1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 646
гр. София, 27.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Татяна Върбанова
т.д. № 2844/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Министерство на земеделието и селското развитие на Румъния, чрез Агенция за плащания и участие в земеделието /A./, чрез процесуалните си пълномощници, срещу решение № 937 от 08.05.2015 г. по гр.д. № 4018/2014 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, втори състав, с което е потвърдено разпореждане от 09.06.2014 г. по гр.д. № 4919/2014 г. на Софийски градски съд, І г.о., първи състав. С първоинстанционното разпореждане е оставена без уважение подадената молба с правно основание чл.623 ГПК за допускане на изпълнение на територията на Република България на Разпореждане /Заключение/ от 19.03.2013 г., постановено по дело № 12824/299/2013 г. на Първи районен съд – Б., Република Румъния, с което се дава съгласие за принудително изпълнение, на основание изпълнителен документ, състоящ се в писмо за банкова гаранция № 000LG-L-003277 от 01.06.2012 г. за сумата 9 472 916.10 евро и се оторизира A. да събере принудително задълженията, съдържащи се в изпълнителния документ.
В жалбата се поддържат касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че при постановяване на съдебния акт са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила – чл.12 и чл.235, ал. 2 ГПК, както и, че е нарушена нормата на чл.195 ГПК във вр. с чл.43 КМЧП – не е установено служебно от съда съдържанието на чуждото право. Според касатора, въззивната инстанция е допуснала нарушение на материалния закон, изразяващи се в : прилагане на чл.27, ал.2 от Брюкселската конвенция, както и позоваване на практика на С. във връзка с приложение на тази разпоредба, без да отчита, че към момента на постановяване на Разпореждането на Първи районен съд – Б., тя не се прилага по отношение на Република България и Република Румъния, както и нарушение на чл.32 и чл. 34, ал.2 от Регламент /ЕС/ № 44/2001 на Съвета. Счита се, че допуснатите нарушения са довели до незаконосъобразен и необоснован правен извод, че разпореждането, чието допускане на изпълнение се иска, не представлява съдебно решение по см. на чл.32 от Регламент/ЕС/ № 44/2001 , а от друга страна, че е налице основание за недопускане на изпълнението му, на основание чл.34, ал.2 от същия Регламент. Подробни правни съображения са изложени в жалбата, с искане за касиране на въззивното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Какво е действието на материалноправните разпоредби във времето, съответно на отмяната им, по отношение на юридически факти, осъществени след тяхната отмяна; 2. В производството по чл.623 ГПК задължен ли е съдът да се произнесе по всички направени с въззивната жалба и отговора доводи и да прецени всички документи, удостоверяващи съдържанието на чуждото материално и процесуално право; 3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, когато в жалбата се съдържа оплакване, че даден релевантен да делото факт е погрешно установен. По първия въпрос се поддържат т.1, алтернативно т.2 от допълнителните основания по чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на задължителна и казуална съдебна практика; по въпрос № 2 се твърди наличие на основание за достъп до касация в хипотезата на т.1, с позоваване на практика на ВКС и на практика на С. по дела С-420/2007 г. и С-283/05, а по третия въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в отклонение от т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В т.4 от изложението касаторът е заявил искане за достъп до касация на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Ненадлежното връчване на документа за образуване на производството или на равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си длъжника, представлява ли абсолютно основание за отказ от признаване на изпълнението на решение при действието на чл.34 т.2 от Регламент/ЕС/ № 44/2001 г. на Съвета, или преценката за отказа се ограничава доколко длъжникът би могъл да реализира ефективно защитата си в това производство. Ще подлежи ли на екзекватура по реда на Глава ІІІ от Регламент /ЕС/ № 44/2001 г. решението, постановено в едностранно производство, което става изпълняемо след като е съобщено на неучаствалата страна, която може да се защити срещу него пред съда, макар да е получила призовка за доброволно изпълнение; 2. При действието на чл.34, т.2 от Регламент /ЕС/ № 44/2001 г. допустимо ли е изпълнение на съдебни решения, когато на длъжника не е бил връчен документ за образуване на производството или равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си, ако производствата са се развили като едностранни, но е съществувала възможност да бъдат трансформирани в двустранни спорни такива, чрез подаване на възражение в самото производство от длъжника или чрез оспорване на решението в отделно исково производство. Признаването и изпълнението на неприсъствено решение /постановено в едностранно производство/, могат ли да бъдат отказани на основание чл.34, т.2 от Регламент /ЕС/ № 44/2001 г. поради обстоятелството, че документът за образуване на производството, или равностоен документ, не е връчен или съобщен на длъжника в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си, когато последният е имал възможност да обжалва това съдебно решение пред юрисдикциите на държавата по произход; 3. Кой е най-късният правнорелевантен момент, в който ответникът по едно производство, което се развива без негово участие, трябва да бъде предупреден, за да организира защитата си в това производство, за да не бъде отказано признаването или изпълнението на неприсъственото съдебно решение на основание чл.34, т.2 от Регламент /ЕС/ № 44/2001 г.. При какви условия ще бъде постигната целта на законодателя в едно неприсъствено производство /започнало като едностранно/ да не се постигне изпълнение на решението преди длъжника да е упражнил правото си на защита по см. на чл.34, т.2 от Регламент /ЕС/ № 44/2001 : ако изпълняемостта на решението в държавата по произход е настъпила след като на длъжника е връчен препис от решението; ако на длъжника е връчен препис от решението на съда преди законовата възможност за предприемане на същински изпълнителни действия и длъжникът да е имал възможност да подаде жалба, за да се преобразува производството в състезателно; или ако изпълняемостта на решението в държавата по произход е настъпила преди искането за признаване на решението в чужбина; 4. Преценката за това, дали актът, допускането на чието изпълнение се иска, има характер на решение по см. на чл.32 от Регламента, от кого се извършва: от съд в държавата членка, в която е постановено съдебното решение, или от съда в държавата членка, в която се иска признаване и изпълнение на постановено съдебно решение, или от двете държави ; 5. Спазена ли е забраната по чл.34, т.2 от Регламента да се възпрепятства допускането на изпълнение на чуждо решение преди длъжника да упражни правото си на защита, когато реално изпълнителни действия срещу длъжника могат да бъдат предприети само след изтичане на срока за възражение, които във всички случаи се предприемат само след връчването на решението, без което връчване изпълнението се приема за нищожно.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество поддържа доводи за правилност на атакуваното въззивно решение. Подробни съображения са изложени в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
С молба вх. № 2292/01.03.2016 г. касаторът е уточнил, че по въпроси № 1 и № 2 от т.4 на изложението е налице допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, позовавайки се на приложеното решение на ВКС, ІV г.о по гр.д. № 3166/2015 г., постановено след срока за касационно обжалване по настоящото дело, с което са разрешени посочените въпроси по реда на чл.290 ГПК.
В отговор на допълнителната молба, ответникът по касация счита искането за неоснователно, поради липса на противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси и приложеното копие от решение на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел следното от фактическа страна:
С молбата по чл.623 ГПК, с която е сезиран компетентният първоинстанционен съд – Софийски градски съд, подадена от молителя Министерство на земеделието и селското развитие на Румъния, чрез Агенция за плащания и участие в земеделието/A./, е направено искане за допускане до изпълнение на територията на Република България на Разпореждане /Заключение/ от 19.03.2013 г. по дело № 12824/299/2013 г на Първи районен съд – Б., Румъния. С този акт е дадено съгласие за принудително изпълнение, на основание изпълнителен документ, състоящ се в писмо за банкова гаранция № 000 LG-L-003277 от 01.06.2012 г. за плащане на сумата 9 472 916.10 евро и се оторизира A. да събере принудително задълженията, съдържащи се в изпълнителния документ, спрямо [фирма], [населено място], с изрично отразяване, че заключението не подлежи на обжалване. С молбата е представен и сертификат по чл.54 и чл.58 от Регламент /ЕО/ № 44/2001, без да е отразена дата на уведомяване или изпращане на документа. Констатирано е връчване на заключението, чрез съдебна поръчка, както и установяване, чрез представените в хода на производството доказателства, че е упражнено правото от страна на банката, на основание чл.711 от ГПК на Румъния /ГПКР,/ да поиска спиране на принудителното изпълнение и анулиране на решението, като жалбата е била оставена без уважение.
Въззивният съдебен състав е счел за основателни наведените в жалбата доводи от въззивника, че подаването на възражение не спира автоматично изпълнението, позовавайки се на чл.718 ГПКР. Поради това изводите на първата инстанция в тази насока не са възприети.
Възраженията на ответника /въззиваем/, основани на обезпечителни заповеди за налагане на запор върху вземанията на A., произтичащи от банкови гаранции, вкл. и процесната, както и постановено спиране на изпълнението на издадени от Първи районен съд – Б. сертификати по чл.54 от Регламент/ЕО/ 44/2001 г., са отхвърлени като неоснователни, а от друга страна е констатирана ирелевантността им по отношение претендираното допускане на изпълнение.
По първия спорен въпрос – дали представеният с молбата документ, за който се иска да бъде допуснато изпълнение на територията на Република България, представлява съдебно решение по см. на чл.32 от Регламент № 44/2001 г., решаващият състав на Апелативен съд – София е преценил дадената за целите на Регламента дефиниция в чл.32, която е в смисъл, че това е „всяко съдебно решение, постановено от съд или правораздавателен орган на държава членка, както и да се нарича съдебното решение, вкл. декрет, разпореждане, решение, или заповед за изпълнение, както и определянето на разноските от служител на съда”. Отчетено е, че в този смисъл е и чл.25 от Брюкселската конвенция от 1968 г., като изрично е отразено, че от 10.01.2015 г. признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела става по реда на Регламент № 1215/2012 , в който е предвидено, че за целите на регламента, съдебното решение по чл.2, припокриващо се с чл.32 от Регламент № 44/2001, включва и временни, вкл. обезпечителни мерки, но не и такива, които са постановени от съд или правораздавателен орган, без призоваване на ответника, освен ако решението, съдържащо мярката, е връчено на ответника преди изпълнението.
Преценявайки представеното по делото заключение, е направен извод, че то е постановено съобразно реда, предвиден в чл.665 от ГПКР и като акт на съд, материализира изявление за изпълняемост на задължение на въззиваемия. Прието е, че този акт не е постановен в спорно съдебно производство, а в производство еx parte, при което едната страна не участва. Съобразявайки практиката по приложение на Глава ІІІ от Регламент 44/2001 е направен извод, че постановеният в такъв вид производства акт попада в обхвата на подлежащи на признаване и изпълнение решения само ако съдебното решение става изпълняемо след съобщаването му на неучаствалата страна, която може да се защити против него пред съд.
Въззивният съд не е възприел доводите на жалбоподателя, основани на постановени от С. решения по преюдициални запитвания във връзка с приложение на чл.27, т.2 от Брюкселската конвенция. Изразено е становище, че въз основа на тези решения не би могъл да се изведе различен правен извод, тъй като по тези дела страната е имала възможност да превърне производството в спорно такава, като спора да касае същността на изпълняемото право. Подробно е преценено и Решение С-474/2008, в § 18 от което е посочено, че връчването на съответния документ/ в случая предписание за плащане по ГПК на Италия/ следва да се направи преди влизане в сила на съдебното решение.
При преценката на въззивния съд относно това, дали е налице основание за отказ да се допусне изпълнението на решение по чл.34, пар.2 от Регламент/ЕС/ № 44/2001 г. на Съвета, е изразено разбирането, че нарушението на правото на участие по см. на чл.34, пар.2 е от изключителните основания за непризнаване и недопускане на изпълнението на решение, като по отношение на производствата, развиващи се без участие на ответника, следва да се има предвид, че от обхвата на Регламента са изключени само тези производства, по които ответникът не е могъл да бъде изслушан, разбирано като предприемане на действия по защита на неговите права и интереси.
Преценявайки данните по делото относно връчването на покана за доброволно изпълнение на банката – длъжник, подаденото против принудителното изпълнение възражение и процесуалната възможност за възражение и след започване на изпълнението, с искане за анулиране на решението за одобряване на принудителното изпълнение, въззивният състав е изразил становище в следния смисъл: Подаването на възражение против изпълнението не води до трансформиране на производството в състезателно, а предмет на такова производство е законността на принудителното изпълнение. След като в случая производството по делото, по което е издадено заключението, се е развило въз основа на твърдения на молителя, без участието на ответника и без осъществен контрол от страна на съда по твърденията на молителя, то и постановеното заключение не отговаря на изискванията на Регламента.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Формулираният от касатора правен въпрос относно действието на материалноправните разпоредби във времето, не попада в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос е основан изцяло на съдържащото се в жалбата твърдение за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, касаещо правилността на постановения въззивен съдебен акт. Именно поради това и с оглед даденото в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС ясно и точно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК, този въпрос не би могъл да бъде предмет на преценка в рамките на селективното производство по чл.288, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Дори и да се приеме обаче, че по въпроса, свързан с прекия ефект и непосредствена приложимост в държавите членки на относимия към спора Регламент (EО) 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, е доказана основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, в случая липсват данни за допуснато отклонение от приложената от касатора съдебна практика – решение по гр.д. № 104/2009 г. ВКС, ІІ г.о., нито от казуална практика, на която се позовава касатора. Видно от мотивите към обжалваното решение е, че при преценката доколко актът, чието допускане на изпълнение се претендира, попада в предметния обхват на посочения Регламент и дали е налице основание за отказ от допускане до изпълнение по чл.34,§ 2 от Регламента, съдът се е позовал на приложимите, към момента на постановяване на Заключението, разпоредби. Като неоснователно следва да се прецени и твърдението, че съдът е постановил решението си при зачитане на практика на С. по преюдициални запитвания във връзка с чл.27, т.2 от Конвенцията от 27.09.1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела. В мотивите към въззивния съдебен акт липсва изрично позоваване на такива решения на С. и съответно незачитане от страна на съда на изрично премахнатото, с чл.34, § 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001, необходимо условие за формална редовност на връчването на документа за образуване на делото, формулирано в чл.27, § 2 от Брюкселската конвенция. От друга страна, следва да се има предвид, че даденото от С. тълкуване във връзка с последната разпоредба не е изоставено изцяло, а само допълнено при постановяване на решения по преюдициални запитвания във връзка с чл.34, § 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001 /Регламент „Б. І”/, вкл. и в Решение от 28.04.2009 г. по дело С-420/2007 г. на С..
Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение/ чл.12 ГПК/ и да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона / чл.235, ал.2 ГПК/, е релевантен към правилността на обжалваното решение. Самият касатор е основал този въпрос на твърдяни в жалбата и възпроизведени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуални нарушения. В този см. следва да се има предвид цитираната по-горе т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпрос № 3, свързан със задължението на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право, не би могъл да обоснове наличието на основния селективен критерий за достъп до касация. Извлечение от приложимия ГПК на Румъния е представен още с молбата по чл.623 ГПК, вкл. и в превод, като във въззивното производство по молбата за допускане изпълнението на постановеното Заключение от Първи районен съд – Б., приложимите процесуални разпоредби не са оспорени. Що се отнася до изводите на решаващия съдебен състав, че предвидените способи на защита на длъжника са срещу принудителното изпълнение, те са извън производството по селекция на жалбите. Правилността на тези изводи предпоставят произнасяне по релевираното с жалбата оплакване за незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт.
По въпрос № 1 и № 2 от т.4 от изложението, по които първоначално е поддържано допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, конкретизирано с допълнителната молба, с оглед на постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по гр.д. № 3166/2015 г. на ВКС, ІV г.о. настоящият състав приема следното:
Макар и допълнителната молба на касатора да е депозирана след срока за касационно обжалване, искането не е недопустимо, тъй като ВКС е длъжен и служебно да провери дали междувременно не е постановена задължителна практика на ВКС по идентични правни въпроси и с оглед на тази констатация да се произнесе в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а не при условие на предвидената в т.3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителна предпоставка. Независимо от допустимостта на искането, с приложеното решение на ВКС, ІV г.о. не се доказва твърдението на касатора за противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по обуславящи правни въпроси с разрешението, дадено в тълкувателните мотиви към касационното решение по гр.д. № 3166/2015 г. Видно от тези мотиви е, че ВКС е дал отговор на напълно идентични въпроси/ по т.4 – въпроси № 1 и №2 от настоящото изложение/ във връзка с приложението на регламентираната в чл.34, §2 от Регламент „Б. І” пречка за допускане изпълнение на постановено в друга държава членка решение. Прието е, че от приложението на Регламента не са изключени едностранните съдебни производства в случаите, в които процесуалният закон на страната по произход допуска едностранното съдебно производство да се трансформира в двустранно спорно производството, а липсата на връчване на документ за образуване на производството не е абсолютно основание за отказ да се допусне изпълнението. Позовавайки се на практика на С. – дело № С-420/2007 г. Meletis Apostolides v. D. Charlis end E. Orams и решение по дело С-283/05 ASML N. BV Semiconductor I. S. G. e прието, че преценката следва да се свежда и до това, дали решението е станало изпълняемо преди връчването му на длъжника, с оглед възможността да бъде изпълнено преди длъжникът да разполага с ефективни процесуални способи за своята защита. Наличието на пълно съответствие между възприетото от ВКС разрешение по посочените по-горе правни въпроси и становището на въззивния съд, обективирано в мотивите към атакуваното решение, води до недоказаност на допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В случая, съобразно т.2 от ТР № 1/19.02.2010 г. и по арг. от ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС, се преценява само тълкувателната част на мотивите по гр.д. № 3166/2015 г., ІV г.о. и възприетото разрешение във въззивното решение, като при тази преценка не би могъл да се изведе извод за несъвпадащо с даденото от ВКС казуално тълкуване на една и съща разпоредба от Регламент (EO) № 44/2001. Казуалната част на мотивите към решението по посоченото гр.дело не би могла да се преценява, още повече, че при обжалване на отказа да се постанови декларация за изпълняемост /разпореждане за отказ да се допусне изпълнение на решението/ е приложима разпоредбата на чл.45 от Регламент (EO) № 44/2001, а не чл.41 от същия.
По част от останалите въпроси, формулирани от касатора в т.4 от приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно разглеждане на делото, свързани с тълкуването на чл.34, пар.2 от Регламент (EO) № 44/2001 е налице практика на С. при произнасяне по преюдициални запитвания от национални юрисдикции относно тълкуването на правото на ЕС, като дадените разрешения и заключения на Съда са правнообвързващи за всички останали национални юрисдикции. В този смисъл следва да се имат предвид не само част от приложените във въззивното производство решения на С. и тези, приложени към касационната жалба, но и междувременно постановеното решение по дело С-70/15 Emmamuel Lebek v.J. D.. Според последното, тълкуването на понятието „оспорване” по см. на чл.34, §2 от Регламент Б. І, не следва да се разбира като обикновено препращане към вътрешното право на една или друга държава, а с оглед гарантиране равни и еднакви права и задължения за държавите членки и за заинтересованите лица. В посоченото решение е препратено и към решение от 14.12.2006 г. ASML, С-283/05.
Въпросите, свързани с момента, към който е настъпила изпълняемостта на решението / заключението/ на Първи районен съд – Б., както и с вида и характера на регламентираната в ГПКР защита на длъжника, са относими към правилността на изведените, въз основа на чуждото процесуално право, изводи на САС, че всъщност се касае за защита срещу принудителното изпълнение, поради което решаващият състав е счел за основателно твърдяното от ответника основание за неизпълняемост на решението по чл.34, пар.2 от Регламент № 44/2001. В тази насока са важими задължителните постановки на посоченото по-горе ТР № 1/2009 г.
Предвид изложеното, искането за допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно решение по гр.д. № 4018/2014 г. на Апелативен съд – София е неоснователно.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски за юрисконкултско възнаграждение в размер на 300 лв., съгласно чл.25 от Наредба № 1/2004 г. Като неоснователно следва да се прецени искането за присъждане на разноски в троен размер съобразно материалния интерес по делото – 1 666 566 лв., или алтернативно 555 522 лв., по арг. от чл.52 от Регламент (EO) ) 44/2001.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 937 от 08.05.2015 г. по гр.д. № 4018/2014 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, втори състав.
ОСЪЖДА Министерство на земеделието и селското развитие на Румъния, чрез Агенция за плащания и участие в земеделието, да заплати на [фирма] сумата 300 /триста/ лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: