О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
София, 27.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова т.дело N 60185/2016 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ц.”-О. и от Ж. Ц. Д., чрез пълномощник адв.Т. Т. срещу решение № 115/11.04.2016 г. по т.д.№147/2016 г. на Апелативен съд-В., ТО.
В касационната жалба се правят оплаквания за наличие на основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК. Твърди се, че записът на заповед не е надлежно предявен, а нотариалните покани не са надлежно връчени и че е изтекла погасителна давност по каузалното правоотношение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК инкорпорирано в нея, се поддържат всички основания по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК, но се прави опит да се обоснове само това по т.1 и по т.2.Поставят се следните въпроси:
1.губи ли приносителят на записа на заповед правата си срещу издателя и авалиста по записа на заповед, ако пропусне сроковете за предявяване,посочени в самата ценна книга на предявяване и тези по чл.487 ал.1 ТЗ по силата на чл.514 ал.1 ТЗ.
Намира,че обжалваното решение противоречи на определение по ч.т.д.№ 2880/2013 г., І т.о. ,постановено по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК и на определение по т.д.№ 522/2008 г.,ТК,постановено по реда на чл.288 ГПК.
2.при запис на заповед с падеж на предявяване, когато е пропуснат срокът за предявяване посочен в самата ценна книга, от кога започва да тече тригодишният срок по чл.531 ал.1 ТЗ- след изтичане на едногодишния срок по чл.487 ал.1 ТЗ или следва да се толерира неточното предявяване след срока,посочен в самата ценна книга и тригодишният срок да тече от деня на неточното връчване.
Намира наличие на противоречие с определение по т.д.905/2012 г., ІІ т.о.,постановено по реда на чл.288 ГПК .
3. считат ли се за надлежно връчени нотариални покани до длъжника и авалиста по запис на заповед на предявяване, връчени след срока, посочен в самата ценна книга за предявяване на плащането, когато същите не съдържат реквизитите по чл.502 ал.1 ТЗ, при запис на заповед, свободен от протест. Намира противоречие с решение по т.д.№557/2005 г., І т.о.,което не е приложено и без да конкретизира в какво се изразява то.
4. счита ли се за надлежно предявен по смисъла на чл.538 ТЗ запис на заповед на предявяване след срока,посочен в самата ценна книга,когато не е удостоверено върху него,че е предявен на издателя,не е поставена дата и не е подписано от него.По този въпрос се поддържа допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без аргументация.
5.когато е налице позоваване от страна на ищеца на каузално правоотношение по повод на което е бил издаден записа на заповед, настъпила ли е предсрочна изискуемост на вземането по това каузално правоотношение, ако длъжникът и авалистът не са уведомени писмено по смисъла на чл.87 ЗЗД за евентуално едностранно прекратяване на договора и настъпилата предсрочна изискуемост по каузалното правоотношение.
Счита, че обжалваното решение противоречи на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ОСГТК- т.17, според което при въведени от страните твърдения и възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, на изследване подлежи и каузалното правоотношение.
6. когато е налице позоваване от страна на ищеца на каузално правоотношение по повод на което е бил издаден записа на заповед и се установи,че каузалното правоотношение и менителничното задължение представляват едно житейско единство, при отпадане изцяло или частично на каузалното правоотношение поради изтекла в полза на ответниците погасителна давност по смисъла на чл.111 ЗЗД, следва ли да се уважи претенция основана на същото менителнично задължение- установителния иск по чл.422 ГПК,по издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.9 ГПК. Поддържа се противоречие с цитираното ТР и определение по т.д.№735/2012 г.,ІІ т.о., постановено по реда на чл.288 ГПК.
7. когато е налице позоваване от страна на ищеца на каузално правоотношение по повод на което е бил издаден записа на заповед и се установи,че каузалното правоотношение и менителничното задължение представляват едно житейско единство и е налице позоваване на давността по чл.111 ЗЗД, а каузалното правоотношение е по договор за финансов лизинг на ППС и претенцията е формирана от неустойка,лихви и периодични плащания, следва ли да се приеме,че погасяването по давност на вземане по каузалното правоотношение не влияе на менителничното задължение.Поддържа се противоречие с цитираната относно предходния въпрос задължителна съдебна практика.
8. следва ли съдът, когато е налице позоваване от страна на ищеца на каузално правоотношение по повод на което е бил издаден записа на заповед и се установи,че каузалното правоотношение и менителничното задължение представляват едно житейско единство и е налице позоваване на давността по чл.111 ЗЗД, а каузалното правоотношение е по договор за финансов лизинг на ППС и претенцията е формирана от неустойка,лихви и периодични плащания,да отхвърля възражението за давност,разглеждайки единствено и само част от претенцията, касаеща периодичните вноски по погасителния план, игнорирайки изцяло останалата част от претенцията,представляваща неустойки и лихви.
Освен цитираната в предходните въпроси задължителна съдебна практика се поддържа противоречие и с ТР №3/18.05.20102 г. по тълк.д.№3/ 2011 г. на ОСГТК относно определяне на понятието периодични плащания, решение по т.д. № 54/2010 г.,ІІ т.о.постановено по реда на чл.290 ГПК и определение по т.д.№336/ 2009 г., ІІ т.о.,постановено по реда на чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „У. л.”-ЕАД в писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.С. Д., я оспорва.Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , ВКС на РБ, състав ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие, в предвидения от закона срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение №1029/30.12.2015 г. по гр.д.№ 330/2015 г. на Окръжен съд-Варна, поправено с решение № 49/19.01.2016 г. по същото дело в частта относно разноските. С него са уважени предявените от ищеца срещу ответниците-касатори в настоящото производство , субективно съединени искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК, като е признато за установено, че те в условията на солидарност дължат сумата 30 558,86 евро, въз основа на издаден от първия касатор „Ц.“-О. и авалиран от втория касатор Ж. Ц. Д. запис на заповед № 81408/05.02.2008 г. в полза на ищеца, за сумата 74 695,78 евро, платима на предявяване в срок от 49 месеца от издаването. За вземането е издадена заповед № 6002/ 23.09.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№11828/2014 г. на Районен съд-Варна, 20 състав, ведно със законната лихва върху главницата от 19.09.2014 г.-датата на подаване на заявлението , до окончателното плащане на задължението. Въззивният съд е приел за безспорно, че касаторът „Център груп”-О. и ищецът са сключили договор за финансов лизинг № 81408/ 07.02.2008 г. и на 14.02.2008 г. лизинговият обект е предаден на лизингополучателя. Лизинговата цена е определена в размер на сумата 178 028,19 лв. и е следвало да бъде изплатена в срок до 06.03.2012 г. на 48 лизингови вноски и встъпителна вноска от 31 936 лв. Като обезпечение по договора за финансов лизинг касаторът „Ц.-О. е издал запис на заповед № 81408/05.02.2008 г. за сумата 74 695,78 евро, платим на предявяване в срок от 49 месеца от издаването, авалиран от касатора Ж. Д.. Ищецът, с нотариална покана, връчена на лизингополучателя на 01.03.2010 г. чрез упълномощено лице М.Ч., го е поканил в тридневен срок да заплати целия размер на дълга от 96 865,32 лв., като е посочил,че при неизпълнение договорът следва да се счита за едностранно развален. С втора нотариална покана,връчена на управител на лизингополучателя на 27.04.2012 г.ищецът е предявил за плащане издадения запис на заповед за цялата дължима сума от 74 695,78 евро . С трета нотариална покана,връчена по реда на чл.47 ал.1 ГПК на 10.05.2012 г., на авалиста е предявен записа на заповед с покана за незабавно плащане на цялата дължима сума. По заявление от 19.09.2014 г. на ищеца е издадена заповед за изпълнение за сумата 30 558,86 евро срещу двамата касатори. Според назначената и неоспорена тройна съдебно- счетоводна експертиза, на чието заключение е основал изводите си, задължението по договора за финансов лизинг е в размер на 86 281,40 лв., а към датата на подаване на заявлението то е било в размер на 100 521,26 лв.Въззивният съд е посочил, че предмет на предявения установителен иск по чл.422 ГПК е дължимостта на сумата 30 558,86 евро, състояща се от неиздължена част от главницата по записа на заповед , ведно със законната лихва от 19.09.2014 г., до окончателното плащане. Намерил е, че записът на заповед съдържа всички необходими реквизити по чл.535 ТЗ и произвежда обвързващо издателя и авалиста действие. Падежът е определен на предявяване, съобразно чл.486 ал.1 т.1 ТЗ.Изявлението,че следва да се предяви за плащане до 49 месеца от издаването е съобразено с разпоредбата на чл.487 ал.1 изр.3 ТЗ.Издателят може да определи по-дълъг или по-къс срок за предявяването,като този срок има обвързващо действие спрямо кредитора по ефекта.Записът е предявен на длъжника „Ц.”-О. на 27.04.2012 г. и на авалиста- на 10.05.2012 г. чрез нотариални покани, допустим способ по аргумент от чл.592 ал.2 ГПК.Намерил е за неоснователно възражението за пропускане на срока по чл.514 ТЗ е посочил,че записът съдържа изрична уговорка без протест,която дерогира правилото на чл.496 ТЗ.Предявяването е извън 49 месечния срок, но съгласно чл.514 ал.1 т.1 ТЗ приносителят в този случай губи правата си срещу джирантите, издателя, другите задължени лица, но не и срещу платеца.На основание чл.538 ал.1 ТЗ издателят е задължен по същия начин, както и платецът по менителницата, а на основание чл.485 ТЗ поръчителят отговаря както лицето за което е поръчителствал. При пропускане на срока за предявяването му по чл. 487 ал.1 ТЗ поемателят не губи правата си спрямо издателя и авалиста съгласно чл.514 ал.1 ТЗ. Въззивният съд се е позовал на ТР № 1/2005 г., по тълк.д.№1/2004 г. на ОСТК-т.3. Намерил е за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност относно задължението по записа.След изтичането на 49 месечния срок е започнал да тече тригодишния давностен срок по чл.531 ал.1 ТЗ. С подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение на 19.09.2014 г. давностният срок е прекъснат.Относно възражението за изтека погасителна давност спрямо каузалното правоотношение е приел, че искът е за установяване задължението за плащане на главница произтичащо от менителничното правоотношение, което е независимо от каузалното правоотношение. Кредиторът разполага с право на избор на кое от основанията да претендира вземането си, той разполага с различни искове, изсрочвани с различна давност. Погасяването по давност на вземане по каузалното правоотношение не влияе на иска, произтичащ от менителничното правоотношение. Изтичането на давността не погасява материалното право на вземане, по аргумент от чл.103 ал.2 и чл.118 ЗЗД, а погасява само правото на съдебна защита.Дори да е изтекъл давностният срок по каузалната сделка, ако вземането по ценната книга не е изсрочено по давност, кредиторът ще може да упражни обезпечените с издаването й права, чието основание остава извън менителничния ефект. Така ще се прояви в пълен обем гаранционния характер на запис, по който издателят е уговорил продължен срок на предявяване, покриващ целия срок на договора, включително и времето през което може да тече давност за каузалните правоотношения. Относно възраженията на авалиста е направил извод, че с правилото на чл.485 ал.2 ТЗ е уреден самостоятелния му характер, менителничното поръчителство е уредено като самостоятелно задължение, възникващо единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста, това задължение е независимо от дълга, който обезпечава,той не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които лицето, чиито задължения обезпечава би могъл да направи. Позовал се е на решение по т.д.№213/2010 г., ІІ т.о.,според което не е допустимо авалистът да противопостави на приносителя на менителничния ефект както абсолютните възражения за недействителност на ефекта, така и лични възражения ,произтичащи от каузалните правоотношения, с изключение недобросъвестност на приносителя или ако самият авалист е страна по каузалната сделка. Намерил е, че по спора не са налице такива изключения и поради това е счел възраженията на авалиста за неотносими и не ги е разгледал. На основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение.
ВКС,състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.За да бъде селектирана касационната жалба ,касаторите следва да обосноват наличието на общо и допълнително основание за това. Според разрешенията дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК-т.1, общо основание е поставянето на правен въпрос, основан на решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото.Въпросът следва да обуславя именно направените от съда изводи, а не да произтича от становища на касатора, които той счита за поставени по важни проблеми, но по които не са формирани мотиви. Доказването на допълнително основание изисква развитието на този въпрос в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. За да бъдат обосновани основанията по т.1 и т.2 следва да бъде изследвано при идентичност на разглежданите случаи породеното противоречие между изводите на въззивния съд по поставения обуславящ въпрос и дадените по него разрешения в задължителната, респективно в съдебната практика. За целта е необходимо да бъде изложена подробна аргументация , а не само да се твърди наличието на противоречие. Определенията на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК не влизат в обсега на понятието съдебна практика, още по-малко в обсега на понятието задължителна съдебна практика, тъй като с тях не се формира сила на пресъдено нещо. Допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не може да бъде аргументирано само с възпроизвеждане на законовия текст. Касаторът следва да съобрази разясненията дадени с цитираното ТР-т.3 относно възможните хипотези- точно приложение на закона, при наличие на съдебна практика, която е неправилна, не е съобразена с измененията в законодателството или с измененията в обществените условия и развитие на правото, когато е налице правна норма, която е непълна, неясна или противоречива и се иска нейното тълкуване. Относно наличието на тези хипотези касаторът трябва да изложи подробна аргументация и да представи доказателства.Всичко това не е сторено.
Първият въпрос е релевантен, но не е налице противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Определението постановено по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК по ч.т.д. №2880/2013 г., І т.о. и е неотносимо, доколкото с него се дава отговор на различни правни въпроси, от този който са формулирали касаторите:предявяването на записа на заповед на адреса по седалището и на управление на издателя-търговец и неполучаването на книжата от негова страна обуславя ли изискуемост на вземането по записа на заповед и следва ли записът на заповед да бъде предявен и на авалиста и само частично засяга повдигнатия въпрос. Изводите на въззивния съд са в съответствие с приетото в т.3 на ТР №1/28.12.2005 г. по тълк.д.№1/2004 г. на ОСГТК и решения на ВКС по гр.д.№520/2009 г.,ІІ т.о., гр.д.№6485/2007 г.,ІV г.о. , и др.Предявяването на записа за плащане поставя длъжника в забава и представлява необходимото съдействие на кредитора за изпълнение на задължението, по своята правна същност представлява покана за изпълнение на менителничното задължение.То обаче не се отразява върху възможността да се ангажира отговорността на издателя и на авалиста,тъй като непредявяването в съответните срокове води до загуба на правата по ефекта спрямо регресно отговорните лица-джиранти и техните авалисти,съгласно чл.514 ал.1 ТЗ.
Следващият въпрос произтича от становището на касаторите за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд. Същите намират,че срокът по чл.487 ал.1 ТЗ е едногодишен, без да съобразяват различните хипотези на изр.2 и изр.3 . В изр.3 е предвидено,че издателят може да определи по-дълъг или по-къс срок, т.е. едногодишният срок посочен в изр.2 е диспозитивен.Не е коректно позоваването на касаторите на определение по т.д.905/2012 г., ІІ т.о.,което е постановено по реда на чл.288 ГПК, а освен това формираните мотиви по въпроса се отнасят до предвидения в чл.487 ал.1 изр.2 ТЗ едногодишен срок, а не до срока по чл.487 ал.1 изр.3 ТЗ.
Третият въпрос е релевантен в неговата първа част. Правните изводи на въззивния съд са в съответствие с даденото разрешение в ТР № 1/28.12.2005 г. по тълк.д.№1/2004 г. на ОСГТК,- т.3, според което е допустимо удостоверяване предявяване на запис на заповед с нотариална покана, когато е освободен от протест, нотариалната покана е допустим способ за предявяване на запис на заповед.Същият отговор следва по аргумент от чл.592 ал.2 ГПК.Относно частта от въпроса касаеща реквизитите по чл.502 ал.1 ТЗ въпросът не е релевантен, по него не са формирани правни изводи от въззивния съд, а цитираната съдебна практика е неотносима.
По четвъртия въпрос е релевирано допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, но не е изложен нито един обосноваващ аргумент.
Петият въпрос е поставен в хипотеза, която не е възникнала , доколкото в мотивите на въззивния съд липсва извод длъжникът и авалистът да не са били уведомени писмено по смисъла на чл.87 ЗЗД за едностранно прекратяване на договора и настъпила предсрочна изискуемост по казуалното правоотношение.Напротив, изводите са в обратен смисъл- че това е станало с нот.покана рег.№989/24.02.2010 г. връчена на пълномощник М.Ч.. Въпросът за настъпила предсрочна изискуемост по каузалното правоотношение не е обсъждан.
Шести, седми и осми въпрос са различно разширени варианти на един и същи въпрос, който е релевантен.Не е налице отклонение от приложената задължителна съдебна практика.Действително при възражения,основани на каузално правоотношение във връзка с които е издаден записът на заповед,това правоотношение подлежи на изследване, доколкото релативното възражение би имало за последица погасяване на вземането по записа на заповед.Но по установителен иск за установяване вземане по менителничен ефект възражението за изтекла погасителна давност по каузалната сделка не представлява релативно възражение за погасяване на вземането,каквото би било например възражението плащане, прихващане,новиране и други.Обратното би поставило знак за равенство между различните искове, с които може да бъде предявено вземането.Погасява се правото на иск, а не субективното материално право,то остава да съществува.В този смисъл са и решения по т.д.№2680/2013 г., І т.о., т.д.№949/2009 г., І т.о., с които изводите на въззивния съд са съобразени. Не е налице твърдяното отклонение от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ОСГТК-т.17.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
Не са представени от ответника по касационната жалба доказателства за сторени в настоящото производство разноски, поради което искането за присъждането им не може да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 115/ 11.04.2016 г. по т.д. № 147/2016 г. на Апелативен съд-В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: