О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 633
гр. София, 15.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и трети септември двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 5185/2013 година.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частна касационна жалба на В. М. Д., К. М. Д., А. Д. И. и Г. Д. Д. чрез адвокат В. Б. против определение от 18.06.2012 г. по ч. гр. дело № 7140/2012 г. на Софийски градски съд, състав на търговско отделение.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С обжалваното определение Софийски градски съд е потвърдил определението от 02.05.2012 г. по гр. дело № 6775/2012 г. на Софийски районен съд, 78 състав, с което е върната исковата молба, подадена от В. М. Д., К. М. Д., А. Д. И. и Г. Д. Д. и е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат окръжният съд е приел, че частните жалбоподатели са сезирали първоинстанционния съд с иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен против Ц. С. В.. Приети са и следните обстоятелства: В. е подала заявление № 02316/28.10.1991 г. за реституиране по реда на ЗСПЗЗ на пет имота в землището на [населено място], област София, сред които и спорния, имащ статут на ливада с площ от 1.800 дка в местността „Б. дом” в качеството си на пълномощник на ищците и на наследник на общия им наследодател А. В. Л.; Общинска служба по земеделие и гори, [населено място] е постановила решение № 216 от 03.12.1992 г. , с което е възстановила правото на собственост на наследниците на Л. по отношение на имотите, включително процесния; на 27.03.2001 г. В. се е снабдила с нотариален акт за собственост върху имот с площ 1940 кв.м., пл. № 415, заснет през 1982 г., нанесен в кадастрален лист № а – 4 – 10 – Б по действащия кадастрален план на София – [населено място], кв. В.; в отговора на исковата молба В. е поддържала, че процесния имот и имота, предмет на нотариалния акт № 39, т. І, рег. № 1620, н.д. 18/27.03.2001 г. не са идентични. При тези факти въззивният съд е изложил съображения за липсата на правен интерес за предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ поради отсъствието на спор за принадлежност на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС. Мотивите на окръжния съд са основани на констатациите от представените доказателства за подаване на заявлението за реституция от В. в качеството й на наследник и пълномощник на останалите наследници на общия наследодател. Развит е мотив, че искането за реституция не произтича от лична претенция, несъвместима със заявена самостоятелна претенция от ищците пред общинската поземлена комисия, при която хипотеза възниква спор за право на собственост, следващо от твърдения за притежаваното на земеделския имот от различни праводатели на спорещите страни към минал момент, когато същият имот е внесен в ТКЗС, а от твърдения за собственост върху имота, обосновани с незавършено производство – издаване на скица от поземлената комисия, такава била издадена само на името на ответницата. Окръжният съд е приел, че поддържаната хипотеза от ищците обуславя интерес от обжалване отказа на административния орган, но не и от иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Частните жалбоподатели не са обосновани общи и допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1- 3 ГПК. Първият въпрос в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран така: „Налице ли е правен интерес от водене на установителен иск към минал момента за земеделски земи , заявен от името на всички наследници с постановеното положително Решение от ПК по това заявление, но с издадена от нея Скица за индивидуализиране имота само на един от сънаследниците и нанесен от ПК в Картата за земеделски земи само на името на този сънаследник ?”. Както се вижда съдържанието му не е съобразено с произнасянето на окръжния съд, тъй като съдебният състав е обсъдил правния интерес не с оглед на въпроса от кои наследници изхожда иска, а с оглед на въпроса, от кои наследници е подадено заявлението за земеделска реституция. Правното разрешение в мотивите на определението свързва правния интерес за предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ с наличието на спор, породен от заявления за реституция, отправени пред ОСЗГ /преди ПК / от наследници на различни наследодатели, които заявителите считат за собственици на един и същи имот, а не с това кой е предявил претенцията пред съда. Освен поставянето на въпрос некореспондиращ с хипотезата, по която е произнасянето на въззивния съд, частните жалбоподатели не са развили правен въпрос в никой от съставите на чл. 280, ал. 1 ГПК чрез обосноваване на различията в разрешенията на въззивния съд и приложена съдебна практика. Вторият въпрос – „Налице ли е висящо административно производство през ОСЗ, в случаите в които не е осъществен цялостния фактически състав по възстановяването на земеделски земи – положително решение за всички сънаследници и липса и неиздаване на Скица към това Решение /т.е. на всички сънаследници/”, освен, че не е съобразен с фактическата обстановка, по която се е произнесъл въззивния съд – положително решение за възстановяване на процесния имот за всички наследници /именно с това обстоятелство окръжният съд е аргументирал липсата на спор за имота към минал момент/, не е развит в никой от съставите на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Третият въпрос – „Възможно ли е постановяване на отказ от възстановяване на земеделска земя по смисъла на чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ, при заявен имот от името на всички наследници, постановено Решение на ПК в стари реални граници на всички наследници и действително съществуващ същият имот по местонахождение, съседи и площ?” е хипотетичен, т.е. формулиран е по случай, който не е разглеждан от въззивната инстанция, а съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 – 4, основанията за допускане на касационно обжалване са само тези, по които въззивният съд с оглед предмета на делото се е произнесъл и е развил съображения, отклоняващи се от задължителната или казуална съдебна практика или по които конкретни норми са непълни, неясни или противоречиви, а практика по прилагането им липсва. Същата характеристика има и последният въпрос, формулиран от частните жалбоподатели, а именно: „Налице ли е елеминиране от право на собственост върху земеделска земя чрез нарушения извършени от държавен орган, каквито са ОСЗ и следва ли да се извърши съдебен контрол за законосъобразно разрешаване на материалните спорове и за развитието на правото ?”. Зададен е въпрос, по който няма формирани правни разрешения в обжалваното определение, респективно не са обосновани общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и с който не се отчита естеството на касационното производство, насочено към селектиране на касационните жалби с оглед уеднаквяване на практиката и развитие на правото, при което контрола за правилност на съдебния акт се упражнява само, ако са налице основания за допускане на касационно обжалване. В конкретният случай частните жалбоподатели не са обосновали състави по чл. 280, ал.1 ГПК, като позоваването на ТР № 1/1997 г. по гр. дело № 11/1997 г. на ОСГК, без наличието на мотивирано изложение, аргументиращо същите основания не съставлява такова обосноваване. Липсата на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал.1 ГПК има за последица недопускане на касационно обжалване на съдебния акт в какъвто смисъл следва да се постанови настоящето определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 18.06.2012 г. по ч. гр. дело № 7140/2012 г. на Софийски градски съд, състав на търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: