9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 647
София, 27.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3200/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Ч., с ЕГН [ЕГН], чрез процесуалните му пълномощници, срещу решение № 1346 от 23.06.2015 г. по гр.дело № 3497/2014 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с което: 1. е отменено решение № 3083 от 07.05.2014 г. по гр.д. № 6235/2012 г. на Софийски градски съд, І г.о., 21 състав, в частта за уважаване на предявените от С. Ч. искове с правно основание чл.286 ЗЗД за сумата 1 622 554.56 лв., ведно със законната лихва от 25.04.2012 г., за сумата 195 749.78 лв. – обезщетение за забава за периода от 20.04.2011 г. до 08.04.2012 г., както и за присъдените в полза на ищеца разноски, като са отхвърлени исковете в посочените размери; 2. е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете за разликата над 1 622 554.56 лв. – главница и за разликата над 195 749.78 лв. – обезщетение за забава; 3. са потвърдени решение от 30.06.2014 г. , постановено по реда на чл.247 ГПК и определение от 30.06.2014 г., постановено по реда на чл.248 ГПК.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на въззивното решение, поради приемане и разглеждане на просрочена допълнителна въззивна жалба, подадена от ответника [фирма]. Поддържат се и основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, в подкрепа на които са развити подробни фактически и правни съображения, с искане за отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване на исковите претенции, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани процесуалноправни и материалноправни въпроси, с поддържани допълнителни основания по веки един от тях и позоваване на множество задължителна и казуална съдебна практика, надлежно приложена.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно разглеждане на делото, а по същество поддържа твърдения за правилност на въззивното решение, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел следното от фактическа страна: Наличието на сключено на 01.10.2007 г. тристранно споразумение между [фирма], [фирма] и ищеца, в качеството му на адвокат, по силата на което страните са се съгласили банката да подава молби за издаване на изпълнителни листове за вземанията си по договори за издаване на кредитни карти, застраховани при застрахователя по рамкови договори, след получаване на писмено потвърждение от застрахователя за дължими плащания на застрахователни обезщетения, както и, че застрахователят поема задължение да превежда по сметка на адвоката дължимите суми за заплащане на държавни такси за издаване на изпълнителни листове, както и да му заплаща адвокатско възнаграждение в размер, уговорен между адвоката и застрахователя и, че молбите за издаване на изпълнителен лист за конкретното вземане ще се подават от името на банката. За периода от 31.03.2008 г. до 24.09.2010 г. ищецът е издал 28 броя данъчни фактури, с посочено основание – договор за правна защита и съдействие, на обща стойност 4 026 974.80 лв., от които 27 броя са подписани само от издателя, но всички фактури осчетоводени от ответника, без да са включени в дневниците за покупки и без да е ползван данъчен кредит. Констатирано е плащане по две от фактурите и плащания с РКО, без конкретизация по кои от фактурите са извършени или към кои от договорите за правна защита се съотнасят плащанията. Въззивният състав е възприел икономическата експертиза само в частта относно констатациите, направени въз основа на проверката в счетоводството на страните по делото. В частта, съдържаща правни изводи относно погасяване от страна на ответника на част от вземанията по фактурите, без в осчетоводения платежен документ да е посочено основание за плащане, както и относно наличието на процесните 14 252 договори за правна защита и съдействие, съдът не е възприел експертизата. Изложени са съображения, че съобразно разпоредбата на чл.195 ГПК, в посочените части е недопустимо възприемането на експертизата. Решаващият състав е констатирал съответствие на експертизата, в кредитираната част, с данните, съдържащи се в приетото по реда на чл.266, ал.2 ГПК писмо изх. № 372/17.01.2014 г. на ответника до ТД на НАП – София.
По спорното материално право и съобразявайки твърденията в исковата молба относно надлежно въведения правопораждащ юридически факт – отделни договори за правна защита и съдействие, сключени между страните по конкретни заповедни и изпълнителни производства, в изпълнение на чл.3 от тристранното споразумение от 01.10.2007 г., въззивният съд е извел извод за непроведено от ищеца пълно главно доказване относно сключването на процесните договори за поръчка и за размера на договореното по отделните договори адвокатско възнаграждение, за изпълнението на договорите от страна на довереника – ищец и за приемането на всяка една от поръчките от доверителя – ответник. В мотивите към решението е констатирано, че въпреки твърденията на ищеца за наличието на процесните писмени договори и независимо от дадените от въззивния съд указания, в изпълнение на задълженията по чл.146, ал.2 ГПК и съобразно указанията по приложение на процесуалния закон – т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ищецът е отказал да представи тези договори.
Относно осчетоводяването на издадените 28 броя данъчни фактури съдът е констатирал липсата на данни за редовно водено счетоводство при ответника. От друга страна, прието е, че с фактурите не се установява нито сключването на договорите за поръчка и тяхното съдържание, нито изпълнението и приемането на възложените поръчки. С оглед липсата на безспорност по отношение на първичните документи, въз основа на които са съставени фактурите и предвид отсъствието на други доказателства, установяващи по безспорен начин възлагането и изпълнението, както и договореното от страните възнаграждение, е направен извод за невъзможност да се зачете доказателствената стойност на вписванията в счетоводни книги на ответника. Извършените от ответника плащания по две от фактурите, не е възприето като признание от ответника и на останалите вземания.
Въззивният съдебен състав е изложил и допълнителни съображения, според които, дори и при възприемане, че по част от елементите на договорите за поръчка, страните са постигнали съгласие в споразумението от 01.10.2007 г., то липсват данни да е постигнато съгласие по см. на чл.3 от споразумението по отношение правните действия за всяко от заповедните и изпълнителни производства – за всеки длъжник на банката по договор за издаване на кредитна карта, както и относно размера на адвокатския хонорар по всеки договор за поръчка.
Крайният извод, който е извел въззивният съд, при съобразяване и на задължителна практика на ВКС, е за липса на елементите от фактическия състав на субективното право по чл.286 ЗЗД, поради което предявените искове са неоснователни.
Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното решение, предвид депозирането на допълнение към въззивната жалба на [фирма] извън срока за въззивно обжалване. Независимо от постъпването на първоначалната въззивна жалба преди да е започнал да тече срок за обжалване на първоинстанционното решение, допълнителната въззивна жалба с вх. № 80698, подадена по пощата на 26.06.2014 г., е в рамките на предвидения в чл.259, ал.1 ГПК двуседмичен преклузивен срок, считано от надлежно връчване на съобщението, с препис от решението – на 12.06.2014 г.
Формулираните от касатора правни въпроси в т.1 и т.2 от изложението – относно квалифицирането на договора за поръчка като търговска сделка, съобразно субективния критерий по чл.286, ал.1 ТЗ и относно невъзможността страната да се позовава на нищожност поради неспазена форма в хипотезата на чл.293, ал.3 ТЗ, не попадат в обхвата на основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос не само трябва да е включен в предмета на спора, но и да е обусловил обективираната в решението правна воля на съда. В случая, въззивният съд не се е произнасял по такива въпроси, поради което те не могат да се счетат за обуславящи. Поради липса на основната предпоставка за допускане на касация, не следва да се преценява дали е налице поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед цитираните и приложени решения на ВКС.
Въпросите, свързани с доказателствената сила на вписванията във водените търговски книги, при липса на данни за редовността им, но при наличие на отразен в тях неизгоден факт за водещия счетоводството, както и за критериите за редовно водено счетоводство, не съставляват процесуалноправен и материалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Те не биха могли да установят общото основание за допускане на касационно разглеждане на делото, тъй като в аспекта, в който са поставени, липсва произнасяне от въззивната инстанция.
По процесуалноправния въпрос, формулиран в т.6 от изложението, свързан със дадените от въззивния съд указания на страните при непълен доклад на първата инстанция и възможността за събиране и допускане на доказателства по реда на чл.266, ал.3 ГПК е изцяло относим към поддържаното основание за касиране по чл.281, т.3, предл. второ от ГПК. Видно и от самото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК този въпрос е мотивиран и основан на твърдяни от касатора процесуални нарушения по чл.266, ал.3 ГПК, допуснати от състава на АС – София при произнасяне по доказателствените искания на страните.
Видно от обективираните в материалите по въззивното дело процесуални действия на съда и на страните е, че въззивният съдебен състав се е произнесъл в разпоредително заседание от 07.10.2014 г. по допустимостта на депозираните от страните жалби, по направените доказателствени искания, а с оглед констатацията за липса на изрично разпределение на доказателствената тежест за релевантните за спора факти, съгласно изискванията на чл.146, ал.1, т.5 ГПК, при спазване на задължителните указания в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е дал на страните следните указания: на ищеца С. Ч. е указано, че следва да установи възлагането, изпълнението и стойността на правните услуги с процесните 14 252 договора за правна защита и съдействие; на ответника е указано да установи погасяването на задължения за заплащане на адвокатско възнаграждение. След дадената на всяка от страните възможност за запознаване с направени от насрещната страна доказателствени искания, въззивният съд се е произнесъл по тях с определение в закрито заседание на 18.03.2015 г. Преценявайки доказателствените искания и на двете страни, съдебният състав на АС – София е приел, че те не касаят пряко релевантните факти, съобразно разпределената доказателствена тежест и по отношение на тях е приложима забраната по чл.266, ал.1 ГПК. Правилността на тази преценка на въззивния съд е извън обхвата на производството по селекция на касационните жалби, в какъвто смисъл са и постановките в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с изявено от процесуалния пълномощник на ответника становище за недопуснати доказателствени искания, в публично съдебно заседание на 29.05.2015 г. процесуалният пълномощник на ищеца е заявил, че няма да представя договорите за правна защита, по съображения, отразени в протокола от заседанието. Посочените процесуални действия на страните, са отчетени при постановяване на атакувания съдебен акт, видно от мотивите към него, но доколко изведените от съда изводи са процесуално законосъобразни и обосновани, не би могло да се преценява при произнасяне в производството по чл.288 ГПК.
Въпроси № 7 и № 8 от изложението са формулирани в следния смисъл: в.7 – Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, след като прецени всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени фактически и правни изводи ; в.8 – Допустимо ли е с оглед правомощията на въззивната инстанция един спорен по делото факт да бъде приет за недоказан, единствено и само поради липсата на конкретно писмено доказателство, без да са изследвани останалите доказателства, установяващи същия факт и без да бъдат направени самостоятелни изводи. В процесния случай – може ли от липсата на писмени договори за правна защита и съдействие, послужили за основание за издаване на процесните данъчни фактури, да се направи извод за липсата на облигационно отношение между страните в процеса и неоснователност на предявения иск, без да бъдат изследвани останалите писмени доказателства, относими към същия спорен факт и нарушено ли е с това изискването за обоснованост на съдебните решения, съгласно чл.235 ГПК. Безспорно, въпросът, свързан със задължението на въззивния съд за самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и за обсъждане на доводите и възраженията на страните, е важен за делото. По делото липсват обаче данни за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителна за съдилищата практика, както и от формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, част от която е приложена от касатора. Това е видно от съобразителната част към атакувания съдебен акт.
Начинът, по който е поставен въпрос № 8, сочи на неговата относимост към оплакванията на касатора за необоснованост на въззивното решение, в каквато насока са и мотивите към въпроса. В тази насока е приложимо цитираното ТР № 1/2009 г., в което е направено ясно и точно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията по чл.281, т.3 ГПК и е акцентирано върху недопустимостта да се преценяват основания за касиране при произнасяне по релевирани основания за достъп до касационно обжалване. Тези съображения са относими и към въпрос № 13, формулиран така: Представлява ли процесуално нарушение неправилното разпределение на доказателствената тежест по чл.154 ГПК, вследствие на което на ищеца е указано да доказва ирелевантни за спора факти – установяване на сключването на процесните 14 252 договори за правна защита и съдействие, каквито искове не са предявявани, а не му е указано да установи релевантния факт по договора, от който произтича генералното мандатно правоотношение, както и поради неправилно разпределение на доказателствената тежест да се възприемат за недоказани определени факти, които ищецът е установил. Последният въпрос съдържа и несъответстващи на очертания от исковата молба предмет на делото, както и твърдения на ищеца, които не са възприети от въззивната инстанция при осъществяване на възложената й решаваща правораздавателна дейност.
Въпрос № 9, съдържащ няколко въпроса, е в следния смисъл: Може ли фактурата да се приеме като доказателство за сключен договор за услуга, ако отразява съществените елементи; Длъжен ли е съдът да прецени доказателственото им значение; Следва ли плащането по фактурата да се третира като извънсъдебно признание на оспорващата страна; Представлява ли осчетоводяването на търговска фактура в дружеството – ответник, включването й в дневника за покупко-продажби и ползването на данъчен кредит, недвусмислено признание на задължението и доказателство за неговото съществуване. Преди всичко, част от тези въпроси са общо/абстрактно формулирани, без да са отчетени конкретните данни по делото – напр. установеното по делото невключване на фактурите в дневниците за покупко-продажби и неползване на данъчен кредит, или въз основана на твърдения на страната, несъответващи на съдържащите се във фактурите данни, преценявани с оглед предмета на исковите претенции. Що се отнася до преценката на доказателствената стойност на фактурите, каквато е извършена от въззивния съд, този подвъпрос е релевантен към поддържаните в жалбата касационни основания.
Конкретизация на част от подвъпросите по т.9 е направена от касатора при поставяне на въпрос № 10 – относно приложимостта на цитираната към в.9 съдебна практика във връзка с доказателственото значение на фактурата, осчетоводена при ответника, в случаите, когато тя не е включена в дневника за покупко-продажби и липсва ползване на данъчен кредит, поради законова забрана за признаване на данъчен кредит на основание чл.70 от ЗДДС. По този въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с твърдения за липсата на трайно установена съдебна практика. Преди всичко, поставеният въпрос № 10 не е пряко относим към изхода на делото, с оглед обективираното в съобразителната част към въззивното решение становище на съда относно съдържанието на фактурите и приложимостта на чл.182 ГПК /само при редовно водено счетоводство, каквото не е установено в процеса/, и констатираната липса на доказателства за възлагане на процесните поръчки, с договорено възнаграждение, както и за изпълнението им. Последната констатация е направена при условие, че се приеме редовността на воденото при ответника счетоводство, съобразно изискванията на ЗСч. Независимо от недоказаността на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по този въпрос, твърдяната от касатора липса на трайна съдебна практика не би могла да обоснове наличието и на допълнителния селективен критерий, предвид разясненията, дадени в т.4 от ТР № 1/2009 г.
Въпрос № 11, свързан със задължението на въззивния съд за служебно събиране на доказателства – в случая за назначаване на експертиза за установяване редовността на воденото от ответника счетоводство, е несъотносим, тъй като в случая въззивната жалба, подадена от ищеца не съдържа оплакване в такава насока, нито искане за назначаване на експертиза за погрешно установен от първата инстанция факт. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпроси № 12 и № 14 от изложението към жалбата относно: допустимите доказателствени средства, вкл. и чрез тълкуване на конклудентни действия на страните, за установяване наличието на договор за поръчка, съответно отчета и плащането по договора, както и за приложение на чл.36, ал.1 ЗА – при липса на уговорен размер на адвокатското възнаграждение, не покриват изискването по чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи за изхода на спора.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 86 250 лв., съобразно представените с отговора писмени доказателства, установяващи плащането на договореното адвокатско възнаграждение по банков път.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1346 от 23.06.2015 г. по гр.дело № 3497/2014 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.
ОСЪЖДА С. С. Ч. да заплати на [фирма] сумата 86 250 лева – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: