О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 645
София, 14.05. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 6810 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г., чрез адв. И. П., срещу въззивно решение, постановено на 17.07.2013 г., от Кюстендилския окръжен съд, по гр.д. № 309/2013 г., в частта по иска с правно осн. чл. 215 КТ – за неплатени обезщетения при командироване за юни и юли 2012 г.
Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – решение по оценяем граждански иск с цена 3000 евро, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че през исковия период от време, страните са били в трудовоправна връзка. Г. е работил на длъжността шофьор на товарен автомобил и е осъществил превоз на стока извън граница. Съдът установил размера на дължимите командировъчни суми по правилата на приложение № 3 към НСКСЧ, с помощта на съдебни експерти. Плащане не е извършено от работодателя и съдът го осъдил да заплати на Г. 106 евро за месец юни и 682,50 евро за месец юли 2012 г.
В изложението са повдигнати са следните въпроси: Как се определят размерите на дължимите обезщетения при командироване, без нарочна заповед и при нарочна заповед за командироване, но издадена без реквизитите по чл. 5, ал. 2, т. 6 от НСКСЧ, както и при липса на вътрешни актове на работодателя, колективен трудов договор и пр.; работодателят може ли да черпи права от пасивното си и виновно поведение.
Поддържа се, че разрешението по поставените правни въпроси е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, но няма изложена обосновка.
Съдът намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Както съдът многократно е разяснявал, включително и с ТР 1-2009-ОСГТК ВКС, цитирането на правната норма (в случая на съдържанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) не е обосновка за наличие на допълнителните условия, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Несъгласието с правния извод на съда не значи, че има противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване.
В случая, освен това, по повдигнатите правни проблеми, не се установява неяснота на правните норми, или липса на съдебна практика, или неточно тълкуване и приложение, съответно такава промяна в обществените отношения, налагаща изоскавяне на стара съдебна практика и възприемане на ново тълкуване.
Няма съмнение в съдебната практика, че нарушаването на законоустановените изисквания за реда на командироване, не може да има за последица отказ да се платят командировъчни пари. Независимо дали има нарочна заповед, съоветно ако има, но тя не съдържа минимума изискуеми реквизити, работодателят дължи обезщетение по чл. 215 КТ, щом е установено полагане на труд при условията на командироване, като установяването на релевантните фактите е допустимо с всички доказателствени средства, включително гласни. При липса на други доказателства, съдът определя размера на обезщетението на базата на нормативно определения минимум. Ако работникът или служителят твърди други, по-благоприятни условия, негова е тежестта да ги установи, което, при нередовно водено счетоводство от работодателя, е допустимо с всички доказателствени средства. Никой не може да черпи права от собсвеното си недобросъвество поведение, включително работадтелят, но в гражданския процес съдът приема за установени онези факти и обстоятелства, които са установени от страните според доказателсвените им задачи, определени от правилата за тежестта на доказване.
В случая, разрешението на въззивния съд е съответно на изясненото по-горе. Съдът е приложил точно закона, като е установил релевантните за спора факти и обстоятелства при съвкупна преценка на доказателсвения материал, по вътрешно убеждение, и е съобразил поседиците от разпределението на доказателствената тежест в исковия процес.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение, постановено на 17.07.2013 т. от Кюстендилския окръжен съд, по гр.д. № 309/2013 г., в частта по иска с правно осн. чл. 215 КТ – за неплатени обезщетения при командироване за юни и юли 2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: