О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 628/ 22.12.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание но двадесети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Мими Фурнаджиева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова т. д. № 60012 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 386/ 29.02.2016 г. по т. д. № 1711/ 2015 г. в частта, с която Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 977/ 12.02.2015 г. по гр. д. № 8952/ 2013 г. на Софийски градски съд, по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е признал за установено, че Л. П. Т. на основание договор от 05.04.2012 г. за встъпване в задълженията на П. Л. Т. по договор № HL 28752/ 07.04.2008 г. дължи на [фирма] за периода 10.03.2012 – 04.10.2012 г. сумите, както следва: 169. 36 евро – главница, 2 776. 80 евро – договорна лихва и 364. 36 евро – такси за управление, ведно със законните лихви върху главниците от 05.10.2012 г., за които вземания има издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 46 903/ 2012 г. на СРС, 42-ри състав.
Решението в тази част обжалва Л. П. Т. с искане за допускане на касационния контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси: Длъжен ли е въззивният съд при основателно оплакване във въззивната жалба за постановяване на първоинстанционното решение в нарушение на чл. 183, изр. 2 ГПК, да приеме за неосъществен факта, установим чрез документа, който страната, неизпълнила своето задължение по чл. 183, изр. 1 ГПК, е представила в заверен препис? и Когато установимият чрез документа факт е част от състава, пораждащ вземането по издадената заповед за изпълнение, но завереният препис от документа кредиторът не представя в производството по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, въпреки че е задължен за това (чл. 183, изр. 1 ГПК), допустимо ли е съдът да приеме факта за осъществен само по извлечението от вписванията в търговските книги и/ или по доказателства, събрани чрез заключение на съдебно-счетоводна експертиза, дадено след проверка в счетоводството и в търговските книги на кредитора? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи фактическите изводи в обжалваното решение, а допълнителните основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК извежда с доводите, че въззивният съд ги е решил в противоречие с т. 18 от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/ 2014 г. ОСГТК на ВКС и с две влезли в сила решения (№ 191/ 25.02.2014 г. по гр. д. № 1557/ 2013 г. на Районен съд – Велико Търново и № 6211/ 22.12.2014 г. по гр. д. № 556/ 2014 г. на Районен съд – Варна), които прилага. Касаторът счита също, че допускането на касационния контрол по повдигнатите въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е постановено при съществено нарушение (чл. 269, вр. чл. 183 и чл. 154 ГПК). Претендира разноски.
Ответникът по касация [фирма] (Банката) възразява, че касационната жалба е с недопустим предмет. Отводът обосновава със забраната от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК. Евентуално възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а обжалваното решение е правилно. Претендира разноските и пред настоящата инстанция.
Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет. Решението е постановено по търговско дело с цена на иска за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение за връщане на кредит в размер от 64 350. 49 евро. Обусловени от този иск са станалите два кумулативно обективно съединени иска за съществуване на вземанията по заповедта за изпълнение (за договорни лихви и такси по обслужването на кредита). По аргумент от чл. 68 ГПК цената на иска по обуславящия иск е паричната оценка на вземането за връщане на кредита – левовата равностойност на 64 350. 49 евро. Именно тя, а не обжалваемият интерес, проявен в левовата равностойност на 169. 63 евро – размерът, до който искът е уважен, е релевантният критерий от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК за възникване на упражненото право на касационно обжалване. Отводът за недопустимост на жалбата е неоснователен, доколкото цената на иска за връщането на кредита по търговското дело надхвърля 20 000 лв. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна. Касатор е единият от ответниците, срещу когото исковете са (частично) уважени. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но двата повдигнати от касатора въпроси не обосновават въззивното решение. Съображенията за това са следните:
Исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК Банката предявява след издадена в нейна полза заповед за изпълнение срещу длъжниците П. Л. Т. (ответникът, от когото касационна жалба няма подадена) и касатора. Отправеното до съда искане е да се установи съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение за сумите, както следва: 64 350. 49 евро – главница, 3 003. 46 евро – договора лихва в периода 10.03.2012 г. – 04.10.2012 г. и 346. 36 евро – такси по обслужване на кредита. Източниците на вземанията са договор № HL 28752/ 07.04.2008 г. за ипотечен кредит, сключен между Банката и необжалвалия ответник и договор от 05.04.2012 г. за встъпване в задълженията по кредита, сключен между Банката и касатора. Банката е поискала исковият съд да зачете и законовия източник на солидарност между двамата длъжници (чл. 121, вр. чл. 101 ЗЗД).
Въззивният съд е приел, че двата договора, включително споразуменията към договора за ипотечен кредит, са породили онези задължения за плащане на кредитни вноски, чиято изискуемост е настъпила към заявлението за издаване на заповед за изпълнение (дължимите за периода 10.03.2012 – 04.10.2012 г.). Установил е да съществуват и съответстващите на непогасените вноски с настъпил падеж задължения за договорни лихви и такси за обслужване на кредита. В правните си изводи въззивният съд е съобразил задължителните указания от т. 18 на ТР № 4/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, като е отрекъл предсрочната изискуемост на другите вноски за връщане на кредита и съответстващите им договорни лихви до пълните размери на задълженията по заповедта за изпълнение. Възприета е солидарна отговорност на длъжника по договора за ипотечен кредит (необжалвалия ответник) и длъжника по договора за встъпване в дълг (касатора).
Действително в първоинстанционното производство касаторът е направил, а съдът е уважил, доказателственото искане да бъдат представени в оригинал всички документи, които юрисконсултът на Банката е приложил в заверено копие към исковата молба (чл. 183, ал. 1 ГПК). С определение от 20.10.2014 г. първостепенният съд констатира идентичност на представените в оригинал документи с приетите по делото заверени копия, но оригиналът от договора за ипотечен кредит не е бил сред оригиналите. Във въззивната жалба касаторът е направил оплакване, че като последица от неизпълненото задължение по чл. 183, ал. 1 ГПК първостепенният съд е следвало да изключи копието от договора за ипотечен кредит, а в решението си да приеме недоказаният (правопораждащ) факт за неосъществен. Във второинстанционното производство санкционната последица на чл. 183, ал. 2 ГПК не е приложена, а в обжалваното решение въззивният съд също е възприел правопораждащият факт за осъществен. И двете инстанции не са изложили нарочни мотиви на кои точно от събраните доказателства базират тези си изводи.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че биха били по-различни фактическите изводи на въззивния съд относно сключването и съдържанието на договора за ипотечен кредит, ако той бе приложил спестената от първата инстанция санкционна последица на чл. 183, изр. 2 ГПК. Основните права и задължения на страните по договора за кредит (Банката и необжалвалия ответник) са установими от съдържанието на чл. 2, ал. 1 от договора за встъпване в дълг. Тази клауза от договора, сключен между Банката и касатора, ги възпроизвежда, а оригиналът от документа Банката представя в изпълнение на задължението си по чл. 183, изр. 1 ГПК. От съдържанието на договора за встъпване в дълг, а не само от доказателствата, събрани чрез заключението на допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е възприел правопораждащият факт осъществен, а двата процесуалноправни въпроса не обосновават въззивното решение.
Общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол е изключено и при втора група съображения. Доказателственото искане по чл. 183, ал. 1 ГПК в частта по изискването на оригинала от договора за кредит, не кореспондира с възраженията на касатора по предявените срещи него искове. Никое от тях не е обосновано с твърдения, че Банката и необжалвалия ответник не са сключили договора за кредит или че сключеният помежду им договор е имал различно съдържание от документа, представен в заверен препис.
След като общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК не съществува, настоящият състав на Върховния касационен съд намира за излишно да обсъжда наличието на допълнителните основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускането на касационния контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, направени от ответника по касация в настоящия етап на исковото производство. Те се изразяват в платеното адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на касатора, което при спазване на изискванията на чл. 47, ал. 6 ГПК касационната инстанция е възложила в тежест на Банката с разпореждане № 233/ 21.10.2016 г. по настоящото дело.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 386/ 29.02.2016 г. по т. д. № 1711/ 2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. П. Т. ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 600. 00 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.