6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 644
гр. София, 20.05. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1246 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П…(П.) срещу решение № 2449/30.12.2014 г., постановено по гр. дело № 3258/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2047/26.03.2014 г. по гр. дело № 17132/2012 г. на Софийския градски съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на всеки един от ищците П. Л. Я. и Х. И. Х., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2), пр. 1 от ЗОДОВ, обезщетения за неимуществени вреди, в размер на сумите от по 20 000 лв. и законната лихва върху тези суми, считано от 22.11.2012 г. до окончателното изплащане на дължимите суми, като тези искове са отхвърлени за разликата до пълните им предявени размери, съответно – от 58 500 лв., предявен от ищеца П. Я., и – от 53 670 лв., предявен от ищеца Х. Х.; отхвърлени са изцяло техните искове срещу жалбоподателя за обезщетения за имуществени вреди, съответно – за сумата 1 721.17 лв., предявен от ищеца П. Я., и – за сумата 2 689.47 лв., предявен от ищеца Х. Х.; и делото е върнато на СГС за разглеждане, на оставените без разглеждане от последния, искове по чл. 49 от ЗЗД, предявени от Г. Х. Я. и М. Й. Х. срещу жалбоподателя; в тежест на последния са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществено процесуално нарушение и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса, имащи отношение единствено към определянето на размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, а именно: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалите лица. По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на материалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка сочи и представя (в преписи) решение № 229/15.07.2013 г. по гр. дело № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/05.04.2012 г. по гр. дело № 593/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 46/07.06.2013 г. по гр. дело № 102/2013 г. на Бургаския апелативен съд (БАС), но без да сочи и представя данни и доказателства последното да е влязло в сила.
Ответниците по касационната жалба – ищците П. Л. Я., Х. И. Х., Г. Х. Я. и М. Й. Х., в отговора си излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение в частта му относно обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид следното: С присъда от 21.11.2011 г. по н.о.х.д. № 9062/2003 г. на Софийския районен съд (СРС), влязла в сила на 22.11.2012 г., ищците П. Я. и Х. Х. са признати за невиновни и са оправдани по повдигнатите им обвинения за престъпления по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, т. 4, пр. 1 и пр. 2, т. 5, пр. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК.
Наказателното производство, по което тези двама ищци са били привлечени като обвиняеми, е било образувано с постановление от 11.05.1995 г., като двамата са били задържани под стража на 15.05.1995 г., първият – до 15.10.1997 г., а вторият – до 07.05.1997 г. и впоследствие по отношение на тях е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“. От свидетелските показания по делото, апелативният съд е установил, че престоят в ареста се е отразил зле на ищеца Х. Х. – след освобождаването му той вече е бил с високо кръвно налягане, имал е проблеми със сърцето и бъбреците; съседите му научили за обвинението, то станало достояние и в училището, където учели децата му; същият не се е чувствал виновен и заявявал, че е изкупителна жертва. Ищецът П. Я. много отслабнал – майка му не могла да го познае, но той не й споделил защо се случва това. От заключението на съдебно-психологичната експертиза по делото, въззивният съд е приел за установено, че ищецът Х. Х. е развил смесено тревожно-депресивно разстройство, което е неврологично заболяване и е в резултат от преживения стрес на етапа на престоя му в ареста и известно време след това; Х. се е тревожел, че не може да бъде опора за семейството си; при освобождаването му от ареста той и съпругата му не са минали през тежки кризи в отношенията им, но през периода на задържането му същият е имал тревоги за децата си, за това как се развиват, дали имат достатъчно храна и пари, за да се чувстват комфортно, дали съпругата му ще успее да се справи с възпитанието на сина им, който е бил в пубертет. От същото заключение съдът е приел за установено и че ищецът П. Я. е имал реакция на адаптацията, което е невротично състояние, предизвикано от стрес и представляващо емоционално разстройство, което нарушава социалното функциониране; същото възниква в период на адаптация към значими жизнени промени или към последиците от стресогенно жизнено събитие; Я. и съпругата му са се отчуждили и се е наложило почти година да подобряват отношенията си; този ищец съжалява, че е изпуснал част от ранното детство на по-голямата му дъщеря, която не го е познавала след освобождаването му от ареста; Я. се е чувствал като неуспял, загубил и посочен с пръст от обществото, което му е налагало да гради отново отношенията си с близките и със социума. С оглед така приетото за установено, въззивният съд е обобщил, че двамата ищци действително са претърпели неимуществени вреди от наказателното производство срещу тях, изразяващи се в негативни емоционални, психически и психологически преживявания, които подлежат на обезщетяване. Предвид това и с оглед обстоятелството, че наказателното производство по отношение на двамата ищци е продължило за период от около 16 години, съдът е намерил, че сумите от по 20 000 лв. справедливо ще ги обезщетят за претърпените от тях вреди, като в тази връзка са взети предвид и обстоятелствата, че престъплението, за което са привлечени като обвиняеми, е тежко такова по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК и по отношение на тях е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от по около 2 години за всеки. От друга страна, апелативният съд е изложил съображения, че няма доказателства случаят да е придобил широка известност, извън близкото обкръжение на Я. и Х., което да е довело до по-значителни вреди за тях, извън нормалните такива. Освен това, въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото, въззивният съд е приел, че продължителният наказателен процес може да е причина за стрес, който е един от многото фактори, но не и единствен и не и основен, допринесъл за изявата на артериалната хипертония и впоследствие чрез нея и на исхемичната болест на сърцето, както и съучастващ в етиологията на отоневрологичния синдром и генезата на бъбречно-каменната болест на Х., поради което съдът е приел, че няма пряка причинна връзка между наказателното производство и тези заболявания. По тези съображения, апелативният съд е споделил крайния извод на СГС относно размера на присъдените обезщетения за неимуществените вреди.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на процесните обезщетения за претъпените неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, каквито са и посочените от касатора, решение 229/15.07.2013 г. по гр. дело № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 115/05.04.2012 г. по гр. дело № 593/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесните в случая обезщетения за неимуществени вреди, съобразен с конкретните факти по делото, следва изводът, че няма основание за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението на касатора – процесуалноправен и материалноправен въпроси, свързани с критерия и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не са налице сочените от жалбоподателя, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените от него правни въпроси.
В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените и представени (в преписи) от касатора, решение 229/15.07.2013 г. по гр. дело № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 115/05.04.2012 г. по гр. дело № 593/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения на тези два правни въпроса, като по конкретните правни спорове са определени, съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са различни от тези по настоящото дело, поради което също не е налице противоречие между тях и обжалваното по настоящото дело решение. Както вече беше споменато, няма данни и доказателства, представеното (в препис) от жалбоподателя въззивно решение № 46/07.06.2013 г. по гр. дело № 102/2013 г. на БАС да е влязло в сила, поради което същото не следва да бъде обсъждано, тъй като не може да се приеме, че то изобщо е годно да формира противоречива съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2449/30.12.2014 г., постановено по гр. дело № 3258/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.