6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№651
София.18.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1018/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Е. П., срещу решение № 255 от 20.12.2013 г. по в.гр.д. № 328/2013 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено решение № 80 от 31.07.2013 г. по гр.д. № 618/2013 г. на Районен съд – Кърджали за признаване за установено по отношение на [фирма], че [фирма] има парично вземане от [фирма] в размер на 13 234.50 лв. с ДДС, представляваща цената на доставени и незаплатени строителни стоки по фактура № 1114/30.11.2008 г. и лихва за забава 3 910.65 лв. за периода от 06.02.2010 г. до 17.12 2012 г. , ведно със законната лихва за забава върху главницата от подаване на заявлението – 08.02.2013 г.
В жалбата се поддържат основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на въззивното решение, с присъждане на разноски. К. поддържа, че първоинстанционният съд не е изпълнил предвидените в чл.146 ГПК задължения – не е указал как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и не е указал на ищеца, че не сочи доказателства за съобщаването на цесията по надлежния ред. Твърди се нарушение на чл.327, ал.1 ТЗ, на чл.24, ал.2 ЗЗД и на чл.25, ал.1 ЗДДС, както и необоснованост на изводите на въззивния съд за реалност на доставката и съответно за задължение на купувача за плащане на стоките по фактурата. В жалбата са развити подробни фактически и правни доводи по всяко едно от основанията за неправилност на обжалвания съдебен акт.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси: „1. В чия тежест следва да се отнесе непровеждането на доказване на твърдени положителни факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици? Липсата на възражение по отношение на твърдените факти и обстоятелства освобождава ли страната, която се позовава на тях от задължението да ги доказва по силата на общото правило на чл.154, ал.1 ГПК; 2. Настъпва ли преклузия за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, предвидени в чл.147 ГПК и чл.266 ГПК, при неизпълнение от съда на задълженията му по чл.146 ГПК и 3. Следва ли упражняването на правата на търговеца, свързани с използването на данъчен кредит с оглед нормите на ЗДДС да се счита за доказателство за наличието на съответна правна сделка и нейното изпълнение”.
По посочените правни въпроси се поддържат допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове: решение по гр.д. № 673/2009 г., І г.о на ВКС, решение по гр.д. № 982/2010 г., І г.о. на ВКС/по въпрос № 1/; на решение по гр.д. № 503/2011 г., ІІ г.о. на ВКС, решение по гр.д. № 3/2011 г., І г.о, ВКС, решение по гр.д. № 1710/2009 г., І г.о. и решение по гр.д. № 284/2011 г./ по въпрос № 2/; на решение по т..д. № 296/2012 г. на ОС-Кърджали и решение по т.д. № 304/2013 г. на АС-Пловдив /по въпрос № 3/. По последния въпрос се поддържа и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник адвокат И. К., счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, като е направено искане за присъждане на разноски. Съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявените от [фирма] установителни искове по чл.422 ГПК за дължимост на сумата 13 234.50 лв., съставляваща стойност на доставени на [фирма] и незаплатени строителни материали /стъкло и щори/ по издадената от продавача – [фирма] фактура № 1114/30.11.2008 г., ведно с обезщетение за забава в размер на 3 910.65 лв., въззивният съд е приел, че е налице валиден договор за покупко-продажба, обективиран във фактурата, като доставката на описаните във фактурата стоки е реално осъществена. В тази насока са преценени събраните по делото доказателства относно двустранното осчетоводяване на фактурата, включването на фактурата в дневниците за покупки и продажби, ползването на данъчен кредит и установената редовност на счетоводните книги и на двете дружества – продавач и купувач. При постановяване на обжалвания съдебен акт решаващият състав е съобразил цитираната в мотивите задължителна практика на ВКС относно значението на осчетоводената от купувача фактура за съществуване на задължението за заплащане на цената на стоките. Прието е, че с цедирането на вземането в полза на [фирма] за последното е възникнало и правото да получи изпълнение на задължението по тази фактура от ответника.
Като неоснователни са преценени доводите на въззивника/сега касатор/ за нередовност на съобщението за извършената цесия между продавача [фирма] и [фирма], по съображения, че съобщаването на длъжника за цесията не е елемент от значение за валидността на договора за прехвърляне на вземане и няма конститутивно действие по отношение възникване на задължението на длъжника по цедираното вземане, а служи единствено като негово защитно средство за противопоставимост в случай, че е изпълнил спрямо стария кредитор, както и, че в случая е налице уведомяване на длъжника за цесията най-късно в рамките на образуваното съдебно производство, с оглед приложеното към исковата молба съобщение от [фирма] по см. на чл.99, ал.3 ЗЗД.
По отношение на акцесорното вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съдебен състав е счел, че размерът на това вземане е съобразено с направеното от ответника възражение за изтекла давност, прието от първата инстанция за частично основателно..
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за допускане на касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение. Съобразявайки тези постановки, следва да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси/въпрос № 1 и въпрос № 2/ не могат да обосноват допускане на касационно разглеждане на делото. Въпросът, свързан с доказателствената тежест в процеса е основан изцяло на твърденията на дружеството ответник за ненадлежно съобщаване на цесията, които обаче не са възприети от решаващия съд. Приемайки тези възражения за неоснователни, съставът на Окръжен съд – Кърджали е преценил релевантните факти и доказателства, а правилността на изводите е извън предмета на настоящото производство по селекция на касационните жалби, тъй като това би означавало да се допусне припокриване на основанията по чл.280, ал.1 ГПК с основанията за неправилност, което би противоречало на цитираното тълкувателно решение. От друга страна, поставеният правен въпрос, свързан с доказването и доказателствената тежест, е мотивиран от касатора с доводи за неправилен извод на ОС-Кърджали за преклудиране на довода за ненадлежно съобщане на цесията, което обаче не съответства на мотивите на въззивния съд по настоящото дело. На стр. 4, абзац втори, изр. второ от същите изрично е отразено, че поддържаният от [фирма] довод за ненадлежно уведомяване за сключения договор за цесия е неоснователен и независимо, че възражението в тази насока е направено едва в писмената защита пред първата инстанция, то не е преклудирано, тъй като се касае за приложението на императивна материалноправна норма, каквато е нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД..
Процесуалноправният въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд при непълен доклад по чл.146 ГПК на първата инстанция, не би могъл да се преценява като релевантен, доколкото във въззивната жалба не са твърдяни съществени нарушения на съдопроизводствени правила в тази насока. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото. Само при позоваване във въззивната жалба или в отговора на такива нарушения и след преценка по основателността им, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат поради непълнота на доклада.
Материалноправният въпрос под № 3, свързан с доказателственото значение на извършените от купувача счетоводни операции във връзка с издадената от продавача фактура и в частност упражненото право на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС, не би могъл да обоснове наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос е основан изцяло на твърдения на въззивника /сега касатор/, които обаче не са възприети от решаващия съдебен състав и следователно е относим изцяло към правилността на обжалваното въззивно решение. Независимо от липсата на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване по този въпрос, следва да се отрази, че застъпеното от въззивния съдебен състав разбиране съответства изцяло на задължителната за допустоящите на ВКС съдилища практика, постановена по реда на чл.290 ГПК – не само на цитираните решения на Търговска колегия на ВКС – по т.д. № 593/2009 г. т.д. № 588/2010 г. и т.д. № 416/2010 г., но и на други решения – така например, решение № 46/27.03.2008 г. по т.д. № 454/2008 г., решение № 109 от 07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., решение № 166 от 17.01.2013 г. по т.д. № 636/2011 г. и др. В посочените съдебни актове на ВКС е налице произнасяне, че дори и при неподписана от купувача по договор за търговска продажба или от възложителя по договор за изработка, издадената от продавача/изпълнителя фактура може да послужи като доказателство за сключване на договора и за възникване на отразените във фактурата задължения, ако съдържа реквизити за съществените елементи на конкретната сделка, а отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни по съответния договор, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, обективирани във фактурата. Наличието на задължителна практика /т.2 от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС/, с която е уеднаквена съществуваща до този момент противоречива практика на съдилищата, изключва приложението на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. дори и при наличие на доказателства за влизане в сила на цитираното и представено от касатора копие от въззивно решение на АС-Пловдив /каквито данни в случая липсват/.
Поддържаното евентуално допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по третия правен въпрос е бланкетно, поради което ВКС не дължи произнасяне по него.
При този изход на делото на ответника по касация се дължат разноски в размер на 850 лева, съгласно представения с отговора на жалбата договор за правна защита и съдействие и списък на разноските.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 255 от 20.12.2013 г. по в.гр.д. № 328/2013 г. на Окръжен съд – Кърджали.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на „Д.-94” Е. сумата 850/осемстотин и петдесет/ лева – разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: