О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 641
София, 14.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 611/2019 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 263 от 15.11.2018 г. по в.т.д. № 409/2018 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 98 от 03.11.2017 г. по т.д. № 69/2017 г. на Окръжен съд – Силистра в частта за уважаване на предявения от Т. Т. Р. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата над 10 000 лв. до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 09.12.2014 г., а след частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение, са присъдени допълнително 10 000 лв., или общо 40 000 лв.
В касационната жалба се поддържат доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, с което исковата претенция е уважена за разликата над 10 000 лв. Сочи се, че действително дължимото обезщетение на ищцата е в размер на 10 000 лв., като се има предвид липсата на яснота в медицинската документация за точната увреда на колянната става на пострадалата. Според касатора, въззивният съд не е отчел и датата на деликта, което е от съществено значение за определяне на обезщетението, а то следва да съответства на критериите за справедливост именно към този момент, а не към датата на постановяване на решението.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че материалноправният въпрос относно критериите за определяне на „справедливо“ по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди е включен в предмета на делото и е от значение за неговия изход, но е разрешен в отклонение от ППВС № 4/1968 г. и от постановена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС.
В т.2 от изложението към жалбата се твърди, че неизпълнението на задължението на съда да прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правнорелевантните факти, като мотивира кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, съставлява съществено процесуално нарушение по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, с позоваване на практика на ВКС.
В последната част от искането за достъп до касационен контрол жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, но счита, че постановеното решение не е съобразено с практиката на ВКС по приложение на чл.52 ЗЗД – решение по т.д. № 89/2012 г. и решение по т.д. № 39/2012 г., според която са присъждани по-ниски размери на обезщетения при значително по-тежки травми.
Касационният жалбоподател поддържа и самостоятелното искане за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Счита въззивното решение за очевидно неправилно, т.к. присъденото обезщетение за неимуществени вреди на ищцата многократно надвишава присъждани от съдилищата обезщетения за по-тежки травми и не съответства на конкретната вреда.
Ответницата по жалбата Т. Т. Р., чрез процесуалния си пълномощник, счита жалбата за нередовна като насочена срещу друго решение и към нея не е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В постъпил по делото писмен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК изразява становище за правилност на атакуваното решение на АС- Варна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Като неоснователни следва да се преценят доводите за нередовност на жалбата, независимо от допуснатата грешка при посочване на номера на въззивното решение и на постановилия го съд /абзац първи от жалбата/, предвид титулната част на жалбата и нейния петитум. Включването на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в съдържанието на самата жалба не обуславя нередовност на същата.
При постановяване на атакуваното решение съдебният състав на Апелативен съд – Варна, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел за безспорно установено, че в резултат на настъпило на 09.12.2014 г. ПТП ищцата Р. е получила увреждания, изразяващи се в контузия на лявото коляно с клинични данни за разкъсване на вътрешна колатерална връзка, с изява на нестабилност и траен функционален дефицит. Въпреки проведеното оперативно лечение, с поставяне на имплант, функционално ставата не се е възстановила: налице е болков синдром, функцията на крайника е трайно затруднена, налагащи придвижване с бастун, като дори и при поставяне на изкуствена колянна става, не би могло функционалната й активност да се възстанови напълно. В тази насока въззивният съд се е позовал на представената по делото медицинска документация, както и на приетата съдебно-медицинска експертиза.
По отношение на механизма на произшествието, при което ищцата, като пешеходец, е била блъсната от управлявано от Г. Д. Г. МПС, АС-Варна е зачел влязлото в сила решение по АНД № 10875/2015 г. на Районен съд- Силистра, с което водачът е бил признат за виновен за престъпление по чл.343а, ал.1, б.а НК, вр. с чл.343, ал.1, б.“б“ и вр. с чл.342, ал.1 НК. Установено е и наличието на валидно застрахователно правоотношение по задължителна отговорност „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на ПТП.
При определяне на дължимото от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди въззивният съдебен състав е съобразил конкретните обективни обстоятелства, подробно преценени въз основа на писмените и гласни доказателства и неоспореното експертно становище, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, и минималните застрахователни покрития. Обсъдено е и приетото по реда на чл.266, ал.2, т.2 ГПК ново доказателство – амбулаторен лист № 2224 от 01.10.2018 г., установяващо здравословното състояние на ищцата към момента на издаването му и неблагоприятните последици от увреждането. В решението е изведен извод, че дължимото от застрахователя обезщетение за претърпени от ищцата болки и страдания е в общ размер на 40 000 лв., или са присъдени допълнително още 10 000 лв., ведно със законната лихва от ПТП.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото в обжалваната част.
Поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД безспорно е значим за изхода на делото, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Преди всичко, преценката на решаващия състав относно конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, е израз на възложената на въззивната инстанция правораздавателна компетентност при произнасяне по съществото на спора. В случая, съобразно своите правомощия съдът е извършил цялостна преценка на конкретните факти, релевантни към размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, установени от събраните по делото доказателства, а от друга страна, не са налице данни за допуснато отклонение от общите критерии при прилагане на законоустановения принцип за справедливост, посочени в ППВС №4 от 1968 г.
Не може да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение по посочения материалноправен въпрос е в отклонение от цитираната от касатора практика на ВКС. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди винаги е обусловен от конкретни обстоятелства и затова не би могло той да бъде унифициран, и съответно, да се извършва пряка съпоставка с присъдени обезщетения по други дела.
Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според практиката на ВКС, очевидно неправилен би бил съдебен акт, който страда от особено тежък порок и който може да се констатира от самия акт, без необходимост от реализиране на същинска касационна проверка. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща или отменена правна норма, или законът е приложен в неговия обратен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразявайки тези критерии, релевантни към посоченото основание, атакуваното въззивно решение не би могло да се определи като очевидно неправилно.
Останалите доводи в касационната жалба са относими към основанията за касационно обжалване и е недопустимо да се преценяват във фазата по чл.288 ГПК. В този смисъл настоящият състав съобразява т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция са предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по селекция на касационните жалби.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 263 от 15.11.2018 г. по в.т.д. № 409/2018 г. на Апелативен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: