О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 629
София, 19.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.д.№1124/2016 година
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№863/13.01.2016 г., подадена от адвокат И. Л. – процесуален представител на ищеца И. Д. К. от [населено място], против въззивно решение №2024/04.12.2015 г. по гр.д.№2271/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение е отменено решение №2414/29.5.2015 г. по гр.д.№13725/2014 г. на Варненския районен съд, X. – ти състав, в частта, с която на основание чл.50 ЗЗД е осъдена [община] да заплати на И. Д. К. от [населено място], сумата 4000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, получени следствие действие и бездействие на ответника, изразяващо се в действия по обозначаване на непредприемане на действия по обозначаване на информационно табло на спирка „Д.“ в [населено място], [улица], както и сумата 1843,15 лева – обезщетение за имуществени вреди то същото увреждане, и отхвърлени посочените искове, за посочени суми, като неоснователни. В останалата част, с която претенциите са отхвърлени решението на първата инстанция е потвърдено.
Въззивната инстанция е приела следното:
„Искът намира правната си квалификация в нормата на чл.49 ЗЗД, доколкото наведените от ищеца твърдения касаят неизпълнение задължение на ответника, визирано в Наредбата за обществения ред, Наредбата за рекламната дейност, както и неполагане на достатъчна грижа при изпълнение на Проекта “Интегриран градски транспорт на В.”. Твърди се, че тези действия се изразяват в необезопасяване на поставеното табло, същото не е съобразено и във височинно отношение и поставя преминаващите граждани в риск. В. е разгледал иска, като му е дал погрешна правна квалификация, такава по чл.50 ЗЗД, макар и ищецът да не е основал претенцията си правото на собственост на ответника върху процесната табела. Същият и не твърди, че увреждането е причинена от самата вещ, а вследствие на непоставянето й на съответното отстояние от земята и в съответния забележим цвят. Т.е. твърди се неизпълнение на задължението на ответника в качеството му на лице, отговарящо за изпълнение на “Проекта за интегриран градски транспорт”. Затова и искът намира правната си квалификация в нормата на чл.49 ЗЗД, а не в чл.50 от същия закон. В производството обаче страните са ангажирали адекватни на предявената претенция доказателства. Обявен е за спорен между страните именно въпроса за естеството и характеристиките на предназначението на процесната табела именно с оглед установяване на какви изисквания следва да отговаря същата и респективно какви задължения са имат поставилите я лица, изпълнени ли са или не. Изследвана е и причинно-следствената връзка и настъпилото увреждане. Предвид горното и съставът приема, че макар и да е дал грешна правна квалификация са събирани доказателства за установяване на предпоставките по иска с правно основание чл.49 ЗЗД и спорът може да бъде разгледан по същество без да се налага обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
Нормата на ччл.49 ЗЗД повелява, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, носи отговорност за вредите, причинени от последното при или по повод извършване на работата.
Безспорно е между страните в производството, че изборът на размер, форма, цвят и монтажът на съответната височина на поставените информационни табла са извършени от ответника [община] вследствие изпълнение на оперативна програма “Регионално развитие” 2007-2013г. по “Проект “Интегриран градски транспорт на В.”. Спорно е в производството дали тези действия отговарят на задълженията на ответника, визирани в Наредбата за рекламната дейност, както и Наредбата за обществения ред. Няма спор, че поставеното обозначение е било поставено на височина около 1,50м., било е в черен цвят с бели букви и е разположено на автобусна спирка, като на него е обозначено името на спирката и номерата на автобусите, които преминават там. По смисъла на чл.54 ал.1.ППЗДвП пътните знаци със специални предписания имат формата на квадрат или правоъгълник пътен знак, като един от тях е пътен знак Д24, който обозначава автобусна спирка. Безспорно е, че поставеният на спирка “Д.” знак е нямала такъв цвят и форма и респективно същият не е представлявал пътен знак по смисъла на ЗДвП и ППЗДвП. Нормата на чл.55 ал.11 от ППЗДвП обаче сочи, че пътни знаци Д22, Д23 и Д24 указват началото на спирка на превозните средства от редовните линии за обществен превоз на пътници, а когато тя не е оформена със специално уширение на пътното платно, краят й се определя от края на пътна маркировка М14, или ако няма такава – където е последният указател с номерата на линиите и разписанието им, или на 50 метра след знака”. В цитираната разпоредба изрично се предвижда поставянето й на указател с номерата на линиите на всяка спирка, т.е. извън поставянето на пътния знак, обозначаващ автобусната спирка. Тази разпоредба почти изцяло е възпроизведена и в нормата на чл. 121 от НАРЕДБА № 18 oт 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци, който предвижда, че пътен знак Д24 „Автобусна спирка“ се използва за сигнализиране началото на спирка на съответните превозни средства от редовните линии за обществен превоз на пътници, а когато спирката по ал. 1 не е оформена в специално уширение на платното за движение, краят й се определя от края на пътната маркировка М14 или, ако няма такава:
1.на 50 m след пътен знак Д22, Д23 или Д24;
2. от последния указател с номерата на линиите и разписанието на превозните средства за обществен превоз на пътници. Следователно и може да се направи категоричен извод, че законодателят изрично е предвидил освен поставянето на пътен знак Д24, който обозначава спирка, да бъде поставян и указател с номерата на линиите и разписанието на превозните средства от обществения транспорт. Този указател, макар и да не представлява пътен знак, е неразривно свързан с гарантираното право на всеки гражданин да ползва обществения транспорт, тъй като само и единствено в този указател се съдържа информация за обстоятелството кои линии от градския транспорт преминават през въпросната автобусна спирка, както и с какво разписание- крайна и начална спирка. Затова и категорично не може да бъде споделено наведеното от ищеца твърдение, че поставеният указател има характеристиките на рекламна информационна табела. Съответно и приложение в случая не намира Наредбата за рекламната дейност на територията на [община], нито пък заложеното в нея изискване за поставяне на рекламните материали на височина поне 2,50 м. от земята и съответното отстояние от платното. В ЗДвП, нито в ППЗДвП, както и в ЗУТ не съществуват изисквания за височината, на която следва да бъдат монтирани тези указатели по автобусните спирки. Настоящият състав намира, че характерът на самия указател за линиите и тяхното разписание налага същият да бъде разположен в непосредствена близост и на подходяща височина, за да има достъп до него пътниците, които желаят да се информират. Поставянето на този указател на височина 2,50м. би довело до дискриминиране правата на пътниците с по-нисък ръст или недобро зрение, както и на хора със специални нужди. Горният извод категорично се налага и от факта, че поставянето на указателя на височина повече от 150-170 см. би довело до нарушаване на чл.10 ал.4 от Наредбата за изграждане на общодостъпна среда в [населено място], който предвижда, че за специални указателни знаци, надписи, информационни карти и друга текстова информация следва да се използват ясни и четливи символи, знаци и рисунки, изпълнени контрастно (най-добре черно на бял фон), монтирани на височина 150-170 см. Няма спор, че указателят на автобусната спирка е монтиран на височина около 150-170 см., поради което и съставът приема, че не е установено при изпълнение на задълженията си за монтаж на тези указатели-информационни табла, както са наречени по проекта за интегриран градски транспорт, да са допуснати нарушения, представляващи неизпълнение на нормативно вменени задължения на ответника. Съответно и монтажът на посочената височина не представлява противоправно поведение. Не са действали норми към момента на увреждането, които да вменяват задължение за обезопасяването на указателя по някакъв особен начин, касаещ форма и цвят. Същият е със заоблени форми, във вид на арка. Във връзка с осветеността му също не са съществували изисквания за поставяне на отражатели. Следва да се съобрази, че в исковата молба ищецът не е навел твърдения, че ответникът не е изпълнил задължението си да осигури осветеност на автобусната спирка. Посочено е, че е било недостатъчно осветено, но твърденията за противоправно поведение са във връзка с поставянето на табелата на неподходяща височина, като тъмнината предвид късния час е допринесла тя да не бъде видяна от ищеца. Предвид горното и правилно не са събирани доказателства дали ответникът е изпълнил задължението си да осигури работещо улично осветление. Неизпълнение на това задължение не е твърдяно в исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание. Тези наведени твърдения от свидетелите едва са преклудирани и въобще не следва да бъдат разглеждани от настоящата инстанция. Затова и предвид всичко изложено, съставът приема, че не се установи твърдението на ищеца, че е налице неизпълнение на ответника да монтира и обезопаси по подходящ начин поставения на сп. “Д.” указател за линиите и тяхното разписание. Противоправно поведение не е налице.
Съставът констатира, че не се установява по пътя на главно и пълно доказване и наличието на причинно-следствена връзка между настъпилото увреждане и твърдяното, но недоказано противоправно поведение. Свидетелските показания не могат да бъдат възприети за достоверни досежно начина, по който е настъпило увреждането, тъй като преки и непосредствени впечатления няма никой от разпитаните свидетели. Всички те са опосредени от разказаното от ищеца. Същият сочи в исковата молба, че си е ударил главата в табелата и вследствие на това е паднал, като си е ударил крака в ламарината и изпитал нетърпима болка. Удар по главата нито е твърдян в исковата молба, нито има такива данни в епикризата, а не са и споделени от свидетеля Х. впечатления за травми по главата. Само св. Г. сочи, че ищецът е бил с охлузвания по главата и лявото око. Горните показания не кореспондират с установено от другите доказателства по делото, нито с твърденията на самия ищец. По негови твърдения счупването е причинено не от падането, а по-скоро от удара в ламарината. Това обаче не се установява от вещото лице. Последното сочи, че такова счупване може да бъде причинено от рязко завъртане при фиксирано стъпало. Посочено е, че могат да бъдат причинени по посочения в исковата молба, като обаче е възприело, че в исковата молба са наведени твърдения за удар в главата при сблъскване с табелата и получена при падането травма. В съдебно заседание пък вещото лице изрично е посочило, че при пряк удар в главата, такова увреждане не може да бъде получено. Като съобрази всички изложени противоречия, настоящият състав намира, че ищецът не е установил, че твърдяното от него увреждане е настъпило по твърдения от него начин. Вещото лице не е изследвало дали удар в ламарината на указателя вследствие сблъсък и залитане назад е могло да причини такова счупване. Напротив, може да бъде направен извод от заключението на експерта, че за да е налице такова счупване, следва да е налице усукване на тялото при фиксирано стъпало, т.е. движение на тялото, но не и на крайника /както твърди ищеца, че кракът му е полетял във въздуха и е срещнал съприкосновение с ламарината/. Вещото лице е посочило, че такова увреждане може да бъде причинено и при стъпване на крайника на друга повърхност, различна от повърхността на левия крак- напр. извън бордюра. Като се има предвид изложените твърдения за рязкото обръщане на ищеца и бързането да се отзове на сигнала на диспечера, както и факта, че същият е бил на тротоара, а автомобилът – на платното, както и заключението на експерта за възможните начина за причиняване на такава увреда, настоящият състав намира, че не е убедително установено, че сблъсък с указателя е бил именно пряката и непосредствена причина за претърпяното счупване на десния крайник.“.
В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1.Относно доклада по чл.146 ГПК от първоинстанционния и въззивния съд, неговото съдържание съгласно ал.1 т.5 и ал.2 ГПК и необходимостта въззивният съд да отстрани нарушението на първоинстанционния съд във връзка с доклада ? По този въпрос се сочи противоречие с решение №43/04.6.2014 г. по т.д.№213/2012 г. на ВКС, II т.о. и т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/23013 г. на ВКС ОСГТК. Твърди се, че докладът на въззивния съд има изключително бланкетен характер. 2. Информационна табела, разположена на автобусна спирка с обозначение на името на спирка и номерата на автобусите, които преминават оттам представлява ли информационно-указателна табела, съгласно Наредба за рекламната дейност на територията на [община], съгласно ЗУТ ?. По този въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация – [община], е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по първия от поставените въпроси, а именно:
„Относно доклада по чл.146 ГПК от първоинстанционния и въззивния съд, неговото съдържание съгласно ал.1 т.5 и ал.2 ГПК и необходимостта въззивният съд да отстрани нарушението на първоинстанционния съд във връзка с доклада ?“ К. жалбоподател в настоящото производство, въззивник и въззиваем във въззивното производство, не се е позовал на допуснати в първата инстанция нарушения във връзка с доклада. Съгласно разясненията, дадени в т.2 от ТР №1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК, следва да е налице такова позоваване, за да се дадат указания от въззивния съд. В посочените разяснения категорично е прието, че въззивната инстанция не действа служебно с оглед разпоредбата на чл.269, изречение второ ГПК. От данните по въззивното дело е видно, че касационния жалбоподател в настоящото производство не е навел оплаквания нито във въззивната си жалба, нито в отговора си по въззивната жалба на другата страна, по смисъла на посочените разяснения. Поради това не са налице и основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория от поставените въпроси, а именно: „Информационна табела, разположена на автобусна спирка с обозначение на името на спирка и номерата на автобусите, които преминават оттам представлява ли информационно-указателна табела, съгласно Наредба за рекламната дейност на територията на [община], съгласно ЗУТ ?“. Изложението по него не отговаря на разясненията, дадени с т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГК. Не е посочено кои са правните норми от ЗУТ спрямо които следва да се направи съпоставката с Наредбата за рекламната дейност на територията на [община]. От друга страна, с поставянето на въпроса се цели извършване на съпоставка между законова правна норма и такава от подзаконов ред. Евентуалната корекцията на втората не попада в обсега на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и не се извършва по исков ред.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2024/04.12.2015 г. по гр.д.№2271/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, г.о., по касационна жалба, вх.№863/13.01.2016 г., подадена от адвокат И. Л. – процесуален представител на ищеца И. Д. К. от [населено място],
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: