5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
гр. София, 22.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2865/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. Г. и Л. Г. Г., чрез общия им пълномощник адв. С. срещу решение № 606/13.03.2019 г. по гр. д. № 3115/2018 г. на Апелативен съд – София.
Ответникът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК831558413, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Никола Вапцаров № 55, чрез юрисконсулт Т. е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решението от 21.03.2018 г. по гр. д. № 10567/2016 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І-6 състав за уважаване на предявения от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД против двамата касатори иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и е признат за недействителен по отношение на банката до размер на 1/2 идеална част от прехвърлените недвижими имоти БРАЧЕН ДОГОВОР от 18.12.2012 г., с нотариална заверка на подписите, peг. № 7976/2012 г. и нотариална заверка на съдържанието, peг. № 7977/2012 г., том …, № …на нотариус В. В., рег. № 268 на НК и район на действие Софийски районен съд, вписан в Служба по вписванията – [населено място] при Агенция по вписванията с акт № …, том …, peг. №…/… г., сключен между двамата ответници – съпрузи, с който съпругът се е разпоредил в полза на съпругата с ДВА АПАРТАМЕНТА – №№ … и …, находящи се в [населено място], район „В.“, [улица], вх. …, ет. … със застроена площ съответно от 52. 20 кв. м. и тераса с площ от 48.40 кв. м. (за първото жилище) и 60. 90 кв. м. и тераси с площ от 46. 90 кв. м. (за второто жилище), ведно с прилежащите им мазета №№ … и … и заедно с 3.14 % ид. ч. от общите части на сградата, равняващи се на 14.29 кв. м. или общо за първия апартамент с мазето 119. 12 кв. м. и 3. 14 % от правото на строеж върху имота, в който е построена сградата, и заедно с 3. 39 % ид. ч. от общите части на сградата, равняващи се на 15. 44 кв. м. или общо за втория апартамент с мазето 127. 07 кв. м. и 3. 39 % ид. ч. от правото на строеж върху имота, в който е построена сградата, както и с ГАРАЖ № 4, находящ се в сградата на горепосочения административен адрес, на партер, със застроена площ от 32. 05 кв. м. и заедно с 1. 16 % ид. ч. от общите части на сградата, равняващи се на 5. 30 кв. м. или общо 37. 35 кв. м. и 1. 16 % ид. ч. от правото на строеж върху имота, в който е построена сградата.
За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е приел на първо място, че произнасянето от първостепенния съд по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД срещу ответницата Л. Г. е допустим съдебен акт, тъй като в случая тя е пасивно легитимирана да отговаря по П. иск, макар да няма качеството на длъжник по отношение на банката – кредитор. Посочил е, че лицето има качеството на страна в процеса и отговаря по така предявения иск, доколкото е договаряло с длъжника (съпруга й) по оспорената сделка (брачния договор от 18.12.2012 г.). Развити са съображения, че този договор, на основание чл. 39, ал. 3 СК, има прехвърлително действие, т. е. вещнотранслативен ефект, поради което като правна последица от сключването му е преминаване на правото на собственост между съпрузите. Договорът е годен титул за собственост, като предвидената писмена форма в чл. 39, ал. 1 СК с нотариално заверени съдържание и подписи е облекчена спрямо задължителната в чл. 18 ЗЗД. Второинстанционният съд е изложил аргументи, че предвид на така установеното договаряне между съпрузите, ответницата Г. макар и да не е длъжник по договора за банков кредит от 2008г., който е източник на вземането на банката към нейния съпруг, е пасивно легитимирана да отговаря по П. иск. Приел е, че тя е надлежна страна по него и заедно със своя съпруг – първият ответник И. Г. в качеството му на длъжник, са задължителни другари. Мотивирани са доводи, че спрямо тях всички факти трябва да бъдат установени еднакво с постановеното решение и за ищеца – кредитора съществува правен интерес от предявяване на иска и срещу ответницата Г..
На второ място, инстанцията по същество е приела да са се осъществили елементите от фактическия състав на основанието по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а именно:
1/ вземане на ищцовата банка по договор за банков кредит от 19.06.2008 г., по който кредитополучател е едно търговско дружество, а ответникът Г. е солидарен длъжник – т.е. с това съглашение той е поел задължение да отговаря за дълга пред банката, така както отговаря и кредитополучателя. Установено е, че търговското дружество е преустановило плащанията на месечните анюитетни вноски по кредита на 31.07.2012 г., поради което е направен извод, че вземането на банката е възникнало преди дата на сключване на брачния договор. За неоснователно е намерено оплакването във въззивната жалба, че ответникът Г. не е солидарен длъжник, а поръчител по договора за банков кредит. С оглед съдържанието на съглашението по кредита съдът е приел, че посоченият ответник като физическо лице се е съгласил и поел задължението да отговаря за същото, за което се е задължило и управляваното от него търговско дружество- кредитополучател. Така по силата на договор (чл. 121 ЗЗД) между кредитора и длъжника (съдлъжника) е възникнала солидарната отговорност за последния, т. е. ответника Г., а между него и банката няма сключен договор за поръчителство, което да предпоставя възможността той да направи личното възражение на поръчителя, установено в чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Като неоснователен е счетен и доводът на ответниците, че са придобили качеството длъжници едва с обявяване на кредита за предсрочно изискуем на 25.02.2014 г. и на 07.03.2014 г., когато е издадена заповед за незабавно изпълнение срещу съпруга И. Г., докато атакуваният брачен договор е извършен преди това – на 18.12.2012 г. В тази връзка въззивният съд е мотивирал съображения, че предсрочната изискуемост като призната от закона правна възможност е предвидена в чл. 71 ЗЗД, както и в чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Кредиторът, при наличието на определени обективни предпоставки, превръща вече съществуващо вземане в предсрочно изискуемо, което лишава длъжника от преимуществото на срока. Прието е, че обявяването на едно вземане за предсрочно изискуемо няма значението на правопораждащ същото факт – т.е. за неговото възникване, нито пък, че такава последица има издаването на заповед за незабавно изпълнение срещу определено лице. Затова кредитополучателят и солидарният длъжник са длъжници пред банката от момента на сключване на договора за кредит;
2/ извършено увреждащо действие на длъжника, с което се засягат правата на кредитора му, доколкото от обективна страна с брачния договор е установено намаляване имуществото на длъжника, тъй като от патримониума му излиза 1/2 ид. ч. от прехвърлените недвижими имоти, които са преминали в изключителна собственост на неговата съпруга и
3/ наличие на субективния елемент – знание за увреждане между договарящите по сделката, предвид на факта, че са съпрузи и не са провели пълно обратно доказване за оборване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД (установяваща правилото, че знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, чието разглеждане касаторите обосновават в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а също поддържат наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
Повдигнатите въпроси са със следното съдържание:
1. „Задължителен другар ли е съпругът – недлъжник в производството по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД?“;
2. „Съществува ли правен интерес за ищеца от предявяване на П. иск срещу съпруга – недлъжник?“;
3. „Трябва ли съдът да установи вида на солидарната отговорност според основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения?“;
4. „Поръчителят по договор за банков кредит следва ли да се счита за длъжник по смисъла на чл. 135 ЗЗД или като такъв следва да се разбира само лицето, което е насрещна страна по правоотношението – кредитополучателят, а не лицето, което поръчителства неговото изпълнение?“.
По първите два въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 19/14.02.2018 г. по гр. д. № 1766/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 199/12.03.2018 г. по т. д. № 1168/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 8/19.03.2018 г. по гр. д. № 1285/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., вкл. и задължителната такава, намерила израз в ТР № 5 от 29.12.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГТК – т. 1. По третия въпрос се сочи отклонение с Решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, ІV г. о., а по четвъртият – с Решение № 245/19.01.2017 г. по гр. д. № 1428/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 199/30.12.2010 г. по т. д. № 966/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.
Касационното обжалване не следва да бъде допускано.
Повдигнатите четири въпроса нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, доколкото не са поставени в основата на решаващите мотиви на въззивния съд по спорния предмет и не са обусловили изхода на делото. Въззивният съд не е разглеждал въпроса за участието на ответницата Г. в производството с оглед на обстоятелството, че се явява съпруга на длъжника по кредита и не е основал изводите си за допустимост на процеса спрямо нея поради това й качество. Участието като ответник на съпругата – недлъжник в производството по делото, образувано по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД и респ. наличието на правен интерес от провеждане на иска и срещу нея в случая е обосновано с твърдението, че е договаряла със съпруга си – длъжник при извършване на атакувания договор, т.е. че е страна по увреждащата сделка. В обжалваното решение отговорността на ответника Г. е ангажирана от установеното му качество на солидарен длъжник по отпуснатия банков кредит, а не на поръчител за дълга, поради което и последните два въпроса, поставени в изложението с оглед развитите от касаторите доводи за приложение на института на поръчителството в отношенията между банката и посочения ответник, не са обуславящи за изхода на делото.
Липсата на общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), само по себе си, има за последица недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така постановките по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт.
За пълнота ще следва да се посочи и следното. Установена е трайна съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД, според която пасивно легитимирани по този иск са длъжникът и лицето, с което той е договарял. Страните по сделката, чиято относителна недействителност се иска се явяват задължителни другари и тяхното участие в производството е условие за допустимостта на процеса. Несъмнено участието като страна по сделката (приобретател) на съпруга – недлъжник съставлява този факт, който обосновава интерес от търсената с отменителния иск защита и срещу него, и изисква участието му като ответник, наред с извършилият увреждащото действие съпруг – длъжник. Така се удовлетворява изискването за тяхната задължителна съвместна процесуална легитимация като условие за допустимост на процеса. По въпроса за регламентацията на солидарната отговорност (чл. 121 ЗЗД), произтичаща от договор, също е формирана съдебна практика, според която, за да се приеме, че е уговорена такава, е достатъчно в съглашението смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и той може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно. Въззивното решение не се отклонява от тази практика, а напротив – изцяло е съобразено с нея.
Не са налице и основания за достъп до касация поради вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. В изложението към касационната жалба това основание се мотивира с довод, че произнасянето по същество в частта спрямо ответницата Г. е процесуално недопустимо, тъй като не била пасивно легитимирана по П. иск, защото имала качеството на съпруг – недлъжник. По вече изложените по – горе съображения, такава вероятна недопустимост на въззивното решение не се открива с последица недопускане на касационен контрол.
В заключение, не се обосновава приложно поле на сочените основания за достъп до касация.
При този изход на делото жалбоподателите дължат на ответника по жалба разноски за настоящото производство, каквото искане е направено в отговора на касационната жалба. Ето защо, сумата в размер на 150 лв. ще следва да бъде присъдена в полза на представляваната от юрисконсулт търговска банка, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП).
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 606/13.03.2019 г. по гр. д. № 3115/2018 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА И. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и Л. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес [населено място], [улица], вх. …, ап. … да заплатят на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК 831558413, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Никола Вапцаров № 55, сумата от 150 (сто и петдесет) лева – разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.