О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
София, 30.06.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 605 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. Гьорц, със съдебен адрес в гр. С., чрез процесуалния му представител адв. Я, против въззивното решение № 394 от 1 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 397 по описа на Софийския градски съд за 2008 г., с което е оставено в сила решение № 260 от 10 декември 2007 г., постановено по гр.д. № 262 по описа на районния съд в гр. С. за 2007 г.
В жалбата се сочи, че решението е нищожно поради липса на компетентност на българския съд – искът за развод и искът за родителски права следва да се разгледат от съда, където е обичайното местожителство на страните и децата, което е в Белгия; белгийското гражданство на касатора е безспорно установено от представената по делото лична карта; разводът е постановен от компетентния белгийски съд още през м. май 2007 г. по изключителна вина на съпругата, която е отвлякла двете деца от Белгия и, следователно, нейните добри възпитателски качества не са доказани, още повече, че за децата постоянно се грижат гледачки поради професионалната заетост на майката; бащата се е грижил за голямото дете абсолютно сам в продължение на шест месеца; децата са момчета и имат нужда от баща си; режимът на контакти е необосновано ограничен. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че съществен в конкретното решение е въпросът за тълкуването и прилагането от българския съд на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебните решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност и по-специално относно смисъла на понятието „обичайно местопребиваване” на страните непосредствено преди завеждането на иска за развод и обусловената от това компетентност на брачния съд, като посочените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; за определения режим на лични контакти между малолетните деца и бащата, без определяне на конкретното място, където ще се осъществяват контактите, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение на ВКС (приложено е решение № 460 от 18 юни 1999 г. по гр.д. № 344 по описа на ІІ ГО на ВКС за 1999 г.
Ответницата Я. М. Д. от гр. С., чрез процесуалния си представител адв. Ж, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква, че по посоченият регламент съдът изобщо не се е произнасял, тъй като касаторът не е гражданин на страна, членка на ЕС; касационната жалба е и неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че обичайното местопребиваване на ищцата Д било в България, тъй като тя не е променяла постоянния и настоящия си адрес, а в Белгия тя и децата заедно са пребивавали само четири месеца; касаторът е загубил белгийското си гражданство още през 2000 г., когато е придобил по натурализация руско гражданство, поради което българският съд е компетентен да разгледа делото; вината на мъжа за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака е установена; грижи за децата е полагала майката, като не е доказано тя да има лоши възпитателски качества. В първоинстанционното решение е посочено, че бащата има право да вижда и взема децата всяка първа и трета събота от месеца от 9 до 17 часа, както и една седмица през лятото по време, което не съвпада с отпуската на майката и по предварителна уговорка между страните, когато бащата е в страната.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 2 и 3 от ГПК за допускане на решението до касационно разглеждане по поставените в изложението към касационната жалба въпроси.
Поставеният въпрос за тълкуването и прилагането от българския съд на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. от 27 ноември 2003 г. е изключително значим по принцип, но не и в разглеждания спор, тъй като съдът изобщо не се е произнасял по приложението му, защото е преценил, че, след като касаторът не е гражданин на държава, членка на ЕС, отношенията между страните не се уреждат от посочения регламент. След като въззивният съд не се е произнесъл по поставения въпрос, не е налице такова тълкуване, което се нуждае да бъде изправено или потвърдено, с оглед точното приложение на закона и развитието на правото. Вторият поставен въпрос отново е основополагащ за разрешаването на неясноти във връзка с компетентността на съдилищата в рамките на ЕС, но и в този случай е свързан с условието, че разглежданите отношения са между граждани на страни, членки на ЕС. Дори и в резултат на касационното тълкуване да се приеме, че съдът неправилно е разрешил поставения въпрос, крайният резултат по спора не би бил променен, защото съдът вече е приел, че касаторът е гражданин на държава извън ЕС, а въпрос във връзка с това заключение на съда, не е поставян от касатора. При това положение следва да се приеме, че не е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Решението в частта му по иска за упражняване на родителските права не следва да се допусне до касационен контрол. Касаторът не е определил основанието за допускане по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК, но предвид представеното решение на състав на ВКС, следва да се приеме, че то се претендира на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК. В представеното решение е прието, че при мерки за лични отношения между родител и дете, когато родителите имат местожителство в различни държави, съдът следва да се произнесе относно мястото, в което ще се осъществяват контактите между детето и родителя. Възприетото от първостепенния съд разрешение на поставения въпрос, което е подкрепено чрез оставяне в сила от въззивния съд, е тези контакти да бъдат осъществявани когато бащата е в страната. Постановеното от съда, че срещите следва да стават в присъствието на майката или друго посочено от нея лице сочи, че контактите следва да се извършват по местожителството на майката в рамките на България. Ето защо може да се приеме, че съдът е определил и мястото, в което ще се осъществяват контактите между касатора и децата.
Ответницата претендира сторени от нея разноски пред касационния съд. Касаторът не е направил искане за намаляване на разноските по смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, поради което ще следва да заплати на ответницата сумата от 2000 лева.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 394 от 1 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 397 по описа на Софийския градски съд за 2008 г.
ОСЪЖДА К. Ж. Ж. Жорж Гьорц, със съдебен адрес в гр. С., ул. „М” № 2 , ет. 4, Адвокатско дружество „Д” – адв. Я, да заплати на Я. М. Д. от гр. С., ул. „Б” № 12, сумата от 2000.00 (две хиляди) лева сторени от нея разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: