О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 641
София, 08.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 498/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Хандбален клуб „Т и С –ш.”-чрез процесуален представител адв.Н. Н. срещу решение № 483/ 20.10.2014 г. по гр.д.№ 375/ 2014 г. на Окръжен съд-Плевен.
Ответниците по касационната жалба Н. А. О. и Е. Е. Т. О. със съгласието на своята майка Н. А. О. не изразяват становище по нея.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 40/ 09.01.2014 г. по гр.д.№ 1068/ 2013 г. на Районен съд-Плевен и вместо него е постановил отхвърляне на предявения от ищеца-касатор в настоящото производство, иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 5011 лв., претендирана съгласно чл.6.2 от нотариално заверен договор № 2/ 05.10.2010 г. , изменен с нотариално заверен анекс от 10.02.2010 г., представляваща 50% от направените от клуба разходи за формиране на състезателката Е. Е. Т. О.. С определение № 639/ 12.05.2014 г. въззивният съд е оставил без движение исковата молба, като е указал на ищеца, че следва да посочи коя от двете ответници счита за страна по договора сключен на 05.10.2010 г.- малолетната тогава Е. О.,чрез нейната майка и законен представител Н. О., или самата Н. О. в хипотезата на чл.23 ЗЗД, като обещаваща задължението на трето лице, или и двете, както и коя счита за ответник по делото и за уточнение на фактическите обстоятелства и искания. Ищецът е посочил ,че страни по договора и ответници са и двете лица, че от договора сключен на 05.10.2010 г. произтича задължението на Н. О. да осигури участието на Е. О. да се състезава в клуба, а на Е. О.-да участва като състезател ,че и двете не са изпълнили задълженията си и че договорът е прекратен от Е. О. чрез неизпълнение на задължението й да участва като състезател в клуба,считано от 04.06.2012 г.Исковата претенция е уточнена по пера и е посочено,че уговореното плащане в чл.6.2 от договора има характер на неустойка по чл.92 ЗЗД.Тъй като към момента на завеждане на делото Е. О. е била вече непълнолетна, с определение № 720/27.05.2014 г. въззивният съд й е дал възможност със съгласието на майка си да заяви дали потвърждава или не извършените от нейно име до този момент процесуални действия от упълномощения адвокат.По делото е представено ново пълномощно за процесуално представителство пред въззивния съд, съдържащо потвърждаване,включително и подаването на въззивна жалба. За да постанови съдебния си акт въззивният съд е приел, че към датата на сключване на договора Е. О. е била малолетна,съгласно чл.3 ал.1 ЗЛС.Поради това е направил извод,че Н. О. е действала като неин законен представител и чрез нея е приела да се състезава за клуба . Задълженията са възникнали за състезателката, а не за майката и са скрепени със санкцията по чл.6.2 от договора.Страна по договора е била само Е. О., а поради малолетието й той съдържа волята на нейната майка и законна представителка.С него е поето задължение за лично действие, за което отговаря състезателката, от което следва , че не е налице хипотезата на чл.23 ЗЗД.На 29.12.2010 г. тя е навършила 14 години.Своеобразно лично приподписване на първоначалния договор е извършено на 10.02.2011 г. с подписването от непълнолетната с одобрението на двамата си родители Н. и Т. О. на анекс към него.Допълнени и изменени са конкретно посочени клаузи и е записано изрично,че останалите уговорки остават непроменени.Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите,че договорът е нищожен поради невъзможен предмет,като противоречащ на морала и на закона с оглед чл.7 от Правилника за състезателни права и членство в БФХ, който няма императивен характер.Посочил е, че договорът е за лични действия и дължимият резултат не може да бъде постигнат чрез пряко принудително изпълнение. Според уговореното в него, когато длъжникът самоволно престане да изпълнява задълженията си , се прилага предвидената в чл.6.2 санкция. Приел е,че до Е. О. са изпратени покани от ищеца на 04.06.2012 г. и 10.10.2012 г. за спазване на задълженията, наложена й е и глоба от 300 лв. поради неявяване на състезание, с което той е признал договора за действащ към тези моменти. С третата покана от 27.02.2013 г. фактически същият е прекратен, тъй като съдържа изявление на ищеца, че: ”по нейна вина е станала причина за прекратяване на договора” и е поискано плащането на 5011 лв., представляващи 50% от направените от клуба разходи за формирането на състезателката в хипотезата на чл.6.2 от него.Въззивният съд е направил извод,че договорът е за продължително изпълнение, съгласно чл.88 ЗЗД развалянето няма обратно действие и не се дължи връщане на даденото в изпълнение.Поради това е счел, че уговореното в чл.6.2 има характер на неустойка в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на състезателя. Въззивният съд е приел,че ищецът е изпълнил поетите задължения да застрахова състезателя срещу злополука,да заплаща стипендия , да заплаща част от наема за ползваното от семейството на състезателката жилище .Относно поетото от страните задължение в контактите си да спазват добрите нрави и да решават възникналите спорове в дух на добра воля, съобразно нормативните документи и правилата на БФХ е счел,че ищецът не е изправен. Въззивният съд е посочил,че са събрани доказателства за възникнал спор между състезателката и клуба. Приел е,че президентът и треньорката в контактите си с нея не са спазили изискванията на добрите нрави и не са решили споровете в дух на добра воля, съобразно нормативните документи и правилата на БФХ.Подаваните жалби до полиция, прокуратура и инспектората,макар и допустими средства за защита на законни интереси,не са способствали за решаване на спорните въпроси, а са поставили състезателката в сложната ситуация да балансира между авторитетите на близките си и ръководството на клуба.Последното не е диференцирало отношението си към нея, към сестрите и родителите й, предвид семейните обвързаности и възрастта й .Намерил е, че е допуснат и дисбаланс между задълженията на Е. О. към клуба и като национален състезател. Всичко това я е демотивирало да тренира. Ръководството не е съобразило,че не е достатъчно да изпълнява само финансовите си задължения, спецификата на клубната тренировъчно-състезателна дейност когато се касае за подрастващи изисква добри нрави и добра воля.Въззивният съд е направил извод,че недоказването на главния релевантен факт- изправносттта на ищеца по договора , освобождава ответницата Е. О. от задължението също да доказва,че е изпълнявала задълженията си по договора. При този извод е счел за безпредметно обсъждането на доказателствата с оглед установяване точния размер на неустойката ,в частност заключението на назначената съдебно-икономическа експертиза и е отхвърлил иска .
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Поставя процесуалноправния въпрос:
-допустимо ли е необсъждане на изслушано и прието по делото заключение на съдебна експертиза при постановяване на въззивното решение.
Счита,че постановеното решение противоречи на задължителна практика –решение на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1106/2010 г., ІІ т.о.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК следва да бъде изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда за постановяване на въззивното решение. Този въпрос не следва да бъде свързан с правилността му,с фактическите изводи и с обсъждането на доказателствата по делото.Така поставеният въпрос е продиктуван от становището на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на направените от въззивния съд изводи.Настоящата инстанция не може да го изведе въз основа на оплакванията и доводите на касатора, тъй като ще нарнуши диспозитивното начало.Решаващият извод на въззивния съд е,че ищецът не е изправна страна по договора и поради това не може да претендира неустойка за неизпълнение на задълженията на насрещната страна по него.Релевантен щеше да е въпрос, поставен във връзка с този извод,но такъв не еформулиран. Изводът на въззивния съд за безпредметност на установяването на точния размер на разходите не е решаващ за изхода на делото и с поставения в тази връзка въпрос не може да бъде обосновано общо основание за допустимост на касационното обжалване. Липсва процесуална необходимост от обсъждането на доказателства установяващи размера на иска, при положение,че е направен извод за неоснователността му.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №483/20.10.2014 г. по гр.д.№375/2014 г. на Окръжен съд-Плевен.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: