4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 642
София, 26.11.2014 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5382 от 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. И. М. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 30.06.2014г. по в.гр.д.№570/2014г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от К. И. М. иск за разпределяне на реалното ползване на съсобствения между нея и М. А. Л. и А. П. Л. поземлен имот с идентификатор 56784.534.748 с площ от 928кв.м. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на изпълнителния директор на А., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 метра, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 748, квартал 14 по плана на кв.К., парцел ІV-748.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба М. А. Л. и А. П. Л. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
К. И. М. е предявил срещу М. А. Л. и А. П. Л. иск за разпределение ползването на съсобствен недвижим имот.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че дворното място действително е съсобствено между страните, но същите са разпределили ползването още през 1970г. с предварителен договор с нотариална заверка на подписите за новоизграждащата се двуетажна сграда в имота, съдържащ и договаряне на разпределяне ползването на дворното място. Изложени са съображения, че когато въпросът за ползването веднъж е бил решен било от съсобствениците, било по реда на чл.32, ал.2 ЗС, чрез съдебната администрация този въпрос може да пререши единствено при настъпване на изменение на фактическото положение, т.е. ако са настъпили нови обстоятелства, различни от съществувалите при първоначалното разпределение на ползването на имота.
В случая от фактическа страна е прието, че в съсобственото дворно място е изградена жилищна сграда, от която К. М. е получила втория жилищен етаж, а М. А. Л. и А. П. Л.-първия етаж и реално помежду им е разпределено ползването на дворното място през 1970г. Впоследствие съсобствениците са продали ? ид.част от правото на строеж на трети етаж на съществуващата двуетажна жилищна сграда със сутерен, както и ? ид.част от правото на надстрояване на мансарден жилищен етаж над трети бъдещ етаж като след реализиране на правото на строеж купувачите А. В. и З. В. да ползват западната част на третия и мансардния етаж. През 2006г. пък А. В. е призната за собственик на недвижим имот-търговски обект, находящ се в процесното дворно място, придобит по обстоятелствена проверка по давност, а по отношение на двата жилищни етажа на жилищната сграда е извършена делба между К. М., нейните синове З. и Р. М. и ответниците по иска М. Л. и А. Л., като предмет на доброволната делба не е било дворното място.
Прието е, че след извършеното разпределение през 1970г. са настъпили промени в статута на жилищната сграда като е надстроен трети жилищен и мансарден етаж и други сгради, за което не се спори между страните, т.е. настъпила е промяна в обстоятелствата, при които страните са договорили реалното разпределение на ползването на съсобственото дворно място, за което към 1970г. липсват доказателства да е било застроено-изградени са общо шест сгради-хангари, складови бази, сграда за търговия. За безспорно е прието, че изградените в дворното място нови сгради се ползват от страната, която ги е изградила и тяхната собственост не се оспорва, като липсват доказателства, както и твърдения, собственик на някоя от допълнително изградените сгради да я е изградил в мястото, ползвано от другия съсобственик. При това положение, след като изграденото от коя са е страна се намира в тази част от дворното място, което е било договорено да се ползва от нея, прието е, че е без значение дали има ново изграждане, респективно събаряне на вече изградено такова, тъй като при разпределение на ползването следва да се вземе предвид както застроеното, така и незастроеното дворно място и съобразно правата на съсобствениците да се извърши реалното разпределение. Прието е, че в случая извършеното след 1970г. строителство е съобразено д извършеното разпределение на ползването между страните с договора от 1970г. И тъй като не се установява да е настъпила промяна в регулацията, вследствие на която да са настъпили промени в обема на правата на страните, прието е, че не са налице основания за ново, различно от договореното разпределение между страните.
Прието е, че в подкрепа на този извод е и депозираното заключение на вещото лице К., дала само един вариант за разпределение на ползването, съответстващ на договореното между страните от 1970г. Изложени са съображения, че спорът между страните, че изградената ограда, разделяща реалното ползване на всяка една страна, която ограда е обозначена на представената от вещото лице скица-проект, в случай, че действително е изместена към дела на К. М. и по този начин ползваната от нея част е по-малка, не е основание за ново разпределение на общата вещ и в случай, че не е изградена на мястото, където следва да е, за да се обособят два равни дяла, К. М. би могла да търси правата си по друг ред, различен от настоящия.
Изложените от въззивния съд съображения досежно наличието на предпоставките, при които е възможно и допустимо да се извърши разпределение на ползването на съсобствен недвижим имот по реда на чл.32, ал.2 ЗС, съответстват напълно на възприетите в практиката на ВКС критерии, вкл. и в соченото от съда и страните решение №97/10.07.2013г., постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№866/2012г. по описа на І ГО на ВКС.
Неоснователен е доводът на касатора, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по причина противоречиво разрешаване на въпроса необходимо ли е въззивното решение да бъде мотивирано. В съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително и в посочените от касатора решение №69/20.03.2014г. по гр.д.№6690/2013г. на І ГО на ВКС, решение №68/24.04.2013г. по т.д.№78/2012г. по описа на ІІ ТО на ВКС, решение №120/04.04.2013г. по гр.д.№964/2012г. по описа на ІV ГО на ВКС, въззивният съд след извършено по реда на чл.272 ГПК препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е изложил конкретни съображения по поставените с въззивната жалба въпроси за наличието на основание за промяна в извършеното през 1970г. разпределение на ползването. Всяко едно от новите обстоятелства е обсъдено самостоятелно, като твърдяните от К. М. факти са приети за установени, с оглед на което и обстоятелството обсъдени ли са доказателствата, събрани с цел тези факти да бъдат установени, е ирелевантно и не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на рамките и пределите на осъществявания от въззивния съд контрол за правилността на първоинстанционното решение, извършените от въззивната инстанция съдопроизводствени действия, включително по обсъждане и преценка на доказателствата, съответстват на указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2013г. С оглед на това следва да се приеме, че по поставените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси не е налице соченото в касационната жалба основание за допускане на касационно обжалване.
Инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, съдържа и оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, които обаче във фазата по допускане на касационното обжалване не може и не следва да бъдат обсъждани.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 30.06.2014г. по в.гр.д.№570/2014г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: