О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 640
Гр.София, 25.07.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2783/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Г. И. – САК, и касационна жалба от [фирма] и Д. Н. Н., чрез адв. Е. Е. – САК, срещу решение № 3205 от 05.05.2015 г. по гр.д.№ 17413/2014 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІI-a състав.
Касаторът – ищец [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която частично е отменено първоинстанционното решение № 209/31.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 14181/2012 г. по описа на СРС, 75 с-в, като предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземане, основано на запис на заповед от 09.06.2008 г., е отхвърлен за сумата над 6 867,36 евро до присъдените 9 091,45 евро и в частта, с която е потвърдено решението за отхвърляне на иска за сумата от 347,51 лева.
Касаторите – ответници обжалват въззивното решение с обща касационна жалба в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанциния съд за уважаване на иска за сумата от 6 867,36 евро.
В жалбата на касатора-ищец се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевирани са оплаквания за неправилност на изведените във въззивното решение правни изводи за частична неоснователност на иска, като се твърди, че записът на заповед обезпечава всички задължения, произтичащи от сключения договор за лизинг, а не само вземанията за лизинговата цена, както и че авалистът по записа на заповед не би могъл да прави възраженията, които би имал издателят на менителничния ефект, тъй като не е страна по каузалната сделка. Твърди се, че при постановяване на решението възивният съд не е отчел обстоятелството, че макар и с обезпечителни функции, записът на заповед е сделка със самостоятелен характер и отразените в него волеизявления следва да се тълкуват, без да се отчита обусловеност с каузалната сделка. Прави се и оплакване, че след като при условията на пълно и главно доказване е установено валидното задължаване на издателя и на авалиста по записа на заповед, редовността на записа, както и наличието на каузално правоотношение между издателя и поемателя, то следва да се приеме, че издателят и авалистът дължат пълния размер на претенцията по абстрактната сделка, без да е релевантно кои са елементите, формиращи вземането по каузалната сделка, а като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение.
Моли се решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде уважен за пълния, предявен с исковата молба размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора – ищец, допускането на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК по два въпроса, за които се твърди, че са обусловили изхода на спора относно обема на отговорността на авалиста по запис на заповед и неговата връзка с каузалната сделка и относно това дали задължението по записа на заповед може да бъде ограничавано на основания, предвидени в казузалната сделка, която записът обезпечава.
В касационна жалба на ответниците се излагат касационните основания по чл. 281 ал. 3 ГПК – неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на решението в обжалваната част. Касаторите поддържат, че не дължат заплащане на присъдената сума, тъй като процесният запис на заповед обезпечава само вземането за лизинговите вноски. Въпреки, че съдът правилно е приел, че те включват главница и възнаградителна лихва и че съгласно приетото заключение на ССЕ, неизплатените лизингови вноски към датата на прекратяване на договора за лизинг са в размер на 10 567,11 лв., то той неправилно е уважил иска в размер на 13 431,39 лв. (или 6 867,36 евро), като към размера на неизплатените лизингови вноски е прибавил сумата от 2 864,28 лв. – лихва за забава върху просрочените вноски.
Касаторите – ответници молят възивното решение в обжалваната от тях част да бъде отменено и предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен. Като основания за допускане на касационната жалба до разглеждане, са посочили всички хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, по два въпроса, които намират, че са обусловили изхода на спора.
Против жалбите липсват подадени писмени отговори в срока по чл. 287 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в указания в закона преклузивен срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да достигне до извод за частична неоснователност на предявените искове и да отмени първоинстанционното решение в частта, обжалвана от ответниците, съставът на въззивния съд, извършвайки съвкупен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, е приел следното:
Ищецът [фирма] (правоприемник на [фирма]) е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на запис на заповед, издаден на 09.06.2008 г. от [фирма] и авалиран от Д. Н. Н., с падеж на предявяване, ограничено със срок до 20.07.2013 г., за сумата от 212 781,20 евро. Поради постъпило възражение по чл. 414 ГПК от издателя и авалиста, заявителят е подал искова молба на основание чл. 422 ГПК, за установяване на вземането си въз основа на записа на заповед. Въззивният съд е приел, че записът на заповед е издаден за обезпечение на правата на заявителя – ищец по делото, по договор за лизинг 003888-002, сключен на 09.06.2008г., съгласно който лизингополучателят дължи плащане на лизингови вноски за 60 месеца в общ размер на 212 781,20 евро. Поради неизпълнение от страна на лизингополучателя, договорът е развален с покана, връчена на 29.05.2009 г., след изтичане на предоставения тридневен срок, т.е. на 02.06.2009 г. Лизинговите вещи са върнати на ищеца на 22.06.2009 г. с приемо-предавателни протоколи. На 20.09.2010 г. записът на заповед е връчен на ответниците с покана за плащане.
Въззивният съд е приел за установено, че съгласно т. 15 от Общите условия, при разваляне на договора за лизинг лизингополучателят дължи освен връщане на лизинговата вещ, също и заплащане на всички дължими до момента на развалянето на договора и в резултат на развалянето суми, които съобразно изслушаната ССЕ са в размер на 17 757,34 лв. Съобразил е, че съгласно разпоредбата на т. 14 от Общите условия към договора за лизинг, не всички задължения, които произтичат за лизингополучателя от договора и от неговото разваляне, са обезпечени от записа на заповед, а само тези за главница и възнаградителна лихва. Този извод е обоснован с анализ на сумата, за която е издаден записа на заповед – 212 781,20 евро, съвпадаща със сбора на главницата и възнаградителната лихва по договора за лизинг. Предвид тези съображения, съдът е приел, че записът на заповед обезпечава единствено задължението на ответното дружество, съответно задължава авалиста, по посочените суми, и то до момента до разваляне на договора – 02.06.2009 г., чиято стойност, съгласно ССЕ, е 13 431,39 лв. (6 867.36 евро). Тази сума представлява дължимите лизингови вноски с падеж м. април и м. май 2009 г., които се обезпечават от записа на заповед, поради което предявеният иск е основателен за сумата от 6 867.36 евро, в който размер искът е уважен, а за разликата до 9 091.45 евро – отхвърлен.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице условията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Липсват кумулативно изискуемите общи и поне една от допълнителните предпоставки за селектиране на касационните жалби за разглеждане по същество, съобразно посочената прaвна норма, като събраженията за това са следните:
І. По касационната жалба на ищеца.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допускане до касация по чл. 280, чл. 1, т. 2 ГПК по въпроса: „Когато за обезпечение на вземанията по каузална сделка, страните са уговорили издаване на запис на заповед и в хода на съдебен спор между тях безспорно се доказва съществуването и редовността на абстрактната сделка, следва ли дългът по нея да бъде ограничаван на основания, предвидени в каузалната сделка (вкл. и в хипотеза на частично претендиране на дълга по записа на заповед) или условията по обезпечаваната сделка не са относими спрямо размера и начина на формиране на претенцията по обезпечаващата сделка?”. Поддържа се, че съдът е разрешил този въпрос в противоречие с разрешенията, обективирани в Решение № 2067 по в.гр.д. 2309/2014 г. на ОС – Пловдив и Решение № 181/22.04.2014 г. по гр.д. 148/2014 г. по ОС – Пазарджик.
Съдът констатира, че посочената съдебна практика има за предмет различни хипотези, при различна фактическа обстановка по делото и с тях не се разрешава формулираният от касатора въпрос в противоречие с разрешението, възприето в обжалваното решение.
Предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК отсъстват и поради това, че съдебната практика относно обусловеността на абстрактната менителнична сделка от действителността и изискуемостта на задълженията по каузалната сделка, за обезпечаване на чието изпълнение е издаден записът на заповед, е уеднаквена посредством постановките на Тълкувателно решение 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС от 18.06.2014 г., т.17.
Вторият въпрос, по който се твърди наличие на основанията за допускане до касационно обжалвне по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК е: ”Допустимо ли е ограничаване на имуществената отговорност на авалист по запис на заповед на основания, уговорени между страни по каузалната сделка, чието действие се обезпечава от същия авалиран запис на заповед?”.
Излага се, че така поставеният въпрос е от значение за правилното прилагане на закона и развитие на правото, без да са наведени конкретни аргументи в тази насока.
Съдът установи, че посочената в тази връзка от касатора съдебна практика се отнася до института на гражданското поръчителство, който е неотносим към правния режим на авала, поради което съществуването й не може да формира извод за необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, нито за наличие на непълнота и неяснота в нормите, уреждащи менителниченото поръчителство. Освен това по тези въпроси съществува последователна и задължителна съдебна практика, обективирана в Решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г., ТК, II т. о., Решение № 5 от 9.02.2010 г. по т. д. № 268/2009 г., ТК, II т. о., Решение № 40 от 5.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 148/2011 г., ТК, I т. о., Решение № 230 от 11.08.2014 г. по т. д. № 383/2012 г., ТК, І т.о. и др., постановени по реда чл. 290 ГПК. С нея се приема, че по начало е недопустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, основани на каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед, но е мотивирано изключение от правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, което се свързва с недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на приносителя, изведено от систематичното тълкуване на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2 ТЗ. Наличието на недобросъвестност у приносителя изключва правото на последния да иска изпълнение от авалиста в случаите, когато могат да му бъдат противопоставени личните възражения на хонората, в това число и възражението му за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя. В тези случаи, както и в случаите на доказана злоупотреба с право, авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. За извършването на такава преценка не е без значение обстоятелството, дали авалистът – физическо лице е управител на издателя – търговско дружество, в т. см. вж. и Решение № 26 от 24.04.2014 г. по т. д. № 1027/2013 г., ТК, ІІ ТО. Тази съдебна практика е актуална и липсват основания да бъде променяна, съобразно разясненията на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, т.4.
ІІ. По касационната жалба на ответниците.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните два въпроса, по които се съдържа бланкетно позоваване на всички хипотези на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК, а именно: 1. Какъв е допустимият предел на съда в тълкуването на договорите и може ли съдът да разделя една сума на две – главница и възнаградителна лихва (неустойка за забава)?; 2. Допустимо ли е съдът, при липса на заявена от ищеца претенция за неустойка за забава, служебно да осъжда ответника да я заплаща? Ответниците не са приложили /посочили/ съдебна практика в подкрепа на твърденията си за наличие на релевираните от тях основания, нито са обосновали приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
Настоящият съдебен състав, въз основа на задължителните разяснения в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, т.1 намира, че така формулираните въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда, а от друга страна, не се обосновават и доказват и допълнителните предпоставки за селекция на касационната жалба, за преценката на които касационният съд следва да бъде надлежно сезиран.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 3205 от 05.05.2015 г. по гр.д.№ 17413/2014 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІI-a състав в обжалваните му части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: