ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 639
София, 10.06. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1568 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на министъра на ф. като представител на Д. . чрез гл.юрисконсулт при ТД на НАП Пловдив Он. С. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /ПАС/ от 15.VІІ.2009г. по в.гр.д. № 475/2009г.
Ответникът по касационната жалба П. З. М. от гр. П. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПАС е оставил в сила решението на Пловдивския окръжен съд от 10.ІV.2009г. по гр.д. № 2277/2008г., с което са отхвърлени предявените от Д. . срещу П. М. искове за присъждане на 63 312.40лв. на основание чл.45 от ЗЗД във вр. с чл.74 от ЗДДС /отм./ и на 61789.34лв. лихви за забава, както и 10550лв. разноски. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.45 от ЗЗД за ангажиране гражданската отговорност на ответника за причинените на държавата имуществени вреди от извършените от него престъпления – през периода 08. ХІ.2000г. – 14.VІ.2001г. в качеството си на управител на “Б” ООД избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери /исковата сума/, като в месечни данъчни декларации за разчитане по ЗДДС потвърдил неистина за реализираните сделки и като водил счетоводна отчетност с невярно съдържание, за които е признат за виновен с влязла в сила на 30.VІ.2006г. присъда. Вземането, обаче, е погасено по давност. Искът е предявен на 21.VІІ.2008г. Давностният срок не е започнал да тече от влизането на присъдата в сила, а от съставянето на данъчно-ревизионен акт /ДРА/ № 707/07.ІІ.2002г., когато е установено, че ответникът в качеството си на управител на дружеството е потвърдил неистини в данъчните декларации и по този начин е избегнал плащането на данъчни задължения, позовавайки се на т.2 от ТР № 5/2005г. на ОСГТК. Като неоснователен е оценен доводът на ищеца, че с предявяването на граждански иск в наказателния процес давността е прекъсната. Гражданският иск не е приет за разглеждане, поради което не са налице предпоставките по чл.116 б. “б” от ЗЗД за прекъсване. Не е настъпило и спиране на давността по чл.115 б. “ж” от ЗЗД, тъй като наказателният процес не е процес относно вземането за обезщетение на увреденото лице, позовавайки се на посоченото тълкувателно решение. За неоснователен е приет и довода, че министърът на ф. не бил уведомен за възможността да предяви граждански иск в досъдебното производство – за вземането за вреди от непозволено увреждане давността започва да тече от откриване на дееца, поради което неуведомяването на кредитора не е пречка за течението на давността. Претендираното вземане за лихви пък е погасено с тригодишна давност по силата на чл.111 б. “в” от ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд не се произнесъл по въпросите: 1. налице ли е прекъсване на давността при редовно предявен граждански иск в наказателния процес, който не е бил приет за съвместно разглеждане, въпреки че е допустим и основателен; 2.кога започва да тече давността при непозволено увреждане, произтичащо от извършено престъпление, в случаите, когато министърът на ф. като юридическо лице, у което може да възникне съзнание за нуждата от защита, не е уведомяван в наказателното производство, че е накърнено материално право на държавата, което единствено той може да защити, и 3.кога се счита за открит деликвента, след като с издаването на един административен акт – ДРА – не се изяснява дали е извършено престъпление и кой е извършителят на деянието, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 432/05. ХІ.1998г. по НД № 307/1998г., и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая твърдените предвидени в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По първия релевиран въпрос не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Според посоченото /но непредставено от касатора/ решение на състав на ВКС, ІІІ НО, по НД № 307/1998г. давностният срок се прекъсва с предявяването на исковата молба, а не с приемането на предявения иск за съвместно разглеждане в наказателното производство. Следователно разрешеният с това решение въпрос е различен от релевирания в случая, тъй като гражданският иск е бил приет и разгледан в наказателното производство. Поставеният въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По приложението на чл.116 б. “б” от ЗЗД има многобройна и непротиворечива практика на съдилищата, която не следва да бъде изоставяна, тъй като е в съответствие със смисъла на закона – давността се прекъсва с предявяването на иск, но ако искът не бъде уважен или производството по делото бъде прекратено поради отказ от или оттегляне на иска, давността не се смята прекъсната, както е в случая.
И по втория и третия въпроси не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване – не се сочи противоречива практика, нито те са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съдът се е произнесъл в съответствие със закона и с трайната практика на съдилищата по приложението на чл.114 ал.3 от ЗЗД, необходимостта от изоставянето на която касаторът не обосновава.вреждащото деяние е деликт, който в някои случаи може да покрива и състав на престъпление. Затова за правата на пострадалия са меродавни преди всичко разпоредбите на гражданските закони /в този смисъл ТР № 5//2006г. по т.д. № 5/2005г. на ОСГТК/. По силата на чл.114 ал.3 от ЗЗД за вземане от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца, без значение дали извършеното от него увреждащо деяние е или не е престъпление. Че ответникът в случая чрез нарушаването на предвидени в ЗДДС правила е накърнил материално право на държавата е установено още със съставянето срещу него на данъчно – ревизионен акт № 707/07.ІІ.2002г. Т.е. този е моментът на откриването на дееца по смисъла на закона и, респективно, началният момент на давностния срок за вземането срещу него на държавата. Без значение в тази връзка е дали и кога в последващото наказателно производство, което при това е основано и на ревизионния акт, министърът на ф. като представляващ държавата е или не е уведомяван за накърнените му права.
Изложените съображения налагат извод, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 6900лв. разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи състав, № 163 от 15.VІІ.2009г. по гр.д. № 475/2009г.
ОСЪЖДА Д. , представлявана от министъра на ф. , да заплати на П. З. М. от гр. П.. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: