О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№647
гр.София, 22.06.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1511/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
И. В. К., Л. А. К. и Ю. В. К., и тримата от [населено място], са подали касационна жалба вх.№ 1471 от 12.05.2010 год. /изпратена по пощата на 10.05.2010 год./ срещу въззивното решение № 57 от 10.03.2010 год. по в.гр.дело № 1063/2009 год. на Благоевградския окръжен съд. Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, с искане обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъдат уважени предявените от касаторите искове.
Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се сочи, че в противоречие с практиката на ВКС окръжният съд се е произнесъл по процесуален въпрос, обусловил правните му изводи относно искането за признаване за установено по отношение на ответниците, че нотариалното удостоверяване по нотариален акт № 47, т.ІІІ, нот.дело № 783/1997 год. от съдията И. Я. при Районен съд-Сандански, за дарение на недвижим имот е нищожно поради нарушаване на императивната разпоредба на чл.472 във връзка с чл.469, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че в нарушение на чл.136 ГПК/отм./ въззивният съд кредитирал показанията на заинтересувани свидетели, а в нарушение на чл.144 ГПК/отм./ игнорирал неизгодните признания на ответницата Р. Г. Б., съдържащи се в изходяща от нея нотариално заверена декларация, че нотариалният акт е подписан от нея, наследодателя на ответниците по т.2, б.б.”а”, „б” и „в” в исковата молба от 31.01.2008 год./л.61-62 от делото/ и от надарената-първата ответница М. Н., в [населено място] в сграда в центъра на града, в присъствието на адвокат Б. /сега съдия в Окръжен съд Благоевград пред бившия понастоящем Сандански районен съдия И. Я.. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не е дал отговор на въпроса защо следва да се даде вяра на свидетелите И./съпруг на надарената М. Н./ и П./тяхна близка приятелка/, които „очевадно са заинтересовани от изхода на делото”, а е подложил не само под съмнение, но и на заинтересован анализ декларацията на ответницата Б.. Според жалбоподателите, разрешеният с въззивното решение процесуален правен въпрос, че декларацията на ответницата Б. е „случаен документ”, въпреки неговата автентичност и обстоятелството, че съдържа неизгодни за декларатора факти, е обусловил правните изводи, че Н. е собственик на имота. С изложението се представят решение № 72 от 05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о. и решение № 1556 от 28.11.1984 год. по гр.дело № 977/1984 год. на ВС, ІV г.о.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен инцидентния установителен иск по чл.26, ал.2 ЗЗД във връзка с чл.472 и чл.469, ал.1 ГПК/отм./ за прогласяване за нищожно нотариалното удостоверяване на договора за дарение, предмет на нотариален акт № 47, т.ІІІ, нот.дело № 783/1997 год. поради извършването му извън съдебния район на съдията И. Я., въззивният съд е приел, че ищците/сега жалбоподатели/ не са установили по безспорен и категоричен начин, че дарението, извършено на 14.08.1997 год. е станало на място извън канцеларията на съдията, изповядващ сделката в качеството му на нотариален орган и извън съдебния район на РС-Сандански. Според въззивния съд, ръкописната декларация на Р. Б. за противен извод не е достатъчна. Прието е, че в случая не става ясна целта на така подписаната декларация, поради което се касае за случаен документ, а не за документ, съставен нарочно с цел да служи за доказателство пред съда, а от друга страна – това, че изявлението съдържа неизгодни за издателя факти, според въззивния съд не означава, че този факт може да се противопостави и на другите ответници-другия дарител и надареното лице. Преценявайки декларацията на Роза Б. и показанията на свидетелите И. и П., въззивният съд е приел, че следва да се даде вяра на гласните доказателства, дадени пред първоинстанционния съд с напомняне на наказателната отговорност, която свидетелите носят и обещанието им да кажат истината.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението, дадено с обжалваното въззивно решение.
Липсва основание и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Сходството между процесния случай и казуса, предмет на решение № 72 от 05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о. се свежда само до това, че и по двете дела е била представена като доказателство нотариално заверена декларация, подписана от страна, на която същия документ се противопоставя, удостоверяваща неизгодни за неговия издател факти. Предмет на цитираното решение на ВКС, ІV г.о. е иск по чл.33, ал.2 ЗС, предявен от съсобственик на недвижим имот, дял от който е бил прехвърлен с продажба в полза на трето лице. Претенцията е била намерена за неоснователна, като съставът на ВКС, ІV г.о. е приел, че подписаната от ищцата декларация удостоверява, че й е било отправено писмено предложение за изкупуване, а щом частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя му факти, той се ползва с материална доказателствена сила – чл.143 ГПК/отм./. Посочено е още, че съгласно чл.133, ал.1, б.”е” ГПК/отм./, недопустимо е ищцата да опровергава с гласни доказателства съдържанието на изходящия от нея частен документ, а и не са налице условията на чл.134, ал.2 ГПК/отм./, за да се приеме, че тази забрана е преодоляна. На декларацията, изходяща от ищцата-съсобственик е признато доказателственото значение на факт, стоящ вън от този свидетелстващ частен документ, който се удостоверява от материализираното в него удостоверително изявление. Разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗС изисква съсобственикът-прехвърлител „да представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и да декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение”. В случая, предмет на решение № 72 от 05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о. удостовереното с нотариално заверената декларация на ищцата обстоятелство, че й е било предложено да изкупи дела на съсобственика – продавач, потвърждава удостоверителното изявление на нотариуса за спазване изискванията на чл.33, ал.1 ЗС при продажбата на дял от съсобствения имот.
В настоящия случай, различията с казуса, разгледан с решение № 72 от 05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о. касаят не само предмета на спора-инцидентен установителен иск за нищожност на нотариалното удостоверяване, предмет на нотариален акт за дарение на недвижим имот поради твърдяното нарушаване на чл.469, ал.1 ГПК/отм./. Поискано е да бъде опровергана обвързващата съда материална доказателствена сила на нотариалния акт като официален свидетелстващ документ относно удостовереното от нотариуса обстоятелство, че нотариалното удостоверяване на дарението на недвижимия имот е извършено в пределите на района на нотариалния орган. Съществена е и втората разлика с казуса, предмет на решение № 72 от 05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о., изразяваща се в това, че нотариално заверената декларация от 18.11.1997 год. е подписана само от ответницата Р. Г. Б., която е един от дарителите по сделката, предмет на нотариален акт № 47, т.ІІІ, нот.дело № 783/1997 год.,но не и от другия дарител и от надареното лице. С оглед на това, въззивният съд е приел, че макар изявлението в декларацията да съдържа неизгодни за нейния издател факти, това не означава, че този факт може да се противопостави и на другите ответници. На следващо място, в решение № 72 от 05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о. не е било необходимо да се провежда разграничение между случаен и нарочен документ, доколкото от съдържанието на декларацията, подписана от ищцата е видно, че документът е съставен с доказателствена цел. С обжалваното решение, обаче въззивният съд е приел, че подписаната от ответницата Р. Г. Б. е случаен документ, която характеристика е от значение за приложението на чл.133, ал.1, б.”е” ГПК/отм./ и допустимостта на свидетелски показания за опровергаване на съдържанието на частен документ, изходящ от страната, която иска да опровергае съдържанието му. Освен, че настоящият казус се различава и в това отношение от казуса по решение № 72 от 05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о., в жалбата и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се твърди, че свидетелите, посочени от ответниците-наследници на Д. Г. К. и от ответницата М. В. Н., са недопустими. Поддържа се, че въззивният съд е нарушил съществено чл.136 ГПК/отм./ като е кредитирал показанията на заинтересуваните свидетели И./съпруг на надареното лице/ и П./тяхна близка приятелка/. Това твърдение, както и твърденията за съществено нарушение на разпоредбите на чл.133, ал.1, б.”е”, чл.134, ал.2, чл.143, чл.144 и чл.154, ал.3 ГПК/отм./ обаче съставляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3, предл.второ ГПК. По тяхната основателност Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Както се посочи, липсват основания по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК, доколкото касаторите изобщо не се позовават на задължителна практика на ВКС и не е налице твърдяното противоречие с решение № 72 от 05.04.2004 год. по гр.дело № 2645/2002 год. на ВКС, ІV г.о. Освен това, с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран процесуалноправен въпрос, който предвид споменатите специфики на процесния казус, да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изложението не съдържа правни съображения за необходимост от промяна на съществуващата по въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд съдебна практика или за нейното осъвременяване, съотв. за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, които да налагат тълкуване на конкретни разпоредби по реда на чл.290 ГПК /срвн., т.4 от тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О. на ВКС/. Оплакванията срещу въззивното решение засягат единствено производството по конкретната касационна жалба, при което допускането й до разглеждане по реда на чл.290 ГПК не би подпомогнало развитието на правото.
В обобщение, липсват предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 57 от 10.03.2010 год. по в.гр.дело № 1063/2009 год. на Благоевградския окръжен съд по жалба вх.№ 1471 от 12.05.2010 год. на И. В. К., Л. А. К. и Ю. В. К., и тримата от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/