О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
София, 17.01.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева търговско дело № 50012 по описа за 2016 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], [община] , срещу въззивно решение № 160/19.06.2015 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по гр.д. № 50/2015 г.
Касаторът счита, че решението е неправилно, но по същество излага, както доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, така и за недопустимост.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Великотърновският апелативен съд, като е потвърдил решението на първостепенния Ловешки окръжен съд е признал по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установено по отношение на [фирма], [населено място], [община], съществуване на вземане в полза на [фирма], с. Б. О., [община], правоприемник (по силата на договор за цесия от 06.06.2013 година) на [фирма], [населено място], както следва: просрочена главница 38 755,19 евро и наказателна лихва в размер на 1 535,04 евро за периода 02.02.2013 – 28.05.2013 г, представляващо неизпълнено задължение по договор за оборотен кредит от 02.07.2009 г., анекс № 1 – допълнително споразумение от 29.09.2010 г., допълнително споразумение № 2 от 31.08.2011 г. и допълнително споразумение № 3 от 19.06.2012 г. към него,, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.05.2013 г. до окончателното й изплащане за което са издадени Заповед № 341/31.05.2013 година за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист от 03.06.2013 година по ч. гр. д. № 544/2013 година по описа на Районен съд Троян, включително и за разноските в размер на 3 057,63 лева, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси: Налице ли е валидно волеизявление за сключване на договор за оборотен кредит и учредяване на договорна ипотека в случай, че лицата, които са се подписали за кредитополучател не са разбирали съдържанието на документа и по делото не са събрани доказателства, че е извършен надлежен превод от преводач; налице ли е редовно упражнено право на иск по чл. 422 ГПК, когато искът е предявен само от частния правоприемник, придобил материалното право след издаване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, без да са налице предпоставките по чл. 266, ал. 2 ГПК, вр. чл. 222 ГПК; допустимо ли е за сравнителен материал при съдебнопочеркова експертиза да бъдат използвани документи, които не са посочени от съда в определението по чл. 197 ГПК и не са приложени като доказателства по делото; инструктивно ли е определението по чл. 197 ГПК в частта, в която се посочват материалите, които да се предоставят на вещото лице; при липсата на доклад и разпределяне на доказателствената тежест, за което е направено оплакване във въззивната жалба, следва ли въззивният съд да разпредели доказателствената тежест между страните и да укаже на страните, за кои обстоятелства следва да ангажират доказателства в процеса съгласно чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК; в случай, че въззивният съд не разпредели доказателствената тежест между страните съгласно чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК, може ли да мотивира отхвърлителния си диспозитив с неангажиране на достатъчно доказателства от страна на ищеца; допустимо ли е въззивният съд сам да измени правната квалификация на направеното възражение от страна на ответника, като неправилно определи релевантните факти и обстоятелства, които са от съществено значение за изхода на спора и основателността на направеното възражение
Поддържа осъществяване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросът – налице ли е валидно волеизявление за сключване на договор за оборотен кредит и учредяване на договорна ипотека в случай, че лицата, които са се подписали за кредитополучател не са разбирали съдържанието на документа и по делото не са събрани доказателства, че е извършен надлежен превод от преводач, би имал значение за постановеното от съда, само ако в обжалваното решение е прието, че кредитополучателят не разбирал съдържането на договора, който подписал, защото е на език, който не владее, без превод. Великотърновският апелативен съд е приел обратното, че страните са били наясно със съдържанието на договора, който са подписали, кредитополучателят е ползвал услугите на преводач. Несъгласието на страната с направените от съда фактически изводи няма отношение към поставения правен въпрос.
Въпросът – налице ли е редовно упражнено право на иск по чл. 422 ГПК, когато искът е предявен само от частния правоприемник, придобил материалното право след издаване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, без да са налице предпоставките по чл. 266, ал. 2 ГПК, вр. чл. 222 ГПК, не е разрешен в противоречие с ТР 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Редовността на упражненото право на иск касае допустимостта на иска, а безспорно материалноправната легитимация във връзка, с която са дадени разясненията в ТР, касаят основателността на иска, както е и двукратно изрично изяснено на страната от предходните две инстанции.
От друга страна, сам касаторът цитира, че в посоченото ТР се допуска искът да бъде предявен и от цесионера, стига да е спазен срока по чл. 415 ГПК, който и за него за почва да тече от уведомяването на цедента. Това също е изяснявано изрично и от двете по-долни инстанции, а няма никакъв спор, че в случая срокът е спазен.
Следващият процесуалноправен въпрос е – допустимо ли е за сравнителен материал при съдебнопочеркова експертиза да бъдат използвани документи, които не са посочени от съда в определението по чл. 197 ГПК и не са приложени като доказателства по делото; инструктивно ли е определението по чл. 197 ГПК в частта, в която се посочват материалите, които да се предоставят на вещото лице. Поддържа се противоречие с решение № 228/2012 г. по гр.д. № 388/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 60/23.04.2013 г. по гр.д. № 693/2012 г. на ВКС II г.о., решение № 324/13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, I г.о.
Въпросът е поставен във връзка със заключението на вещите лица, при изследване автентичността на оспорените от ответника документи, които според него са използвали документи, без да са официални и, които не били подписани със сигурност от В. Коопс – договор за правна защита и съдействие от 11.06.2013 г., пълномощно от 11.06.2013 г., молба до ДСИ при РС – Троян, вх. № 2031/23.07.2013 г. и вх. № 6154/10.10.2013 г., молба до ДСИ при РС – Троян, вх. № 2843/11.10.2013 г. и молба до ЧСИ Р. Д., вх. № 603 /18.02.2014 г.
Така поставеният въпрос, във връзка с касационното оплакване, е без значение за постановеното от съда, защото задачата на втората експертиза безспорно, включва изследване и на вече изследвания от първата експертиза сравнителен материал, а още и допълнително посочен от страните. Освен това, извън изброените от касатора документи, и двете експертизи са ползвали много повече за сравнение и анализ, включително посочени и представени от касатора. Заключението е, че всички те са подписани от едно и също лице, а това лице е и подписалият се В. Коопс по оспорените по делото договори и пълномощни. Заключението е потвърдено и от назначената от въззивния съд съдебнопочеркова експертиза, която е ползвала оригинали на двете нотариално заверени пълномощни. Следователно заключението на вещите лица не би се променило и без анализа на горепосочените в касационната жалба документи. Нещо повече, нито един от останалите изследвани документи, не дава основание дори да се предположи от вещите лица, че не са с автор В. К., а доказателствената задача на касатора е установяване чрез пълно главно доказване, т.е по несъмнен начин, че оспорените документи със сигурност не са подписани от В. К..
Следващият процесуалноправен въпрос е поставен с твърдение, че е разрешен в противоречие с ТР 1/2013 г. на ОСГТК: При липсата на доклад и разпределяне на доказателствената тежест, за което е направено оплакване във въззивната жалба, следва ли въззивният съд да разпредели доказателствената тежест между страните и да укаже на страните, за кои обстоятелства следва да ангажират доказателства в процеса съгласно чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК; в случай, че въззивният съд не разпредели доказателствената тежест между страните съгласно чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК, може ли да мотивира отхвърлителния си диспозитив с неангажиране на достатъчно доказателства от страна на ищеца
Въпросът е свързан с оплакванията на касатора, че първоинстанционният и въззивният съд не са указали на ответника за кои факти не представя доказателства, и въпреки това, въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал направените от него възражения срещу предявения иск по реда на чл. 26 ЗЗД, чл. 40 ЗЗД вр. чл. 26 ЗЗД и чл. 289 ТЗ.
Не се установява противоречие с тълкувателния акт. Щом първостепенният съд е приел за недоказани от страната релевантни факти, за които не е разпределил или неточно е разпределил тежестта на доказване, страната разполага с възможност да иска допускане на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК – непредставени в първа инстанция поради допуснато от нея нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд е длъжен служебно да разпредели тежестта на доказване, когато даде различна от първата инстанция правна квалификация, определяща по различен начин доказателствена тежест за относими по делото факти. Случаят не е такъв.
[фирма] е възразил по делото, че договорът за оборотен кредит е сключен при липса на съгласие от страна на касатора, при липса на основание, той и договорът за цесия на привидни, както и сключени в противоречие с добрите нрави; договорът за цесия е нищожен и на осн. чл. 40 ЗЗД.
По въведения довод, че договорът за оборотен кредит е сключен при липса на съгласие от страна на кредитополучателя, съдът е приел, че не се установяват факти, които да доведат до такова заключение, а въведените от касатора, като основание на това му твърдение, че представляващият не е подписал договорите, евентуално, че не разбирал български език и поради това не знаел какво подписва – не попадат в приложното поле на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, а и не са доказани. С препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на въззивни съд е установено, след анализ на всички относими доказателства по делото, че представляващият дружеството действително не говори български език, но е ползвал услуги на преводач, и е бил наясно с договора и условията по него; сам той не твърди поради какво е подписал същия – какво различно, според него, е възприетото съдържание на договора, по който е страна.
Според касатора договорът за банков кредит е нищожен поради липса на основание, защото бил сключен само, за да се създадат задължения за „И. П.“. Съдът е посочил, че договорът по чл. 430 ТЗ е двустранен – с права и задължения и за двете страни. Изложените в писмените бележки съображения, свързани с влошените отношения между двамата бивши управители и последвалите от това действия, изобщо не са обсъждани, като съдът посочил, че са извън очертания по надлежен ред предмет на делото. Твърденията пък, че бившият управител е извършил увреждащи дружеството действия, нямат отношение към правата на третите добросъвестни лица – съконтрахента по договора за банков кредит, още по-малко страните по договора за цесия; съществува възможност за търсене на имуществена отговорност по чл. 145 ТЗ.
Страната не въвежда изобщо фактическо твърдение, което да сочи на хипотезата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, а прави единствено довод за нищожност, при вече изложената фактическа обстановка.
Относно твърдението, че договорът за банков кредит и договорът за цесия са нищожни като привидни е посочено, че възражението е само довод, няма въведени конкретни фактически твърдения за наличие на прикрита сделка или за абсолютна симулация на договора за банков кредит, а посочените по-горе факти и изложени съображения за горните твърдяни пороци, няма как да обусловят извод за привидност на двата договора. На довода, че договорът за цесия е абсолютно симулативен, защото не била платена договорената цена, съдът е отговорил, че той е неоснователен, но не поради недоказване на факта, обуславящ правния довод, а защото този факт не значи, че договорът страда от подобен порок – може да служи само като индиция за липса на обща воля за пораждане на правните последици от сделката. Отделно, посочено е, че прехвърлянето на вземането може да е и безвъзмездно, а пък от събраните по делото доказателства се установява и по несъмнен начин, че цесионерът е извършил плащане на цедента.
Д. за нищожност на договора за оборотен кредит и за цесия поради противоречие с добрите нрави, страната обосновава с това, че [фирма] е съдружник в [фирма]. Този факт не е спорен, нито поради недоказването му, възражението е прието за неоснователно. Посочено, е че само по себе си горното не значи, че договорите противоречат на добрите нрави, нито пък е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 289 ТЗ. Не може да се обоснове извод, че сделките са сключени с единствената цел да се увреди търговското дружество – ответник. Напротив, ползването на кредити за оборотни средства е постоянна практика на търговските субекти и по този начин се подпомага тяхната дейност, а и размерът на кредита не е голям, предвид дейността на дружеството.
В писмените бележки са въведени и доводи, касаещи договора за ипотека, също извън предмета на производството, така че основателността на същите, съответно установяването на фактите, обуславящи правните доводи, са неотносими към постановеното от съда и извън предмета на делото.
По твърдението, че договорът за цесия бил нищожен по чл. 40 ЗЗД, съдът е изяснил, че доводът се прави от [фирма], което не е страна по него, нито договорът поражда действие за него, поради което е недопустимо да се позовава на подобен порок. Правно релевантно за действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й, извършено от цедента.
В заключение, страната не е искала от въззивния съд събиране на нови доказателства за установяване на релеванти факти, останали неизяснени поради това, че първата инстанция не й посочила, че носи тежестта да ги докаже. От друга страна, [фирма] твърди едни и същи факти, от които достига до различни правни заключения за наличие на различни пороци на договорите. Относно надлежно въведените фактически твърдения страните са били наясно с доказателствените си задачи и съдът е събрал доказателства; твърденията на касатора не са били установени при анализа на събрания доказателствен материал, представен от него, а не поради липсата на такъв.
Последният процесуалноправен въпрос, поставен в изложението е – допустимо ли е въззивният съд сам да измени правната квалификация на направеното възражение от страна на ответника, като неправилно определи релевантните факти и обстоятелства, които са от съществено значение за изхода на спора и основателността на направеното възражение. Поддържа се противоречие с ТР 1/2009 на ОСТК на ВКС, решение № 227/2010 по гр.д. № 409/2009, II т.о., решение № 357/26.10.2011 г. по гр.д. № 931/2009 г. на IV г.о. на ВКС
Съдът в случая не е променил въведените от страната, правопораждащи юридически факти, а го е квалифицирал по различен начин от първостепенния съд. Великотърновският апелативен съд приел, че едно от възраженията на ответника срещу валидността на договора, следва да се квалифицира като злоупотреба с право, а не като противоречие с добрите нрави, като е направил заключение, че не се установява злоупотреба с право по см. чл. 289 ТЗ. И двете инстанции са обсъждали едни и същи фактически твърдения и са посочили, че не може да се обоснове извод, че те обосновават извод, че са накърнени принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, нито че е упражнено право въз основа на търговска сделка само с намерение да се увреди другата страна, т.е. злоупотреба с право по см. чл. 289 ТЗ.
Няма никакво съмнение, а и в цитираните съдебни актове не е прието нещо различно, че съдът не е обвързан от сочената от страните правна квалификация, негово право и задължение е сам да издири и приложи правната норма. Така е сторил и въззивния съд.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 160/19.06.2015 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по гр.д. № 50/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: