2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
гр.София, 02.06.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1223 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1715 от 167.10.2014 г., постановено по в. гр.д. № 1624 по описа за 2014 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, четиринадесети състав, с което e оставено в сила решение № 279 от 20.02.2014 г. по гр. д. № 7887 по описа за 2013. г. на Пловдивския районен съд, І граждански състав, за осъждане на [фирма] да заплати на С. Д. С. на основание чл.225, ал.3 от КТ сумата 5 700, 72 лв., представляваща обезщетение за недопускане до работа за периода от 9.01.2012 г. до 7.04.2013 г. Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по два въпроса:
1. Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви, в които да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?
2. Трябва ли мотивите на съдебното решение да бъдат логично и последователно изложени и да не съдържат вътрешни противоречия?
Ответницата по жалбата С. С. счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за заплащане на 800 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на С. Д. С. за присъждане на обезщетение за недопускането и до работа за периода от 9.01.2012 г. до 7.04.2013 г. Ищцата е посочила в исковата молба, че след като е била възстановена на работа на длъжността, от която е била незаконно уволнена в поделение в [населено място], работодателят и е предложил да я възстанови в [населено място], за което дори не е поискано съгласието и. В обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е възприел изцяло довода на ищцата, че тя е следвало да бъде възстановена на работа в [населено място]. Предлагайки за място на работа [населено място], работодателят всъщност не е изпълнил задължението си да я възстанови на работа така както изисква съдебното решение, поради което въззивният съд е счел претенцията за присъждане на обезщетение за недопускане до работа за основателна и е потвърдил първоинстанционното решение. Тези съображения, макар и кратки, по своята същност представляват мотиви точно по съществото на спора, тъй като въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка възприема и какви според него са правните изводи, произтичащи от установените факти. Ето защо по първия въпрос решението не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика/ решение № 389 от 4.08.2014 г. по гр. д. № 40/2013 г. на ІV ГО на ВКС, 0 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ІV ГО на ВКС, № 60 от 5.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV ГО на ВКС, № 355 от 3.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на І ГО на ВКС, № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ІІ ТО на ВКС и др./
В своите мотиви въззивният съд е посочил също, че ответникът е в невъзможност да назначи ищцата на същата длъжност в [населено място] поради закриване на предприятието, тъй като това предприятие е станало собственост на друго юридическо лице, което няма задължение спрямо ищцата да я възстанови на работа, а това задължение е останало да тежи върху ответника. Тези мотиви не съдържат вътрешно противоречие, тъй като въззивният съд е приел всъщност, че фактическата невъзможност на работодателя да осигури същото място на работа не го освобождава от правното му задължение да изпълни съдебното решение. Дали и как в случая работодателят може да изпълни или да се освободи от задължението си е въпрос, който има своето разрешение както в теорията, така и в съдебната практика, но не е поставен от касатора. По повдигнатия втори въпрос обаче обжалваното решение не противоречи на задължителната практика на ВКС/решение № 54 от 8.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на ІІ ТО на ТК на ВКС/.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторът дължи на С. С. 800 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1715 от 167.10.2014 г., постановено по в. гр.д. № 1624 по описа за 2014 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, четиринадесети състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на С. Д. С., [ЕГН], сумата 800/осемстотин/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: