6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 633
София, 11.11.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 216/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № ІІ-126 от 10.10.2013 г., постановено по гр. д. № 1471/2013 г. на Бургаски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 767 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 8578/2012 г. на Бургаски районен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено да заплати на „А. Винкхаус G. & Co.KG сумата 12 266.25 евро, представляваща дължима част от цена на доставена стока по договор за международна търговска продажба, за която е издадена фактура № 10011148381/31.08.2008 г., ведно със законната лихва от 26.09.2012 г. до окончателното плащане и разноски в размер на 1 042.34 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. К. поддържа, че изводът на въззивния съд за дължимост на претендираната с иска цена е резултат от неправилна преценка на доказателствата и на фактите, отнасящи се до реалната доставка на стоките и осчетоводяването на издадената по повод на нея фактура. Навежда оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон на възприетото от въззивния съд разрешение, че спорната доставка, извършена при наличие на сключен договор с предварително уговорени условия и цени за продажба, няма периодичен характер и не поражда задължение за периодично плащане, подчинено на кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : 1. Допустимо ли е при постановяване на съдебния си акт съдът да „тълкува” твърденията на страните; 2. Рамков ли е процесният договор или договор за доставка, сключен при общи условия; Всяка заявка по договора може ли да се счита за отделно правоотношение; 3. Представляват ли периодични плащания вземанията на ищеца за цената на доставени стоки по отделните доставки по договор за международна доставка на стоки, които са дължими през определен период от време и са различни в зависимост от направената заявка. По отношение на първия въпрос се сочи бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За втория въпрос се твърди, че с оглед развитието на правото и правилното прилагане на закона е необходимо да бъдат изяснени характера на двата договора и отликите между рамковия договор и договора при общи условия. Допускането на касационно обжалване по третия въпрос се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с аргумент, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречи със задължителната практика в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация „А. Винкхаус G. & Co.KG – търговско дружество със седалище в Германия, [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 20.12.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Бургаски районен съд в обжалваната част, с която [фирма] е осъдено да заплати на „А. Винкхаус G. & Co.KG сумата 12 266.52 евро – дължима част от цената на доставени стоки по фактура № 10011148381 от 31.03.2008 г., Бургаски окръжен съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на трайни търговски отношения между страните по договор за международна търговска продажба на стоки, в рамките на които отношения ищецът – продавач е доставил на ответника – купувач стоки в количество и на стойност, отразени в процесната фактура, като ответникът е заплатил част от цената на получените стоки и не е изпълнил задължението си да плати остатъка в размер на присъдената с първоинстанционното решение сума. Изводът за извършена реална доставка на стоките и за дължимост на претендираната с иска цена е направен след преценка на констатациите в заключението на съдебносчетоводната експертиза, че за доставката на стоките по фактурата от 31.03.2008 г. е съставен протокол № 152 от 10.04.2008 г., въз основа на който стоката е заприходена в склада на ответника, доставката е включена под № 107 в дневника за продажби на [фирма] за м. април 2008 г. и фактурата за стойността на доставената стока е вписана в изготвената от дружеството справка – декларация по ЗЗДС. Съобразявайки счетоводното отразяване на сделката и безспорния по делото факт, че ответникът е извършил частично плащане по фактурата, въззивният съд е приел за доказано задължението за плащане на остатъка от цената, предмет на исковата претенция.
За неоснователни са счетени доводите във въззивната жалба на ответника за неправилност на изводите на първата инстанция, че вземането на ищеца за цената на доставените стоки по фактурата от 31.03.2008 г. не е погасено по давност и че спрямо същото е приложима общата петгодишна погасителна давност, а не кратката тригодишна давност. Въззивният съд е съобразил липсата на спор между страните, че доставката е извършена при условията на сключен през 2000 г. договор за международна търговска продажба на стоки, с който е уговорено ищецът да доставя на ответника стоки в количества, посочени в предварителна заявка, срещу цени по каталог. След като е обсъдил процесуалните позиции на страните относно характера на договора, съдът е приел, че по същността си договорът е рамков и не притежава характеристиките на договор при общи условия, предвиждащ периодични доставки на стоки срещу периодични задължения за цената на доставените стоки. Оттук е направен извод, че доставката по фактурата от 31.03.2008 г. представлява самостоятелен договор за търговска продажба в рамките на трайните търговски отношения между страните, а не периодична доставка по изпълнение на рамковия договор от 2000 г. Възприетото разрешение е мотивирано със съображения, че количеството на доставените стоки, дължимата цена и моментът на доставката не са предварително определени в договора, а са предмет на самостоятелно уговаряне между страните на база отправената от купувача заявка. В зависимост от тези изводи е прието, че задължението на ответника за плащане на цената на получената стока по процесната фактура не отговаря на съдържанието на понятието „периодично плащане”, изяснено с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, което прави неприложима кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД и предпоставя прилагане на общата петгодишна давност, която не е изтекла към момента на предявяване на иска.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, не съставляват правни въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът „допустимо ли е при постановяване на съдебния си акт съдът да тълкува твърденията на страните” няма значение за формиране на правните изводи на въззивния съд за дължимост на претендираното с иска вземане и за приложимата към вземането погасителна давност. Произнасянето на съда по противопоставеното от касатора възражение за погасителна давност не е обусловено от „тълкуване” на твърденията на страните, а от квалифициране на спорната доставка, извършена в рамките на съществуващите между страните трайни търговски отношения, като самостоятелна търговска сделка /търговска продажба на стоки/. Квалифицирането на доставката като самостоятелна сделка е резултат от преценката на конкретни факти по делото, релевантни за съдържанието на спорното правоотношение. В зависимост от тази преценка, която е израз на решаващата му правораздавателна дейност, съдът е изградил и извода си за приложимата погасителна давност, без да се счита обвързан от твърденията на страните за това дали доставката е самостоятелна сделка или представлява периодична престация по изпълнение на договора, регулиращ търговските отношения помежду им. След като произнасянето по възражението за давност не е резултат от „тълкуване” на твърденията на страните, поставеният в тази насока въпрос не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне.
От фактите и доказателствата по делото са обусловени и отговорите на другите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – дали сключеният между страните договор е рамков договор или договор при общи условия, съответно дали всяка заявена доставка по договора поражда самостоятелно продажбено правоотношение, изключващо периодичния характер на вземането за цената на доставената стока. Въззивният съд се е произнесъл по посочените въпроси съобразно възприетата от него фактическа обстановка по спора, на базата на която е мотивирал становище, че сключеният през 2000 г. договор определя само общите условия за бъдещите търговски продажби между страните, а конкретните условия на всяка продажба – количество и цена на доставените стоки, са предмет на самостоятелно договаряне по повод отправени от купувача заявки. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които се отнасят до възприемане на фактическата обстановка от съда, са от значение за правилността на въззивното решение и не съставляват правни въпроси от приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Поради относимостта им към правилността на обжалваното решение формулираните от касатора въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
За изчерпателност следва да се отбележи, че по отношение на въведените с изложението въпроси не са осъществени и допълнителните предпоставки по т.3 и т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Дори да бъде допуснато касационно обжалване по въпросите за правната същност на сключения между страните договор и на извършваните във връзка с него доставки, отговорът на тези въпроси би имал значение единствено за изхода на конкретното дело. Разрешаването на въпросите предпоставя преценка на фактите по делото и на уговорките, регулиращи търговските отношения между страните, а не тълкуване на законови разпоредби в насока разкриване на точния им смисъл с цел създаване на съдебна практика или преодоляване на неправилна съдебна практика. По тази причина поставените въпроси не могат да бъдат подведени под визираното в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за достъп до касация, чието предназначение е чрез принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Неоснователен е и поддържаният от касатора довод за противоречие на въззивното решение със задължителната практика в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Изводът на въззивния съд, че спрямо претендираното с иска вземане е приложима общата петгодишна погасителна давност, произтича от преценката, че спорната доставка носи белезите на самостоятелна сделка /търговска продажба на стоки/, а не на периодична доставка по изпълнение на рамковия договор, поради което породеното от нея задължение за цена не е „периодично плащане” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД. Даденото разрешение кореспондира със задължителната практика в цитираното тълкувателно решение, с което е изяснено, че понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Бургаски окръжен съд въззивно решение по гр. д. № 1471/2013 г.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да му бъдат присъждани.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІ-126 от 10.10.2013 г., постановено по гр. д. № 1471/2013 г. на Бургаски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :