1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 643
гр. София, 01.08.2019 г.
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 825 по описа за 2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 5597/07.11.2018г., подадена от ,,Стомана Индъстри”АД, чрез адвокат Хр.М., срещу въззивно решение № 293/21.09.2018г. по в.гр.д.№ 437/2018г. на Окръжен съд –Перник в частта, с която е потвърдено решение № 1107/10.10.2016г. по гр.д.№ 1511/2016г. на Районен съд – Перник в уважената част на предявения от Г. И. С. иск с правно основание чл.200 КТ за сумата 8000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от влошаване на здравословното му състояние ексцес по повод на професионално заболяване ,,глухота, сензорна загуба на слуха, неврит на слуховите нерви”, заедно със законната лихва, считано от 24.04.2015г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се отмени решението в обжалваната част и предявеният иск с правно основание чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди да се отхвърли изцяло като неоснователен, евентуално да се отмени решението в частта на присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди като завишен и да се присъди размер на обезщетение съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1. Материалноправният въпрос за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от ексцес при професионално заболяване; 2. Процесуалноправният въпрос коя страна в исковото производство за присъждане на обезщетение по чл.200 КТ носи доказателствената тежест по отношение на факта на влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК за установяване на ексцес при професионално заболяване; 3. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд, съгласно чл.271, чл.272 вр. с чл.236, ал.2 ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните.Жалбоподателят поддържа, че горепосочените правни въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение на точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
Ответникът по касационната жалба Г. И. С., чрез адвокат Б.В., в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на ответника и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
Въззивното производство се е развило по реда на чл.294 ГПК, след като предходно въззивно решение е отменено с решение № 164 от 18.07.2018г. по гр.д.№ 4012/2017г. на ВКС, ІV ГО, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд –Перник, който да даде указания на ищеца, че в негова тежест е да представи доказателства за момента на връчване на решението на ТЕЛК на работодателя, като представи съответен удостоверителен документ от органа, постановил експертното решение, и който да изиска документа служебно или да снабди страната със съдебно удостоверение.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа и правна страна следното:
В периодите от 25.11.1985г. до 01.04.1989г. и от 01.03.1994г. до 08.11.2008г. ищецът Г. С. е работил последователно на длъжностите ,,газорезач” и ,,шихтовчик-газореч” в СМК “Ленин” – [населено място], в “Стомана” АД, в “Еврометал” АД, и в “Стомана Индъстри” АД (правоприемник на „Стомана” АД и “Еврометал” АД по смисъла на чл. 123 и чл. 123а КТ), с едно и също място на полагане на труд. Трудовото правоотношение на ищеца с последния работодател–ответника по делото, е било прекратено на основание чл. 325, т. 9 КТ поради “здравни противопоказания”, считано от 08.11.2008 г. За пръв път ищецът е бил освидетелстван от ТЕЛК към УМБАЛ “Св. И. Р.” ЕАД през 2007г., като с ЕР № 218/054/21.03.2007г. са констатирани професионални заболявания “Хроничен бронхит, обструктивен тип ВН. Неврит на слуховите нерви. Дискови хернии L4-L5 и L5-S1” и му е определен процент 21, 5% на трайно намалена работоспособност. Впоследствие ищецът е бил периодично преосвидетелстван – общо 3 пъти, като при всяко следващо преосвидетелстване му е бил определян по-висок процент на трайно намалена работоспособност (31,5% през 2009 г., 72% през 2012 г. и 82% с процесното ЕР на ТЕЛК от 2015г.). При първоначалното освидетелстване ищецът Г. Стоилов е инициирал производство срещу “Стомана Индъстри” АД за заплащане на обезщетение за неимуществените вреди, претърпени в резултат на признатото професионално заболяване. Впоследствие след преосвидетелстването с решения на ТЕЛК през 2009г. и през 2012г., между страните отново са били водени производства относно обезщетение за ексцес на професионалните заболявания бронхит и неврит на слуховите нерви. С представеното ЕР № 378/072/24.04.2015г. на ТЕЛК при УМБАЛ “Св. И. Р.”, е констатирано, че ищецът има професионални заболявания “Неврит на слуховите нерви. Хроничен бронхит. Белодробен емфизем. Смесен тип ВН. ДН 1ст. Поясна остехондроза L4-L5 и L5-S1, с лумбосакрална радикулопатия”. С процесното ЕР на ТЕЛК от 24.04.2015г. органите на медицинската експертиза са определили по-висок общ среден процент на трайно намалена работоспособност (ТНР) – 82% (от които 24% причинени от общо заболяване и 74% причинени от професионално заболяване – 50% ТНР във връзка с хроничния бронхит, 20% ТНР във връзка с поясната остеохондроза и 60% ТНР във връзка с неврит на слуховите нерви).
От събраните във въззивното производство писмени доказателства, служебно изискани, съобразно указанията на ВКС, въззивният съд е приел за установено, че процесното експертно решение не е било връчвано на “Стомана Индъстри” АД, доколкото към тази дата ответното дружество не е било осигурител на ищеца Г. Стоилов. Въпреки това въззивният съд е приел, че процесното ЕР на ТЕЛК от 2015г. е влязло в сила спрямо ответното дружество и констатациите в него обвързват въззивника. За да достигне до този извод съдът е изложил съображения, че независимо, че решението не е връчвано на “Стомана Индъстри” АД като предходен осигурител, при когото е настъпило професионалното заболяване, най-късният момент, в който ответникът е узнал за него е този по чл. 131 ГПК, когато същото му е връчено с исковата молба с възможност за отговор. Посочил е, че единствените въведени от ответника твърдения са, че експертното решение не му е връчвано, като същевременно не са въведени доводи след като е узнал за решението, ответникът да е инициирал процедура по неговото обжалване по време на висящото съдебно производство – преминало до настоящия момент пред три инстанции. След връчване на исковата молба с приложенията към нея ответникът вече е бил наясно, че такъв индивидуален административен акт съществува в обективната действителност, съответно е имал възможност да го оспори, при несъгласие с изводите на органите на медицинската експертиза. Съдът е посочил, че съгласно писмо, изх. № 936/07.08.2018 г. от Директора на РЗИ Перник, в РКМЕ-Перник няма постъпили жалби срещу експертното решение.
При гореизложените констатации на органите на медицинската експертиза въззивният съд е намерил за установено, че е налице ексцес на констатираното професионално заболяване “Неврит на слуховите нерви”. Посочил е, че компетентните органи на медицинската експертиза са констатирали, че същото прогресира и обуславя по-висок процент на намалена работоспособност, в сравнение с констатирания в предходния период на освидетелстване. За това заболяване в ЕР на ТЕЛК от 2015г. били определени 60% ТНР, за разлика от решението от 2012г., в което за същото заболяване били определени 50% ТНР. В анамнезата към предходните експертни решения се сочело, че оплакванията на Г. Стоилов са във връзка с намален слух, несистемен шум в ушите, понякога – световъртеж, докато в процесното ЕР от 2015 г. се посочвали нови и по-интензивни оплаквания на ищеца – прогресивно намаляване на слуха, шум в ушите, световъртеж, главоболие, понякога и гадене. Това обстоятелство, установено с експертното решение на ТЕЛК, изцяло се подкрепяло и от заключението на вещото лице по компетентно изготвената и приета СМЕ, както и от показанията на разпитаните пред първостепенния съд свидетели. Изслушано в съдебно заседание, вещото лице посочвало, че професионалното заболяване “неврит на слуховите нерви” е преминало в по-напреднала форма на протичане на заболяването, в сравнение с предходното преосвидетелстване от 2012г. – III степен на слухова загуба “Практическа глухота”, която не подлежи на лечение. Експертът изяснявал, че заболяването се проявява с прогресивно намаление на слуха в двете уши, силен променлив шум двустранно, намалена разбираемост на речта, нарушена комуникативност, без да е свързано с болки. От показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. С. и М. П. също се установявали ежедневните затруднения на ищеца от комуникационно и битово естество.
Въззивният съд е приел, че размерът на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от усложнението на заболяването ,,неврит на слуховите нерви” е правилно определен от първоинстанционния съд в размер на 8000 лв., при съобразяване критерия за справедливост , визиран в чл.52 ЗЗД. Изложил е съображения, че справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която те имат за личността на увредения. Посочил е ,че в зряла възраст ищецът е принуден непрекъснато да търпи затруднения от битово естество при обикновени ежедневни дейности, поради силно намаления му слух – при използване на мобилен телефон, при шофиране и за излизане от дома му без придружител, поради невъзможността да възприема звуци и шумове. Поради силно намаления слух той непрекъснато изпитвал невъзможност за пълноценна комуникация, налагало се да наблюдава събеседника си и да чете по устните му, за да възприеме казаното от него. Затрудненията при ежедневното вербално общуване го отчуждавали и мотивирали да избягва и да се лишава от социални контакти и мероприятия. Въззивният съд е взел предвид и доказателствата, които установяват, че увреждането на слуховите нерви, създава на ищеца физически дискомфорт и неудобство – силен променлив шум в ушите, световъртеж, главоболие и гадене.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение на Пернишки окръжен съд.
Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Материалноправният въпрос за приложението на принципа за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, регламентиран в чл.52 ЗЗД, е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. По този въпрос съдебната практика е установена с ППВС № 4/23.12.1968г., в което е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
С решение № 86/06.06.2017 г. по гр. дело № 3856/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 38 от 13.03.2013г. по гр.д.№ 323/2012г. на ВКС, ІІІ г.о, е възприета практиката на ВКС, изразена в ППВС № 4 от 23.12.1968 г., според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от професионалното заболяване при отчитане на медицинската прогноза за развитието му напред във времето. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. В същата насока е и разрешението на правния въпрос в решение № 553 от 27.06.2013г. по гр.д.№ 196/2012г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието, че при ексцес, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост за болките и страданията от влошаването. Целта на обезщетението е не да се поправят вредите, а да се възстанови психическото равновесие на пострадалото лице. От значение за неговия размер са обективни фактори като възрастта на ищеца, в каква степен е влошено здравословното му състояние, как то се отразява върху физическото и психическото му състояние, изпитваната болка и страдания; трайността на състоянието и липсата на перспектива за сериозно подобряване. Следователно, критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
С въззивното решение правният въпрос по т.1 от изложението е разрешен в съответствие с тази практика на ВКС. За да определи размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към характера и степента на увреждането, и неговото отражение върху физическото и психическо състояние на ищеца, отчел е установените по делото затруднения на ищеца от битово естество при обикновени ежедневни дейности, и затруднения при ежедневно вербално общуване, физическия дискомфорт и неудобства, причинени от увреждането на слуховите нерви – силен променлив шум в ушите, световъртеж, главоболие и гадене. Поради изложеното съдът намира, че правният въпрос по т.1 от изложението не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е формирана трайна и обилна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи.
Поставеният от касатора въпрос коя страна в исковото производство за присъждане на обезщетение по чл.200 КТ носи доказателствената тежест по отношение на факта на влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК за установяване на ексцес при професионално заболяване, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. с цитираното от касатора решение № 202 от 20.04.2011г. по гр.д.№ 1635/2010г. на ВКС, ІV ГО. В това решение е прието, че влязлото в сила решение на НЕЛК, което установява професионалното заболяване, е юридически факт, който е част от състава, водещ до възникване на правото за обезщетяване на вреди по чл. 200, ал. 1 от КТ, и че субектът, който претендира в неговия патримониум да е възникнало това право, трябва да докаже фактът на влизане в сила на решението. В случая въззивният съд не е формирал извод, че ищецът не носи тежестта да докаже това обстоятелство, а е приел за доказано, при данните по делото и събраните във въззивното производство доказателства, че решението на ТЕЛК е влязло в сила като необжалвано. Фактическите му констатации не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. В това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, доколкото касаторът е формулирал относим към тях правен въпрос. В случая в цитираната от касатора съдебна практика доказателствената тежест за установяване на факта на влизане в сила на решението на ТЕЛК не е възложена на ответника. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тази практика, тъй като въззивният съд не е извел от правна страна, че ответникът носи тежестта да установи това обстоятелство, нито е възложил на ответника, по направеното от него възражение в този смисъл, да доказва отрицателния факт, че решението на ТЕЛК не е влязло в сила. С оглед изложеното съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по постановения в т.2 от изложението правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по третия въпрос от изложението за задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички възражения и доводи на страните. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д.№ 2623/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 187 от 07.07.2016г. по гр.д.№ 1332/2015г. на ВКС, ІV г.о., решение № 213 от 15.03.2017г. по гр. д. № 112/2016г. на ВКС, IV г. о., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения включва обсъждане на всички приети доказателства, доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая Пернишки окръжен съд е изпълнил тези свои задължения, анализирайки всички приети по делото доказателства и произнасяйки се по доводите и възраженията на страните. Изводите на съда са залегнали в мотивите на решението, които са подробни и ясни. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този правен въпрос.
Предвид гореизложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените и доказани разноски за настоящото производство в размер на 900 лева за адвокатско възнаграждение.
По частна жалба вх.№ 73/07.01.2019г.:
Подадена е частна жалба вх.№ 73/07.01.2019г. от Г. И. С., срещу определение № 864/12.12.2018г. по в.гр.д.№ 437/2018г. на Пернишки окръжен съд в частта, с която е изменено решение № 293/21.09.2018г. по в.гр.д.№ 437/2018г. на Пернишки окръжен съд в частта за разноските, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 514,26 лв. – разноски по гр.д.№ 4012/2017г. на ВКС, а ищецът е осъден на заплати на ответника сумата 81,43 лв. – разноски по същото дело.
Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното от Пернишки окръжен съд определение в обжалваната част, моли съда да го отмени в тази част и вместо него да постанови друго, с което да присъди на ответника разноски за производството по гр.д.№ 4012/2017г. на ВКС в пълния претендиран размер от 900 лв.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна по жалбата не е подала отговор.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното:
Частната жалба е подадена в законовоустановения срок по чл.275, ал.1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт по реда на чл.274, ал.2 ГПК /определение на въззивен съд за изменение на въззивно решение в частта за разноските/, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба, касаеща направените от ищеца Г. С. разноски за адвокатско възнаграждение в производството по гр.д.№ 4012/2017г. на ВКС, е неоснователна по следните съображения.
Върховният касационен съд присъжда разноски на основание чл.78 ГПК когато постановява съдебен акт, с който приключва инстанционното разглеждане на делото. В случаите, в които спорът се връща за ново разглеждане, разноските за водене на делото пред ВКС се присъждат от съда, постановил решението при новото разглеждане на делото съгласно изричната норма на чл.294, ал.2 ГПК. В случая с решение № 164 от 18.07.2018г. по гр.д.№ 4012/2017г. на ВКС, ІV ГО, е отменено решение № 79 от 20.03.2017г. на Пернишки окръжен съд по гр.д.№ 25/2017г., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Пернишки окръжен съд, който с решение № 293 от 21.09.2018г. по гр.д.№ 437/2018г. е отменил първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ за сумата от 6000 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.04.2015г. до окончателното изплащане, и вместо него е отхвърлил иска за тази сума, и е потвърдил първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ за сумата от 8000 лв., ведно със законната лихва, считано от 25.04.2015г. до окончателното изплащане. Правилно и законосъобразно, с оглед изхода на спора по предмета на делото, с обжалвания акт въззивният съд е разпределил отговорността за разноските, направени в касационното производство, по правилото на чл.78 ГПК, съобразно уважена и отхвърлена част на иска. В този смисъл неоснователен се явява изложеният в частната жалба довод за дължимост в пълен размер на направените от ищеца разноски в производството по гр.д.№ 4012/2017г. на ВКС.
При така изложените съображения частната жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение – потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 293/21.09.2018г. по в.гр.д.№ 437/2018г. на Окръжен съд –Перник в обжалваната част.
ОСЪЖДА ,,Стомана Индъстри”АД, ЕИК113509219, да заплати на Г. И. С., ЕГН [ЕГН], сумата 900 лв. – разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 864/12.12.2018г. по в.гр.д.№ 437/2018г. на Пернишки окръжен съд в обжалваната част.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: