Определение №632 от 41954 по търг. дело №175/175 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 632
София, 11.11.2014 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 175/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 1562 от 08.07.2013 г., постановено по т. д. № 3460/2012 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 90 от 26.06.2012 г. по т. д. № 237/2011 г. на Софийски окръжен съд, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма] и Н. П. Й. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване съществуването на парично вземане в размер на 103 357.41 лв. – част от вземане по запис на заповед от 20.12.2007 г. за сумата 2 600 000 лв. с падеж 30.12.2008 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 890/2011 г. на Районен съд – Самоков, и са присъдени разноски на ответниците в размер на 16 323.50 лв.
В касационната жалба, уточнена с молба от 11.11.2013 г., се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. К. твърди, че изводът на въззивния съд за недоказаност на спорното вземане, основано на редовен от външна страна запис на заповед, е изграден в противоречие с разпоредбата на чл.535 ТЗ. Навежда оплаквания, че съдът е разпределил неправилно доказателствената тежест в процеса като е възложил в тежест на ищеца да доказва вземането си на базата на каузално правоотношение между страните, без да даде указания за необходимостта от ангажиране на доказателства относно каузалното правоотношение. Позовава се на необоснованост на изводите на съда за доказана обезпечителна функция на записа на заповед по отношение на конкретно каузално правоотношение между страните и за недължимост на вземането по записа на заповед от физическото лице – авалист Н. Й..
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касация [фирма] със седалище в [населено място] и Н. П. Й. от [населено място] изразяват становища за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма] и Н. П. Й. положителен установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 103 357.41 лв. – част от вземане по запис на заповед за сумата 2 600 000 лв., издаден на 20.12.2007 г. от [фирма] и авалиран от Н. Й., за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на конкретно каузално правоотношение между страните – договор за наем № 061-М/2007 от 23.11.2007 г. за обект „Х. парк”, по който няма непогасени задължения на наемателя [фирма], предпоставящи ангажиране на отговорността на издателя и на авалиста за плащане на обещаната със записа на заповед сума.
Въззивният съд е изследвал връзката между записа на заповед и договора за наем от 23.11.2007 г. с оглед възраженията на ответниците в отговора на исковата молба, че записът на заповед е издаден с цел да обезпечи задълженията на наемателя [фирма] за стойността на нает материал, необходим за изпълнение на строително – монтажни работи на обект „Х. парк” – София, които са погасени изцяло преди образуване на заповедното производство. По делото не е съществувал спор, че между [фирма] и [фирма] са съществували трайни търговски отношения по повод отдаване под наем на кофраж и кофражни системи, като в периода 23.11.2007 г. – 01.03.2011 г. двете дружества са сключили няколко договора за наем на кофраж и кофражни системи за изпълнение на строителни работи на различни обекти в [населено място]. Безспорно е било и обстоятелството, че като обезпечение на задълженията си по всеки от договорите наемателят [фирма] е издавал записи на заповед, авалирани от управителя на дружеството Н. Й.. След съвкупна преценка на писмените и гласни доказателства по делото въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца, че записът на заповед от 20.12.2007 г., на който е основан разглежданият установителен иск, е издаден като обезпечение не само на задълженията на издателя [фирма] за нает материал по договора от 23.11.2007 г., но и за обезпечаване на негови задължения за плащане на наем, неустойки и лихви по другите сключени между страните договори. Изводът, че обезпечителната функция на записа на заповед се разпростира само върху задълженията за наем, произтичащи от договора за наем от 23.11.2007 г., и не обхваща задълженията на издателя по други договори между страните, е аргументиран с клаузата на т.5.6 в договора от 23.11.2007 г., предвиждаща издаване на запис на заповед като обезпечение само на стойността на получения от наемателя материал, и с липсата на уговорка в договора за разпростиране на обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на други задължения на наемателя, които ще бъдат поети с бъдещи договори за наем между страните; с липсата на препращане в сключените след 23.11.2007 г. договори за наем към записа на заповед от 20.12.2007 г.; с изявлението на [фирма] в адресирано до [фирма] писмо изх. № 366/07.04.2008 г., че по договора за наем от 23.11.2007 г. за обект „Х. парк” има само един запис на заповед за сумата 2 600 000 лв., за каквато сума е издаден записът на заповед от 20.12.2007 г. Предвид изложеното и като е взел предвид признанията на ищеца в писмо от 13.01.2012 г. и в молба от 10.04.2012 г., че няма непогасени вземания към [фирма] за стойността на материали по договора за наем от 23.11.2007 г. и че всички задължения на [фирма] за обект „Х. парк” са изпълнени, Софийски апелативен съд е направил решаващия извод, че след като обезпечените със записа на заповед задължения по договора за наем от 23.11.2007 г. не съществуват, не съществува и менителничното вземане на ищеца – поемател по издадения с обезпечителна функция запис на заповед.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че желае отмяна на атакуваното решение на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК поради това, че решението противоречи на трайната и задължителна практика на ВКС в решение № 103/2009 г. по т. д. № 717/2008 г., решение № 85/12 г. по т. д. № 438/2011 г., решение № 143/2011 г. по т. д. № 634/2009 г., решение № 108/22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г., решение № 173/12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г., решение № 143/12.04.2011 г. по т. д. № 634/2009 г., определение по т. д. № 71/2011 г. и „мн. други”, която е в смисъл, че „исковете по менителничния документ следва да се уважат при конкретни възражения за недължимост, ако твърденията не се докажат; липса на твърдение за каузално правоотношение; въвеждане на твърдение за връзка на ЗЗ с каузално правоотношение, респ. изрядност по същото и недоказване на тези твърдения”. Позоваването на противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС не съставлява надлежно обосноваване на приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните разрешения в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване не може да се допусне, когато касаторът не е посочил ясно конкретният материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обусловило изхода на делото. В случая такъв въпрос изобщо не е формулиран и е недопустимо да бъде извеждан от касационната инстанция на база цитираната в изложението съдебна практика. Непосочването на значимия правен въпрос препятства преценката на общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК и е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, без да се обсъждат допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е аргументирано от касатора с необходимостта от постановяване на тълкувателно решение за унифициране на съдебната практика относно правилата за разпределяне на доказателствената тежест в производството за разглеждане на иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед при въведено твърдение за връзка на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение. Въпросът за разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед е включен в предмета на тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, приключило с приемане на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. В т.17 от решението е прието, че в производството по установителен иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Според разясненията в съобразителната част към решението, тежестта на доказване се разпределя съобразно общото правило на чл.154, ал.1 ГПК и ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда този въпрос в мотивите си и при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя от страните е въведено, разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяването на вземането по издадения запис на заповед. Макар въззивното решение да предхожда приемането на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, произнасянето в него е в съответствие с възприетите от ОСГТК на ВКС разрешения. Изводът на въззивния съд за несъществуване на вземането по издадения в полза на касатора запис на заповед е обусловен от преценката за доказаност на релевираните от ответниците възражения, че записът на заповед е издаден като обезпечение на конкретно каузално правоотношение между издателя и поемателя – договорът за наем от 23.11.2007 г., по който няма непогасени задължения на издателя, респ. за недоказаност на твърдението на ищеца – поемател за разпростиране на обезпечителната функция на записа на заповед и по отношение на други каузални правоотношения между страните. Наличието на обективирана в тълкувателно решение задължителна практика по въпроса за разпределението на доказателствената тежест при предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а съответствието на въззивното решение със задължителната практика е пречка касационното обжалване да се допусне и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 3460/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Ответниците по касация са поискали присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, но поради непредставяне на доказателства за уговаряне и плащане на адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1562 от 08.07.2013 г., постановено по т. д. № 3460/2012 г. на Софийски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :

Scroll to Top