О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
гр. София, 20.12.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1234 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н./, [населено място], подадена чрез синдиците на банката, срещу решение №412/23.02.2017г. по т.д.№5537/16г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 1448/12.08.2016г. по т.д. №3700/16г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-17 състав, с което по предявеното от М. С. Д. срещу [фирма] /н./ възражение по чл.68, ал.3, във вр. с ал.1 ЗБН е определена поредност на удовлетворяване на вземането, предявено с молба вх.№ЗБН63-1271/22.06.2015г. в списъка на приетите вземания, за сумата 175 853,14 лв., с посочено основание „договор за дарение”, а именно по чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН, редакция ДВ бр.67 от 29.07.2003г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответницата М. С. Д. поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси нямат връзка с предмета на делото, а също не е обосновано наличието на задължителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По същество счита жалбата за неоснователна, като твърди, че въззивното решение е правилно, обосновано и законосъобразно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с нотариална покана, връчена на 15.07.2014г. М. С. Д., в качеството си вложител в банката, е уведомил същата за прехвърлянето на вземането си по договор №13612/22.03.2006г. за преференциален безсрочен депозит в размер на 336 944,95 лв., ведно с начислените лихви по влоговата си сметка, открита с договор от 22.03.2006г., в полза на лицата С. Г. Д. и М. С. Д. с договор за дарение с нотариална заверка на подписите от 14.07.2014г. Вземането на ищцата М. С. Д. за сумата 175 853,14 лв. е включено в списъка на приетите вземания с ред на удовлетворяване по чл.94 ал.1 т.7 от ЗБН. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение за промяна на реда на удовлетворяване на вземането в определената поредност по чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН, по съображения, че предмет на договора за банков влог могат да бъдат парични средства, които да се предоставят на съхранение от всяко физическо или юридическо лице, като предвидената чл.2 ал.6 от Наредба №3 на Българска народна банка възможност за банката да откаже да сключи договор за влог с оглед личността на вложителя, не означава, че договорът винаги следва да се счита за сключен с оглед на личността на вложителя. Прието е, че понятието „вложител” е определено в пар.1 от ДР на ЗГВБ и пар.1, т.4 ЗБН и това е лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки. Според въззивния съд след като цедентът е имал качеството на вложител в банката, според легалните определения в ЗБН и ЗГВБ, това качество е преминало и върху цесионера по договора за цесия. Аргумент е изведен и от разпоредбата на чл.99 ал.2 от ЗЗД, според която прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително изтеклите лихви, ако не е уговорено друго, като е формиран извод, че цесионерът е придобил и качеството вложител в банката. На основание разпоредбите на пар.1, т.4 на ДР на ЗБН и на пар.1 и т.1 от ДР на ЗГВБ са изложени съображения, че възникването на качеството „вложител” произтича от правото на едно лице да получи средствата по банков влог, а не от факта на личното директно предоставяне на средствата за съхранение в банката. Прието е, че качеството вложител на ищцата произтича от признатото й от закона право да получи средствата по разкритото на нейно име кредитно салдо, формирано в резултат на обичайни банкови сделки. Решаващият състав се е аргументирал и с нормата на чл.9, ал.2 ЗГВБ, съгласно която не са обхванати от гаранцията права на вложители, получили права по влог в резултат на разпоредителни действия, извършени в срока на мерките по чл.116 от ЗКИ.
Касаторът поставя в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК следните въпроси, по отношение на които твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК: 1.Следва ли цесионерите и дарените по договор за дарение да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63 ал.1 от ЗБН или следва да бъдат включени служебно в списъка на приетите от синдика вземания?; 2. Качеството „вложител” субективно качество ли е с оглед на личността?; 3.Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството „вложител” в банка?; 4. Прехвърлимо ли е чрез договор за дарение качеството „вложител” в банка?; 5.След уведомяване и осчетоводяване на прехвърленото вземане по влог от страна на длъжника – банката по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, цесионерът придобива ли качеството „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на ЗБН?; 6. Придобитото вземане по силата на договор за прехвърляне на вземане (цесия), произтича ли от временни положения в резултат на обичайните банкови сделки, отговарящи на дефиницията за „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на ЗБН?; 7. С оглед на това, че вземането е придобито до една година преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, следва ли кредиторът да се удовлетворява по реда на чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН като вложител?; 8. Може ли да бъде „вложител” цесионер, за когото не е налице което и да е от следните условия: не е в правоотношение с банката, не е сключил договор за влог с банката, не е предоставил парични средства на банката, не е идентифициран от банката съгласно вътрешните правила, не е приел общите условия на банката, не заплаща такси по тарифата на банката за обслужване на сметката, по която е осчетоводено прехвърленото вземане, не е извършена задължителна проверка по реда на ЗМИП?; 9.Законосъобразно ли е прилагането на двойни стандарти по отношение на списъка на приетите вземания, като същият да бъде допълван с кредитори – цесионери с ред на удовлетворяване по реда на чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН, след като съдът по несъстоятелността е одобрил и проверил законосъобразността на съставения списък?.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първият и деветият от поставените въпроси не са обуславящи за решаването на спора. Въпросът дали съществува задължение на цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63 ал.1 от ЗБН или тези вземания подлежат служебно на включване в списъка на приетите от синдика вземания не е обсъждан от въззивния съд, поради обстоятелството, че вземането на ищцата по иска е включено от синдиците в списъка на приетите вземания и възражението по чл.66, ал.6 ЗБН е подадено само относно определената поредност за удовлетворяване. Въпросът за създадения според касатора „двоен стандарт” по отношение на списъка на приетите вземания не попада в приложното поле на касационното обжалване предвид законодателната уредба за разглеждане на подадените възражения по чл.66 ал.6 от ЗБН в отделно производство по реда на чл.68 ал.1 от ЗБН. Възприемането на противната теза би създало обвързаност на решението на съда по възражението (разглеждано по чл.68 ЗБН) от акта на съда по несъстоятелността за одобряване на списъка на приетите вземания по чл.67 ал.2 от ЗБН, което по същество би представлявало лишаване на кредиторите на несъстоятелността от право на възражение срещу поредността на удовлетворяване на приетите им вземания.
Въпроси от втори до осми биха могли да се обобщят като въпрос, относим към преценката за качеството „вложител” на цесионер, включително и при безвъзмездно прехвърляне на вземането, придобил вземане по договор за влог, непокрито от гаранцията по ЗГВБ, която преценка е обуславяща за поредността на удовлетворяване на това вземане по чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН в редакцията обн. ДВ бр.67/2003г., приложима за спора съгласно пар.12 от ПЗР към Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници. Въпросът е от значение за спора, поради което е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но касаторът не е обосновал наличието на някое от въведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК касаторът не е посочил съгласно т.3 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС практика на съдилищата по влезли в сила решения, в които поставеният въпрос да е разрешаван противоречиво.
По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК:
Според т.4 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби – безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото.
В случая поставеният въпрос изисква тълкуване на разпоредбата на чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН – редакция ДВ бр.67/29.07.2003г., приложима към спора. Според нормата на чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН в този ред на удовлетворяване са включени вземания, за които фондът (ФГВБ) се е суброгирал, и вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. По силата на чл.9 ал.2 от ЗГВБ Фондът за гарантиране на влоговете в банките не изплаща суми на лица, които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от ЗКИ и след датата на издаване на акт по чл.20, ал.1 от ЗКИ. По смисъла на ЗГВБ влог е кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, които банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия – пар.1, т.1 от ДР на ЗГВБ, а вложител е титулярят или в случаите на съвместен влог – всеки от титулярите на влога – пар.1, т.6 от ДР на ЗГВБ. В пар.1, т.4 на ДР на ЗБН е дадено легално определение на вложител, като лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки.
Съставът на І т.о. на ВКС намира, че отговорът на въведения от касатора правен въпрос се извежда от така цитираната законодателна уредба.
По реда на чл.94, ал.1, т.4 от Закона за банковата несъстоятелност се удовлетворяват вземанията на вложители, поради което качеството „вложител” се определя според дефиницията за вложител в допълнителната разпоредба на този закон и същото произтича от правото на едно лице да получи паричните средства по банкова сметка или средствата, представляващи кредитни салда. Определението за вложител в Закона за банковата несъстоятелност съответства на определението за влог в Закона за гарантиране на влоговете в банките. Влогът е дефиниран като кредитно салдо, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки. Следователно в Закона за гарантиране на влоговете в банките законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на Търговския закон (чл.421 и сл.), а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, т.е. налични са средства, които банката трябва да плати на вложители.
При тълкуването на разпоредбата на чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН в частта „вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете” съобразно смисъла на понятието за „влог” по ЗГВБ и на понятието „вложител” според ЗБН безпротиворечивият извод, който се налага е, че лицата, „които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от Закона за кредитните институции”, т.е. лицата по чл.9 ал.2 от ЗГВБ, имат качеството на вложители, чиито вземания не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Такова лице, придобило право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, е цесионерът, на когото цедентът (страна по договор за влог с банката), е прехвърлил правата си. Смисълът на законовата норма на чл.94 ал.1 т.4 от ЗБН се установява точно от легалното определение за вложител, дадено в пар.1, т.4 на ДР на ЗБН.
По тези съображения съставът на ВКС приема, че приложимата за спора правна норма е ясна, не е налице непълнота, която да бъде отстранена чрез тълкуване и липсва противоречие между тази норма и други норми, поради което не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
На ответницата по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, доколкото не е отправила такова искане и не са представени доказателства за извършването на разноски.
На основание чл.77 от ГПК, [фирма] /н./, [населено място], трябва да бъде осъдено заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса за касационното производство в размер на 30 лева.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №412/23.02.2017г. по т.д.№5537/16г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма] /н./, Е., със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от А. Д. и К. М., упражняващи правомощията на синдик, да заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса в размер на 30 лева /тридесет лева /.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.