4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
С., 30.01.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 829/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 356 от 01.07.2011 г., постановено по в. ч. т. д. № 363/2011 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение от 11.05.2011 г. по т. д. № 467/2011 г. на Варненски окръжен съд, с което е върната исковата молба на [фирма] и е прекратено производството по делото на основание чл.129, ал.3 ГПК.
Частният жалбоподател моли за отмяна на въззивното определение като излага съображения за неговата неправилност поради нарушения на процесуалния закон.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което в основната си част възпроизвежда съдържанието на жалбата, се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са разрешени „в нарушение на Т. Р. № 1 от 2000 г. и Т. Р. № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и Т. Р. № 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС” и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, формулирани така : „Възможно ли е да бъдат спазени от съда основните начала в ГПК, а именно чл.5 „Законност” и чл.7 „Служебно начало”, при положение, че не са дадени конкретни указания в какво се състои нередовността на исковата молба, респективно дадените от В., потвърдени от ВАпС разпореждания са изпълнени, след което е последвало прекратяване на производството; Спазени ли са от съда основните начала в ГПК, а именно чл.5 „Законност” и чл.7 „Служебно начало” във връзка с чл.101 ГПК, при положение, че В. не е дал конкретни и еднозначни указания в какво се състои нередовността на исковата молба и как следва да бъде отстранена; Спазени ли са от съда основните начала в ГПК, а именно чл.5 „Законност” и чл.7 „Служебно начало”, и следва ли съдът да прекрати в цялост производството по делото, след като е внесена дължимата държавна такса, съответстваща на сумата, предявена като главница по делото, или с други думи следвало ли е съдът да прекрати производството по делото само и единствено за лихвите, след като е преценил, че не е внесена дължимата държавна такса, но да продължи производството по делото за главницата, за която е внесена дължимата държавна такса; Как следва да се тълкува и прилага разпоредбата на чл.366 ГПК, касаеща представяне към исковата молба на справка, която съдържа необходимите изчисления за определяне размера на претендираното в исковата молба парично вземане”.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него определение, с което е върната исковата молба на [фирма] и е прекратено образуваното във връзка с нея производство, след като е счел за правилни изводите на първоинстанционния съд за осъществяване на предпоставките по чл.129, ал.3 ГПК. За да достигне до този извод, съставът на Варненски апелативен съд е съобразил постановеното от Варненски окръжен съд определение № 931/11.03.2011 г., с което са дадени указания на ищеца за поправяне на нередовности на исковата молба, и предприетите по повод на него процесуални действия, сочещи на неизпълнение на тези указания. Преценено е, че с депозираната на 24.03.2011 г. уточнителна молба ищецът не е поправил нито един от недостатъците на исковата молба, посочени в определението от 11.03.2011 г., тъй като не е конкретизирал начина на формиране на исковата сума от 13 537.19 евро, претендирана като главница по договор за кредит; не е отстранил несъответствието между твърдения в обстоятелствената част на исковата молба размер на основното вземане – 18 795.96 лв., равностойни на 9 610.22 евро, и петитума, съдържащ искане за присъждане на 13 537.19 евро; не е конкретизирал периода и размера на претендираната мораторна лихва и не е внесъл дължимата държавна такса върху увеличения с молбата нов размер на акцесорната претенция за лихви; не е представил справка по чл.366 ГПК с необходимите изчисления на размера на вземанията.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
Частният жалбоподател не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, релевантнен за приложното поле на касационното обжалване. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК „въпроси” съставляват по същността си доводи за неправилност на въззивното определение, които са относими към въведените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване, но не и към общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отговорът на въпросите предпоставя ревизиране на решаващия извод на въззивния съд за осъществяване на основанието по чл.129, ал.3 ГПК за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото, поради което по повод на същите не може да се допусне касационно обжалване. В този смисъл са и задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е подчертана разликата между двете групи основания – основанията по чл.280, ал.1 ГПК, значими за допускане на касационното обжалване, и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, релевантни за касационния контрол върху правилността на постановения от въззивния съд съдебен акт.
Независимо от изложеното, дори въпросите да се приемат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не е доказана допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е обвързано искането за достъп до касация. Частният жалбоподател се е позовал на „нарушение на Т. Р. № 1 от 2000 г. и Т. Р. № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и Т. Р. № 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС”, без да посочи в какво конкретно се изразява отклонението на въззивното определение от задължителната практика на ВКС. При постановяване на определението въззивният съд е процедирал в пълно съответствие с последователно поддържаното в практиката на ВКС становище, че връщането на исковата молба на основание чл.100, ал.2 ГПК /отм./, респ. чл.129, ал.3 ГПК, е допустимо и възможно само при условие, че съдът е дал на ищеца ясни и изчерпателни указания относно подлежащите на отстраняване нейни нередовности. Потвърждаването на първоинстанционното определение, с което е върната подадената от частния жалбоподател искова молба и е прекратено образуваното по повод на нея производство, е резултат от преценката на въззивната инстанция, че дадените от първостепенния съд указания отговарят на посочените изисквания, поради което неизпълнението им съставлява основание за прилагане на неблагоприятните последици по чл.129, ал.3 ГПК. Евентуалната неправилност на така извършената преценка би могла да се преценява само при осъществяване на касационния контрол, но не може да се подведе под основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Разпоредбите на чл.129 ГПК и чл.366 ГПК, на които се позовава частният жалбоподател, са ясни и приложението им не създава затруднения в съдебната практика. С оглед на това касационното разглеждане на поставените в изложението въпроси няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Мотивиран от изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 356 от 01.07.2011 г., постановено по в. ч. т. д. № 363/2011 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :