4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 629
гр.София, 21.05. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на девети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 148 по описа за 2013 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. И. срещу решение от 17.10.2012 г., постановено по гр. д. № 5945 по описа за 2012 г. на Софийския градски съд, ІІ „Б” въззивен състав, ГК, с което е потвърдено решение от 6.2.201`2 г., постановено по гр. д. № 15965 по описа за 2011 г. на Софийския районен съд, 68 състав, в частта, с която е отхвърлен искът на касатора за заплащане на обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение в размер на 8 864,94 лв. за периода от 1.7.2010 г. до 31.12.2010 г.
Касаторът Г. В. И. твърди, че решението на Софийския градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. Счита, че в обжалваната част решението на въззивния съд противоречи на цитираната от него съдебна практика, според която е в тежест на работодателя да докаже, че работникът е работил на друго място и е получавал възнаграждение. Решението не е съобразено и с практиката на ВКС по въпроса, че трудовата книжка представлява официален документ, чиято доказателствена сила съдът е длъжен да зачете, поради което ответникът има задължение да опровергае пълнотата на съдържанието и. Смята, че въззивният съд е бил длъжен служебно да поиска за сверка оригинала на трудовата книжка на основание чл.7, ал.1 от ГПК. Моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите от него въпроси.
Ответникът по жалбата [фирма] не взема становище по нея.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Исковете на касатора за отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност са били уважени, но искът му за заплащане на обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 от КТ в размер на 8 864,94 лв. е бил отхвърлен поради недоказване на обстоятелството, че е останал без работа. Към исковата молба касаторът е представил копие от трудовата книжка, в която е отбелязано прекратяването на трудовото правоотношение и няма отбелязване за постъпване на друга работа, но само към 1.09.2010 г. В отговора на исковата молба работодателят е оспорил обстоятелството, че ищецът е останал без работа, поради което в доклада по делото първоинстанционният съд е указал на ищеца, че следва да докаже дължимостта на претендираното обезщетение. Касаторът обаче е бездействал и едва с писмените бележки е представил ксерокопия от страниците на трудовата книжка, които следват отбелязването на уволнението. Първоинстанционният съд е отказал да приеме несвоевременно представените доказателства и е отхвърлил иска за обезщетение за оставането на ищеца без работа. Във второинстанционното производство касаторът не е поискал приемането на тези доказателства или извършването на констатация по оригинала на трудовата книжка на основание чл.266, ал.2 или ал.3 от ГПК, поради което въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната част. При тази фактическа обстановка повдигнатите от касатора въпроси относно доказателствената тежест при иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ и задължението на съда служебно да свери оригинала на трудовата книжка са от значение за изхода на спора, но дадените отговори на тези въпроси в обжалваното решение не противоречат, а съответстват на съдебната практика и тълкуването на чл.7, ал 1 от ГПК с оглед точното му прилагане. Относно разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл.344, ал.1, т.3 от КТ във връзка с чл.225, ал.1 от КТ цитираното от касатора решение № 394 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1584 по описа за 2009 г. на ІІІ ГО е изолирано и не съответства на преобладаващата и задължителна практика на ВКС. Съществуващата противоположна практика на ВКС приема, че е в тежест на работника или служителя да докаже, че е претърпял имуществени вреди/ пропуснати ползи/, изразяващи се в пропуск да получава трудово възнаграждение по трудов договор за период от шест месеца след незаконното уволнение. В този смисъл са решение № 818 от 24.07.2003 г. по гр. д. № 5 от 2002 г. на ВКС, решение № 5401 от 2008 г. на ІІІ ГО на ВКС, решение № 707 от 22.12.2009 г. по гр. д. № 3164/2008 г. на ІІ ГО на ВКС, постановените по реда на чл.290 от ГПК решения № 66 от 1.2.2010 г. по гр.д. № 5401/2008 г. на І ГО, № 261 от 31.03.2010 г. по гр. д. № 5305/2008 г. на ІІІ ГО, № 168 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 1464/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други. По този начин се е произнесъл и въззивният съд, поради което въпросът за доказателствената тежест при предявен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Разпоредбата на чл.7, ал.1 от ГПК не може да обоснове твърдяното от касатора задължение за въззивния съд служебно да извърши констатация по трудовата му книжка. Тази норма съдържа задължение за съда служебно да извършва процесуални действия по движението и приключването на делото и да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните, но не и задължение за служебно събиране на доказателства. Принципът на диспозитивното начало забранява на съда служебно да събира доказателства, без да има искане на страната. В този смисъл е решение № 341 от 2.07.2010 г. по гр. д. № 177 от 2010 г. на ІІ ГО на ВКС относно приложението на чл.7, ал.1 от ГПК.
След като касаторът не е представил за констатация оригинала на трудовата си книжка и съдът не е имал задължение служебно да извърши такава констатация за липсата на отбелязване за постъпване на друга работа през целия исков период, въпросът за доказателствената сила на трудовата книжка като официален документ въобще не е бил поставен за разрешаване пред въззивния съд, поради което не е относим към изхода на спора.
В обобщение следва да се приеме, че касационната жалба не отговаря на критериите за селекция, формулирани в чл.280, ал.1 от ГПК, поради което касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не трябва да бъде допускано.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение срещу решение от 17.10.2012 г., постановено по гр. д. № 5945 по описа за 2012 г. на Софийския градски съд, ІІ „Б” въззивен състав, ГК, с което е потвърдено решение от 6.2.201`2 г., постановено по гр. д. № 15965 по описа за 2011 г. на Софийския районен съд, 68 състав, в частта, с която е отхвърлен искът на Г. В. И. за заплащане на обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение в размер на 8 864,94 лв. за периода от 1.7.2010 г. до 31.12.2010 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
ЧЛЕНОВЕ: