4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
[населено място], 14.12.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 866 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 135 от 03.07.2012г. на Варненски апелативен съд по гр.д. № 280/2012г., с което е потвърдено решение №258 от 13.02.2012г. по гр.д. № 2281/2010г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне иска на П. Н. Д. и Е. С. Ф., починала и заместена от наследника си И. К. Й., срещу М. Н. П., Т. Е. Ж. и А. Е. П., като наследници на починалия в хода на делото Е. А. П. и срещу Н. И. А. за установяване, че са собственици по давностно владение, осъществявано в периода 01.01.1924г. – 10.11.2010г., на * /или */* / ид.ч. от недвижим имот в [населено място] на [улица], представляващ триетажна масивна сграда със застроена площ * кв.м., построена в дворно място със същата площ, представляващо имот пл.№ * в кв. * по плана на 8-ми подрайон на града, от която част Е. С. Ф. претендира * ид.ч., а П. Н. Д. – * ид.ч.
Касационната жалба е подадена от ищците И. К. Й. и П. Н. Д. чрез пълномощника адв. К.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите считат, че съдът е разрешил в противоречие със съдебната практика въпроса кога владението е явно, като предпоставка за придобиване на имот по давност и пред кого следва да се демонстрира намерението за своене когато липсват данни за лицата, предявяващи претенции върху имота. На второ място е изведен въпросът за допустимостта на косвени свидетелски показания за установяване на владение, по отношение на който също се твърди наличие на противоречива практика. Съдебните решения, цитирани в изложението, не са представени.
Ответниците по жалбата М. Н. П., Т. Е. Ж. и А. Е. П. в писмения си отговор излагат съображения за недопускане на касационно обжалване.
Ответникът Н. А. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост върху идеални части от недвижим имот.
Ищците П. Д. и Е. Ф., заместена понастоящем от И. К., претендират установяване спрямо ответниците, че са собственици на общо */* ид.ч. от триетажна сграда в [населено място] на [улица] на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност в периода от 01.01.1924 г. до 10.11.2010г. Ответниците са се снабдили с констативни нотариални актове № */* г. и №*/* г. за собственост на претендираните общо */* ид.ч. от процесния имот. Не се спори и се установява от писмените доказателства, че двамата ищци са собственици по наследство и реституция на */* ид.ч. от имота, от които Е. Ф. притежава */* ид.ч., а П. Д. – * ид.ч. Предмет на спора са останалите */* ид.ч. от имота, за които ищците претендират да са собственици въз основа на придобивна давност.
Установено е, че * ид.ч. от процесната сграда е била одържавена през 1949г. от С. И. Ф. /наследодател на Е. Ф./ и като собственици на останалите части в акта за държавна собственост са посочени: Е. П.. К. с */* ид.ч. и М. Н. Д. /наследодател на П. Д./ – с * ид.ч. През 1996г. след реституцията на имота ищците са сключили договор за наем с ТБ [фирма] и са уговорили, че „ако след подписването и влизането в сила на настоящия договор се яви физическо или юридическо лице с доказано право на собственост върху имота по т.1.1 и предяви претенция за наем наемодателите са длъжни да удовлетворят тази претенция до размера на неговата част – */* от всички получени наеми от подписването на договора.” В договора страните изрично са се съгласили, че след сключване на анекс между наемателя и третото лице с доказано право на собственост, квотата на третия съсобственик, при която следва да му се изплаща месечния наем, е в размер на */* ид.ч. На 01.10.1999г. е сключен анекс с ответниците по иска Е. А. П. и Н. И. А., които са заявили, че приемат условията и че наемателят ТБ [фирма] ще им превежда общо */* от наемната цена. Представени са и разписки за извършено плащане от банката – наемател. В последващи договори за наем от 03.11.1999 г. и 02.07.2004г. клаузата относно лице, което се легитимира като собственик на идеални части от имота, продължава да съществува. Събрани са гласни доказателства за упражняваното владение върху имота от 1937г. до настоящия момент.
Съдът е приел за първия период на владение – от 01.01.1924г. до 1949г., че са били приложими правилата на Закона за давността/отм./ като ищците не са доказали фактическа власт върху имота доколкото разпитаните свидетели са били малки деца по това време и нямат преки впечатления за имота. За втория период на владение – от 1949г. до възстановяването на собствеността на 11.06.1992г. съдът е посочил, че тогава частите на ищците, притежавани по наследство, са били отчуждени, а спорните */* ид.ч. не е ясно дали са били отчуждени и кой ги е владял, но като цяло имотът е бил извън фактическата власт на ищците. За третия период на владение – от 11.06.1992г. до 10.11.2010г. според съда не е било налице намерение за своене на целия имот. Ищците са осъществявали фактическата власт чрез трето лице като са отдали имота под наем, но в договорите за наем съществува клауза, че наемната цена трябва да бъде плащана при съобразяване квотата на третия съсобственик в размер на */* ид.ч., а впоследствие с ответниците са сключени анекси към договорите за наем и посочената част от наемната цена им е била изплащана.
Поради това, като не е установил ищците да са собственици по давност на претендираната идеална част съдът е отхвърлил иска, без да обсъжда правата на ответниците и по-конкретно липсата на доказателства за наследствено правоприемство между тях и Е. К., сочена като собственик на спорните */* ид.ч.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Първият посочен от касаторите правен въпрос е: кога владението е явно, като предпоставка за придобиване на имот по давност и пред кого следва да се демонстрира намерението за своене когато няма данни за лицата, предявяващи претенции върху имота. Този въпрос не е изрично разрешен в обжалваното решение и не е определящ за изводите на съда. Съдът е приел, за два от визираните от ищците периоди на владение, че не е доказана фактическата власт върху имота като елемент от фактическия състав на давността, а за третия период, че не е доказан субективния елемент – намерението за своене. Като евентуално съображение досежно първия период е отбелязал, че дори и при доказано владение, липсват доказателства за намерението за своене, което да е демонстрирано пред другия съсобственик. Поради това, тъй като не предопределя крайните изводи на съда, соченият въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. А и цитираната съдебна практика – определение на ВКС по чл. 288 ГПК и решение на Върховния административен съд не съставляват част от практиката на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК – виж Т. № 1/2009г. Освен това, въпросът за придобиване по давност идеалните части на съсобственици при съсобственост, възникнала не от наследяване, е развит в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК на ВКС и изводите на въззивния съд съответстват на дадените в тълкувателния акт разрешения.
Вторият правен въпрос е за допустимостта на косвени свидетелски показания за установяване на владението върху имота. По този въпрос също се твърди наличие на противоречива практика, а съдебните решения, цитирани в изложението, отново не са представени. Въпросът няма място в мотивите на въззивния съд. Съдът не е отрекъл допустимостта и значението на косвените доказателства, а преценявайки събраните свидетелски показания ги е намерил за недостатъчни предвид възрастта на свидетелите и невъзможността да имат преки наблюдения върху имота за периода от 1924г. до 1949г. Липсва противоречие с Решение № 514 от 17.06.2009г. по гр.д. № 1271/2008г. на І г.о., Решение № 223 от 23.03.2009г. по гр.д. № 1251/2008г. на ІІІг.о. и Решение № 576 от 17.06.12009г. по гр.д. № 2567/2008г. на ІІІг.о., които допускат зачитане и на косвени доказателства при липса на преки такива за определени фактически обстоятелства. В случая осъществяваното давностно владение следва да бъде доказано при условията на пълно главно доказване и именно поради това съдът е намерил, че показанията на двамата свидетели, които нямат свои лични впечатления, не са в състояние да установят фактическата власт върху имота през необходимия давностен срок.
На следващо място касаторите поддържат противоречие на обжалвания акт с решение № 83 от 10.02.2000г. по гр.д. № 1107/99г. на ІV г.о. В него се приема, че при сключен от съсобственик договор за наем на целия имот, то вземането за наемната цена към наемателя принадлежи изцяло на съсобственика – наемодател, а останалите съсобственици имат към него вземане за припадащата се част от наема. Разрешението е неотносимо към настоящия спор, доколкото в конкретните договори за наем е предвидено правото на трети лица, които се легитимират като съсобственици, да встъпят в договора за наем и да получават част от наема и това условие се е сбъднало. Поради това не може да се приеме, че сме изправени пред хипотеза на отдаване на целия имот под наем от един съсобственик. Отделно от това, соченото решение има за предмет облигационни претенции, свързани с наемна цена, като възприетото в него няма отношение към вещното право на собственост.
Предвид изложеното не се установяват сочените основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 135 от 03.07.2012г. по гр.д. № 280/2012г. на Варненски апелативен съд по касационната жалба на И. К. Й. и П. Н. Д. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.