.2016г. по т.д .№ 206/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о.; решение №175/31.10.2016г. по т.д.№ 1089/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о.; решение №254/15.12.2016г. по т.д.№ 1672/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о.; решение №206/18.01.2017г. по т.д.№ 3045/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; решение №220/20.02.2017 г. по т.д.№ 3111/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл.13 ал.2 от ЗЕ има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. Прието е, че с оглед предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР, пряко следващо от закона, същото е породило правни последици преди влизането си в сила. Независимо от това, отмяната му по съдебен ред има обратно действие, с което се заличават всички целени с него последици от момента на издаването на решението /допускането на предварителното му изпълнение/. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане