О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 643
София 19.06.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 16 юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Георгиева
дело № 883/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Р. Д. от гр. Г., Русенска област, подадена от пълномощника му адв. Д, срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд, № 115 от 19.03.2009г. по в.гр.д. № 160/2009г. с което е отменено решение № 149 от 23.12.2008г. по гр.д. № 22/2008г. на Русенския районен съд, и вместо това с въззивното решение е уважен предявеният срещу жалбоподателя иск по чл. 50 ЗЗД като е осъден да заплати на непълнолетния М. С. Б. сумата 1200 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 20 лв. обезщетение за имуществени вреди, както и разноските по делото.
Ответникът по жалбата М. С. Б., непълнолетен, действащ със съгласието на баща си С, в представеното от пълномощника му адв. П писмено становище моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд взе предвид следното:
За да уважи иска по чл. 50 ЗЗД въззивният съд е приел, че на 05.08.2007г. в района на стопанския двор на гр. Г., малолетният тогава М. бил нахапан от кучета, собственост на ответника А. Р. Д. – чичо на детето. Относно спорното обстоятелство дали кучетата са собственост на ответника, съдът се е позовал на свидетелските показания на лекаря, при когото ответникът завел детето за лечение и пред когото заявил, че в неговия обор кучетата са нападнали детето, и на свидетеля И, присъствал при довеждането на детето в дома на родителите му, при което ответникът не е отричал инцидентът да е станал с негови кучета и заявил, че поема разходите за лечението му. Взел е предвид също така снимков материал на местопроизшествието, във връзка със свидетелските показания, че в рамките на стопанския двор кошарата на ответника е оградена от съседните кошари. Обясненията на пострадалото дете съдът е ценил като твърдения, уточняващи и конкретизиращи твърденията в исковата молба. Присъдил е цялата претендирана сума от 1200 лв. обезщетение за неимуществени вреди като взел предвид заключението на съдебно медицинската експертиза относно характера на уврежданията, претърпените болки и страдания и трайните белези от ухапванията, и заключението на комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза относно психичното състояние на детето след инцидента.
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т. 1-3 на същата разпоредба за всеки отделен случай.
Касаторът А. Р. Д. се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Излага съображения, че съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси са решени в противоречие със задължителна практика на ВКС и с практиката по отделни дела на същия съд, а освен това тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според касатора при отмяната на първоинстанционното решение въззивният съд не е указал в какво се състои неправилността на отмененото решение и от какво са опорочени решаващите мотиви на първоинстанционния съд, както го задължава ППВС № 1/1953г. Събирането на нови доказателства не е извършено според изискването на чл. 205, ал. 1 ГПК /отм./ – доказателствата не са индивидуализирани. По този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 133/2003г. на ВКС. В противоречие с решение № 2* е разрешен и въпросът относно обясненията на страната по делото – пострадалото дете.
Върховният касационен съд намира, че не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посоченото от жалбоподателя ППВС № 1/1953г. е загубило сила в частта относно второинстанционното производство след изменението на ГПК по ДВ бр. 124/1997г. Относно въззивното производство, което е инстанция по същество, приложими са задължителните указания, дадени с ТР № 1/2000г., ОСГК на ВКС по някои спорни въпроси на въззивното производство, които са съобразени от въззивния съд при постановяването на решението.
Не е налице и противоречива съдебна практика на съдилищата по формулираните от касатора въпроси. Относно прилагането на чл. 205, ал. 1 ГПК отм./ ВКС е дал задължителни указания с ТР № 1/2000г., ОСГК, т. 6, съгласно които допустими в качеството на нови доказателства по смисъла на чл. 205, ал. 1 ГПК отм./ пред въззивната инстанция са не само тези, които се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, а и тези, които въззивникът е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но не е сторил това поради виновното си процесуално поведение. Съгласно същото тълкувателно решение пред въззивната инстанция са допустими и неразпитани пред първата инстанция свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства, ако са необходими с оглед защитната позиция на страната. Приложеното към касационната жалба решение № 1337/2003г. по гр.д. № 2184/2002г. на ВКС, ТК е в същия смисъл и не обосновава противоречива практика по въпроса за допустимостта пред въззивния съд на нови доказателства. Не е налице противоречиво решаване и на въпроса относно доказателствената стойност на обясненията на страната. Трайната съдебна практика, изразена както в приложеното решение № 226/77г. по гр.д. № 1971/76г. на ВС, така и в обжалваното въззивно решение, придава на тези обяснения, доколкото не съдържат признание на неблагоприятни за страната обстоятелства, само характер на твърдения.
Поставените въпроси не се включват и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса за прилагането на чл. 205, ал. 1 ГПК и относно съдържанието на въззивното решение са дадени задължителни указания с посоченото по-горе ТР № 1/2000г., ОСГК на ВКС, а по въпроса за правното значение на обясненията на страната съдебната практика е непротиворечива и не се нуждае от преосмисляне с оглед юриспруденциалното развитие на правото.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд, № 115 от 19.03.2009г. по в.гр.д. № 160/2009г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: