О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 645
гр. София 11.09.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 31 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. А.
ч. гр.дело № 638 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищеца М. и. [населено място], чрез адв. К. Р. против определение № 2244/14.11.2013 г. по гр. дело № 1182/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която потвърдено определение № 518/23.05.2013 г., постановено по гр.дело № 1/2013 г. на Хасковския окръжен съд, с което е прекратено производството по делото и е върната исковата молба на жалбоподателя.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното определение по чл.281,т.3 ГПК са съществени нарушения на процесуалните правила, необоснованост и нарушения на материалния закон. Според жалбоподателя въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като не е обсъдил доводът, че за да е налице сила на пресъдено нещо е необходимо, съдебният акт, който въвежда този ефект да е влязъл в сила, че върху приложения по делото препис от решение по гр.дело № 470/98 г. не е отбелязано влизането му в сила. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводът, че за да е налице сила на пресъдено нещо е необходимо наличието на пълна тъждественост между предмета на правния спор, приключил с влязло в сила съдебно решение и предмета на спора по по-късно образувания правен спор, че първият етаж от процесната сграда не е била предмет на иска по гр.дело № 470/98 г.. Счита, че не е налице и субективна тъждественост по двата спора. В тази насока излага доводи, че към 1998 г. , когато е образувано гр.дело № 470/98 г. е действал Закона за изповеданията/отм./, според разпоредбите на чл.16, вр.чл.6 от който местните поделения на изповеданията са били юридически лица, че Д. настоятелство [населено място] е било правосубектно към този момент. Според жалбоподателя при образуване на гр.дело № 470/98 г. е действал устава на жалбоподателя от 1997 г., според който вакъфите е било възможно да са собственост на отделни настоятелства и на други органи на изповеданието – районни мюфтийства, главно мюфтийство и на цялото мюсюлманско изповедание. Поддържа, че въззивният съд не е подложил на преценка обстоятелството за липса на данни хасковското мюсюлманско настоятелство да е било заличавано и поради това и без да е налице пререгистрация по реда на пар.2, ал.4 ПЗР на Закона за вероизповеданията това местно поделение според жалбоподателя продължава да е правосубектно. С оглед на това е изложен извода, че не е налице правоприемство след като и двата правни субекта продължават да съществуват. Жалбоподателят излага доводи за съществен пропуск на състава на Хасковския окръжен съд да анализира разпоредбите на пар.4,л.1 ПЗР на ЗВ, че изповеданията, а не местните им поделения са правоприемници на съществувалите в периода до 1949 г. религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица на отделните вероизповедания, че искът на М. и. се основава на това правоприемство, че ищецът, а не местното му поделение в [населено място] е правоприемник на мюсюлманското училищно настоятелство в града. Поддържа, че на основание разпоредбите на чл.6 и чл.16 от Закона за изповеданията/отм./, който е действал от 1949 г. до 31.12.2002 г.е предвиден регистърен принцип за възникване на юридическите лица на изповеданията и на местните им поделения, че след 1949 г. е възникнало юридическото лице на Мюсюлманско настоятелство [населено място], с наименование съобразно устава от 1995 г. Д. мюсюлманско настоятелство. Счита, че процесният имот – терен и сграда са съществували преди 1949 г. и с факта на настъпилото през 1949 г. универсално правоприемство между Х. мюсюлманска вероизповедна община и ищцовото изповедание имотът е преминал в имуществото на М. и., което никога не е губило своята правосубектност. Поддържа, че правните изводи на въззивния съд са изложени без обсъждане на приложените доказателства и доводите на жалбоподателя, поради което тези изводи не се основават на установени факти и не са подкрепени с фактическа и правна преценка. Поддържа също, че е допуснато нарушение на материалния закон, че неправилно е приложен закона по отношение на силата на пресъдено нещо. Претендира разноски.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. налице ли е хипотезата на чл.299 ГПк по отношение на сграда, ако предмет на ревандикационния иск по едното дело е само урегулиран поземлен имот, а на ревандикационния иск по другото същия урегулиран поземлен имот и построената в него сграда, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решение № 994/29.12.2009 г. по гр.дело № 26/2009 г. на ВКС, III г.о,. решение № 142//30.05.2011 г. по гр.дело № 1471/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 43/13.02.2011 г. по гр.дело № 229/2011 г. на ВКС I г.о., всички постановени по чл.290 ГПК, 2. правоприемници ли са на мюсюлманските вероизповедни общини в дадено населено място, съществували до 1949 г. при режима на „Временни правила за духовното управление на мюсюлманите”, утвърдени с указ № 65/15.09.1895 г. на княз Ф., обнародвани в ДВ бр.210/26.09.1895 г. на „Устав на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България”, утвърден с указ № 12/25.05.1919 г. на цар Б. III, обнародван в Д.в. бр.65/26.06.1919 г. и на „Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите” от 1945 г., утвърден на 23.11.1945 г. то Министъра на външните работи и изповеданията, мюсюлманските настоятелства и джамийските мюсюлмански настоятелства в същото населено място, регистрирани след 1950 г. по реда на чл.6, в.чл.16 от Закона за изповеданията/отм./, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. налице ли е сила на пресъдено нещо по исков процес ако ищец по делото, образувано при наличието на влязла в сила решение по друг исков процес е юридическо лице, обосноваващо материално правната си легитимация на универсално правоприемство по отношение на свое прекратено местно поделение, също със статут на юридическо лице при условия, че ищец в производството, приключило с това решение е било друго негово местно поделение, което не е правоприемник на прекратеното местно такова, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитира решенията на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, посочени и по отношение на първия въпрос от изложението.
Ответникът по жалбата [община], чрез ст.юрисконсулт Е. Х. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК и за неоснователност на частната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че жалбоподателят „М. и.” [населено място] е предявил иск с пр.осн.чл.108 ЗС срещу [община] относно недвижимия имот – 421,42/2509 ид. части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ПИ 77195.724.62 по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес [населено място], пл.”О.” № 1, с площ на поземления имот от 2 509 кв. м. и първия етаж от триетажна сграда в [населено място], с вход откъм [улица], с идентификатор на последната 77195.724.62.3 със застроена площ от 272 кв.м. Прието е, че жалбоподателят е поискал съдът да признае, че е собственик на описаните имоти по отношение на ответника [община] и се осъди последната да върне владението им.
Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, според които предявеният иск е процесуално недопустим, че е налице хипотезата на чл.299 ГПК – установено е наличие на субективно и обективно тъждество на спора, разрешен със съдебно решение от 07.09.1999г. и спора по настоящото производство.
По възражението, обосновано в отговора по исковата молба за наличие на влязло в сила съдебно решение между същите страни, за същото искане и на същото основание е изискано делото, по което е постановено решението. Въз основа на удостоверение изх. № 2645/17.05.2013 г.е прието, че делото е унищожено с акт от 06.04.2011 г. поради изтичане на десетгодишния срок за съхранение. Прието е, че от представения по делото препис от решение от 07.09.1999 г., по гр.д. №470/1998 г. на ОС [населено място] се установява, че е отхвърлена идентична претенция по чл. 108 от ЗС за същите имоти, предявена от Д. настоятелство Х. против [община].
За неоснователни са преценени доводите на жалбоподателя-ищец за липса на субектна тъждественост между ищеца по гр. д №470/1998 г. на Хасковския окръжен съд – Д. настоятелство [населено място] и жалбоподателя – М. и. [населено място]. Прието е за установено от представените по делото удостоверения на Дирекция „В.“ и удостоверение от Софийски градски съд, че по отношение на ищеца-жалбоподател са налице изпълнени изискванията на чл.18 от Закона за вероизповеданията, че е приключило охранително производство по §4 от ПЗР на ЗВ и ищецът е легитимен правен субект, по отношение на който е установена правоприемственост по смисъла на §4 от ПЗР на ЗВ със съществувалото до 1949 г. мюсюлманско изповедание. Според въззивния съд е неточна употребата на понятието правоприемство в точния му смисъл на successio, тъй като в случая не е налице преминаване на едно право от един субект-праводател, върху друг субект-правоприемник. Въз основа на представените по делото Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г., Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945 г., Устав на мюсюлманското изповедание в НРБ от 1975 г. и Устави на Мюсюлманското изповедание в Република България от 1992 г., 1994 г., 1996 г., 1997 г., 2005 г. и 2011 г. и удостоверения, издадени от Дирекция „В.” е прието за установено, че мюсюлманското изповедание не е прекратявало своето съществуване в периода от време, от преди 1923 г. до сега.
Въззивният съд е приел, че е спорен въпросът за правоприемството между жалбоподателят-ищец М. и. [населено място] и М. настоятелство [населено място]. Приел е също, че съобразно устава от 1919 г. най-малката организационна единица на изповеданието е била мюсюлманската вероизповедна община с настоятелство-§ 8, която е със статут на юридическо лице и е имала право да притежава собственост върху недвижими имоти-§8 и §90 от Устава. Съдът е приел, че съгласно действащия към онзи момент устав от 1945 г. – пар. §8 вероизповедната община е била юридическо лице с право да притежава джамиите и медресетата си, както и други движими и недвижими имоти.
Въззивният съд е приел, че с приемането на Устава от 1995 г. наименованието „вероизповедна община“ не се използва и най- малката организационна единица на вероизповеданието се нарича мюсюлманско джамийско настоятелство, което съгласно чл.24 от Устава е определено, като ръководен орган на мюсюлманската джамийска общност. Съдът е взел предвид чл.92 от посочения устав, в който е предвидено, че всички движими и недвижими имоти на мюсюлманското изповедание са собственост на мюсюлманските джамийски настоятелства и е приел, че те са правни субекти. Според въззивния съд по сега действащия устав не е предвидено мюсюлманското настоятелство да е със статут на юридическо лице. Съдът е съобразил разпоредбите на чл.13 от този устав и е приел, че въпросът за имуществото е уреден като принадлежност на Мюсюлманското изповедание, а не на местните му организационни единици. Според въззивният съд понастоящем всички права, които са били включени в патримониумите на местните поделения на вероизповеданието са концентрирани в патримониума на Мюсюлманското изповедание. С оглед на това е извел извода, че ищецът-жалбоподател е правоприемник на някогашното мюсюлманско джамийско настоятелство.
За правилен е преценен извода на първоинстанционния съд за идентичност на обекта на спорното право по предявения от жалбоподателя иск с този, предмет на гр.дело № 479/98 г. Приел е, че предмет на настоящото производство е собствеността върху 421,21/2509 идеални части от поземлен имот с идентификатор №77195.724.62 и сграда с идентификатор №77195.724.62.3 и че същите съответстват на имот с пл. № 2836 по плана на [населено място] от 1981 г. и построената върху имота сграда.
Въззивният съд е приел, че в случая е налице хипотезата на чл.299 ал.2 от ГПК, че повторно е заведено дело от същия ищец, против същия ответник, със същото искане и на същото основание. Поради това е направи извода, че следва да прекрати служебно повторно заведеното дело, тъй като искът по него се явява недопустим, че същият спор е разрешен с влязлото в сила решение от 07.09.1999г. по гр.д. № 470/1998г. на Хасковския окръжен съд. При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос, поставен в изложението. Съдът преценява, че въпросът не е правен въпро с по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касае правилността на обжалваното определение и е основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Съобразно тълкуването в т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение – а в настоящият случай въззивно определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, че задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Формулираният материално правен или процесуално правен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.274,ал.3 ГПК, каквото е настоящото К. съд най-напред се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода на делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Ако се установи наличие на предпоставките по чл.280,ал.1,т.1,2 и/или 3 ГПК касационно обжалване се допуска и съдът се произнася по правилността на обжалваното определение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК – в случая на въззивното определение. Проверка за законосъобразност на обжалваното въззивно определение ще се извърши, ако същото се допусне до касационно обжалване. Както се посочи поставеният въпрос от жалбоподателя касае правилността на обжалваното определение, поради което същият не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория правен въпрос, поставен от жалбоподателя. Съдът намира за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допусне на касационно обжалване, тъй като жалбоподателят не е мотивирал тази предпоставка. В изложението не е посочено какво е значението на формулирания правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а такава жалбоподателят не е цитирал, съответно и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материално правен или процесуално правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което води до отстраняване на неяснота в правната норма, за което не са налице данни в случая. С оглед на посоченото съдът намира, че не е установено соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по този правен въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос, формулиран в изложението. Този въпрос въззивният съд не е разрешавал с обжалваното определение и същият не е обусловил решаващите му правни изводи. Поради това съдът намира, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя М. и. [населено място].
С оглед изхода на спора в полза на ответника по частната жалба следва да се присъди сумата 100 лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 2244/14.11.2013 г. по гр. дело № 1182/2013 г. на Апелативен съд [населено място] по касационна частна жалба вх. № 7443/28.11.2013 г., подадена от ищеца М. и., [населено място], район „В.”, [улица], чрез адв.К. Р., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2.
Осъжда „М. и.” [населено място], район „В.”, [улица], съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2, чрез адв.К. Р. да заплати на [община], [населено място], пл.”О.” № 1 сумата 100 лв. разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: