ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 640
София, 10.06. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1608 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г като процесуален представител на Й. М. П. от с. З., община Ч., срещу въззивното решение на Смолянския окръжен съд /СмОС/ от 08.VІ.2009г. по в.гр.д. № 142/2009г.
Ответниците по касационната жалба Д. А. Х. от с. З. и Р. М. Б. от гр. П. са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СмОС е потвърдил решението на РС Чепеларе от 20.І.2009г. по гр.д. № 26/2008г. в частта, с която са отхвърлени предявените от Й. П. срещу Р. Б. и Д. Х. искове за присъждане на 4064.22лв., представляващи левовата равностойност на 25 куб.м дървен материал, отсечен без разрешение на ищеца в собствения му имот кад. № 1* по КВС землище с. З. в качеството им на възложители на работата, на мораторна лихва в размер на 382.90лв. и на законна лихва от предявяването на исковете до окончателното изплащане на сумата. В тежест на касатора са присъдени 115лв. разноски на ответниците за въззивната инстанция и по 250лв. за първата инстанция, последните след отмяна на първоинстанционното решение в тази му отхвърлителна част / въззивното решение в тази част е постановено при особено мнение на един от членовете на съдебния състав/. Въззивният съд е приел, че няма пречка да бъде ангажирана отговорността на деликтно основание на Х. като представляващ дружеството по ЗЗД “А”, което е било възложител на изсичането на дърветата от “Ф” ООД гр. К., и на Б. като притежаващ 50% от собствеността на дружеството, но е необходимо да са налице всички елементи на фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, вкл. и личната им вина. Към 2004г., когато е извършена сечта, границите на процесния имот не са били очертани на картата и отложени на терена. Това е сторено с лесоустройствения план от 2006г., като имотът е вън от маркираната за сеч през 2004г. площ. Следователно към 2004г. сечта не е била неправомерна и липсва причинна връзка между деянието и настъпилия вредоносен резултат. Вредата е настъпила след определянето през 2006г. на границите на имота на ищеца. Не е установено недобросъвестно поведение /умишлено или небрежно/ на ответниците в причинна връзка с вредоносния резултат. Не е представен договор за управление на дружеството, за да се прецени какви са делегираните на Х. права, а и не е установено той като физическо лице да е извършил сечта. Относно ответника Б е прието и че той е собственик на само 4 дка гори /1/251 част от ревир с площ 1003.004 дка/.
По отношение на присъдените разноски за първата инстанция съдът е приел, че незаконосъобразно молбата на ответниците за това е отхвърлена от първоинстанционния съд поради непредставяне на списък и тъй като съдът не се е произнесъл по същество, те следва да бъдат присъдени.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че обжалваното решение противоречи на четири решения на състави на ВКС ІV ГО: от 23.І.2006г. по гр.д. № 2570/2004г., според което “възложителят на работата не е причинител на вредите. Основание за ангажиране на отговорността му не е негово противоправно действие. Отговорността му е обусловена от чуждо вредоносно действие.”; № 891/07.VІІ.2002г. по гр.д. № 183/2002г., според което “По отношение на ищеца е без всякакво значение разграничаването на отговорностите между възложителя и изпълнителя на работата.”; № 2936/28.ІІ.2006г. по гр.д. № 2229/2004г., според което “За да възникне отговорност по чл.49 от ЗЗД е необходимо кумулативно наличие на предпоставките: вреди, причинени на пострадалия от лице, на което отговорният е възложил някаква работа, при или по повод на изпълнението и по вина на изпълнителя, при наличие на причинна връзка между тях.”; и № 372/21.ІІІ.2006г. по гр.д. № 2970/2004г., според което “Отговорността на работодателя по чл.49 от ЗЗД е безвиновна, той отговаря за действията или бездействията на лицето, на което е възложил работата и по време на извършването на която то е причинило вредата.” Посочени са и две решения на състави на ВАС, които не следва да се вземат предвид в настоящото производство, тъй като не съставляват практика на съдилищата по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Сочи се, че е налице спор, който е от значение за развитие на правото и за точното му прилагане по въпроса, свързан с отговорността на възложителя при или по повод извършване на “някаква работа”. Относно присъдените разноски се твърди, че решението е напълно в противоречие с практиката на ВКС, че такива се присъждат след представяне на списък най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, каквото в случая не е сторено.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая твърдените предвидени в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението и в жалбата му.
В разглеждания случай в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът не е формулирал по посочения начин конкретни правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Това обстоятелство само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване по изложените съображения, тъй като е невъзможна преценката дали тези въпроси са разрешени в противоречие със съдебната практика, обективирана в представените решения. Следва да се отбележи, че въззивния съд се е произнесъл по въпроси по приложението на чл.45 от ЗЗД, но не и на чл.49 от ЗЗД, както и че в сочената от касатора съдебна практика са разрешени въпроси по последната разпоредба, което би обосновало извод за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване /по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК/, дори и да бе релевиран конкретен правен въпрос. Следва да се отбележи и че касаторът не е въвел като основание за допускане на касационно обжалване и втория сам по себе си решаващ извод на въззивния съд, че с оглед очертаване границите на процесния имот през 2006г. деянието /сечта/ през 2004г. не е било неправомерно и че вредата е настъпила с определяне границите на имота през 2006г.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта му за присъдените разноски. Не е посочена и представена практика на съдилищата, в която заявеният от касатора въпрос, че разноски се присъждат след представянето на списък, е разрешаван противоречиво. Освен това, липсва и обосновка защо произнасянето по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК е налице при липсваща практика по приложението на закона, или тази практика не съответства на неговия смисъл и следва да бъде изоставена, или правната уредба е непълна, неясна или противоречива и се налага тълкуването й /виж ТР № 1/2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК/. В случая касаторът не сочи нито една от тези хипотези.
Изложените съображения налагат извод, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени по 200лв. разноски за настоящата инстанция по представените списъци и договори за правна помощ от 02. Х.2009г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Смолянския окръжен съд № 110 от 08.VІ.2009г. по гр.д. № 142/2009г.
ОСЪЖДА Й. М. П. от с. З., община Ч., да заплати на Р. М. Б. от гр. П. и на Д. А. Х. от с. З.. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: