О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
София, 05.02. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 186/2020 година
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. БИЗНЕС Г. ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 795 от 14.11.2019 г. по в.ч.т.д. № 656/2019 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено разпореждане № 7597 от 24.07.2019 г. на Окръжен съд – Варна за връщане на депозирана от това дружество въззивна жалба срещу постановеното решение под № 403 от 13.05.2019 г. по т.д. № 964/2018 г.
В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че разпореждането на първоинстанционния съд, с което е определена дължимата за въззивното обжалване държавна такса, не е съобразено със защитавания от ищеца материален интерес. Счита се, че с оглед целта на П. иск, вземането, с което ищецът обосновава качеството си на кредитор, следва да се вземе предвид при определяне на цената на иска, съответно при определяне на ДТ за въззивно обжалване на постановеното от ОС-Варна решение, с което този иск е уважен.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Съставлява ли неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса за въззивна жалба, даваща основание за връщането й, когато размерът на дължимата държавна такса за въззивно обжалване е определена неправилно от съда и 2. Как следва да се определя цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правно основание чл.135 ЗЗД. Поддържаната по първия въпрос допълнителна селективна предпоставка е обоснована с приложено към изложението определение по ч.т.д. № 246/2012 г. на ВКС, I т.о.. По втория въпрос се твърди, че трайната съдебна практика, според която цената на иска при предявен П. иск се определя по реда на чл.69, ал.1, т.4 ГПК- въз основа на стойността на договора, чиято относителна недействителност се претендира, е неправилна – не съответства на целта и смисъла на закона, а от друга страна се допуска разширително тълкуване на чл.69, ал.1, т.4 ГПК. Поради това частният касатор счита, че е налице допълнителната предпоставка на т.3, чл.280, ал.1 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ТУИ БЪЛГАРИЯ Е., ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник. Твърди се, че в жалбата и в изложението към нея не се съдържат доводи, относими към въззивното определение, а само такива, основани на мотивите към първоинстанционното разпореждане. Изцяло се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се поддържат подробно мотивирани съображения за правилност на атакувания съдебен акт, с който е потвърдено връщането на депозираната въззивна жалба поради невнасяне на държавна такса.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съдебен състав на Апелативен съд – Варна е приел, че въззивникът В. БИЗНЕС Г. ЕАД не е изпълнил ясните и точни указания на първата инстанция за отстраняване нередовности на въззивната жалба, в т.ч. и за внасяне на дължимата ДТ, които са надлежно съобщени, поради което е приложима разпоредбата на чл.262, ал.2, т.2 ГПК.
Апелативният съд е отхвърлил оплакванията на частния жалбоподател за неправилно определяне на цената на иска и съответно на дължимата държавна такса. В мотивите към определението са изложени подробни правни мотиви по приложението на чл.70, ал.1 ГПК, с позоваване и на тълкувателна практика на ВКС. Изведен е извод за преклудиране на възраженията за цената на иска след постановяване на определение № 2207/21.06.2018 г. на ОС-Варна и след провеждане на първото съдебно заседание по делото, поради което и твърденията за неправилно определяне на ДТ за въззивно обжалване са счетени за неоснователни.
Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият правен въпрос не удовлетворява основния селективен критерий за достъп до касация. Въпросът обективира несъгласието на частния касатор с възприетата от въззивния съд неотносимост на оплакванията за неправилно определяне на дължимата ДТ от администриращия въззивната жалба съд. Начинът, по който е формулиран този въпрос, сочи на пряката му съотносимост към правилността на атакувания процесуален съдебен акт. Преценката за правилност на обжалваното определение обаче не попада в обхвата на селективното производство, като липсва тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, съгл. разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според този акт на нормативно тълкуване, въпросите, които имат значение за правилността на атакувания въззивен съдебен акт, не са правни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Постановеният с въззивното определение правен резултат не е обусловен от разрешаването на втория въпрос – относно цената на иска и дължимата държавна такса по искове с правно основание чл.135 от ЗЗД, поради което този въпрос не удовлетворява основната предпоставка за достъп до касация. С определението съдът не се произнесъл относно размера на цената на предявения иск с правно основание чл.135 от ЗЗД, а се е позовал на разпоредбата на чл.70, ал.1, изр. 2 ГПК, според която въпрос за цената на иска може да се повдигне от ответника или от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Въззивният съд е зачел определението на ОС-Варна, с което окончателно е разрешен въпросът за цената на иска, върху която се начислява и дължимата държавна такса, както и, че в случая държавната такса за въззивно обжалване е в размер на Ѕ от събраната държавна такса при предявяване на иска, или 28 412.43 лв..
Независимо от неустановеността на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по втория въпрос, не е налице и поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Последното е основано на несъгласието на частния касатор с трайната съдебна практика по приложение на чл.69, ал.1, т.4 ГПК при предявен П. иск. Доводите в тази насока следва да се преценят като несъответстващи на предмета на делото по чл.135 ЗЗД, разяснен и в задължителните за съдилищата мотиви по т.2 от ТР № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, тези доводи са ирелевантни спрямо общата характеристика на хипотезите на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, формиращи общо правно основание за допускане на касационно обжалване, съгласно т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 795 от 14.11.2019 г. по в.ч.т.д. № 656/2019 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: