ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 652
гр. София, 12 юли 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 322 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на една от ищците по делото – Р. В. В. – срещу решение № 212/26.08.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 20/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд (КОС). Жалбоподателката обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено в обжалваната част решение № 182/27.04.2015 г., допълнено с решение от 16.11.2015 г., постановени по гр. дело № 1411/2013 г. на Кюстендилския районен съд (КРС), са отхвърлени, предявените от нея срещу ТПК на и. „Р.“ – [населено място], искове с правни основания чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата 5 127.36 лв., претендирана като обезщетение за ползване без основание от ответника на притежаваните от жалбоподателката 2/10 (1/5) от общо притежаваните от всички ищци 342/423 идеални части от терена на имот с идентификатор 41112.503.1044 по кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на [населено място], за периода 01.08.2008 г. – 31.07.2009 г.; и сумата 1 584.18 лв., претендирана като обезщетение за забавено плащане, в размер на законната лихва върху горепосочената главница, за периода 01.08.2010 г. – 31.07.2013 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществени нарушения на съдопроизводствени правила, необоснованост и материалноправна незаконосъобразност – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на спора, да направи собствени фактически и правни изводи по делото, съответно – да изложи в мотивите си своите констатации и изводи, независимо от препращането към мотивите на първоинстанционното съдебно решение; 2) какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд – на решаващ по същество или на проверяващ съд, и ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведения контрол по отношение първоинстанционното решение, макар и само като страничен резултат от тази дейност; 3) правото да се ползва незастроената част на поземлен имот или някакъв дял от тази част, принадлежащо това право на ползване на суперфициарния собственик на сграда в чужд поземлен имот, отнася ли се и за правен субект, който владее и ползва такава сграда без правно основание; 4) има ли право лице, което ползва без правно основание сграда, собственост на трето лице, притежавана от това трето лице по силата на реализирано право на строеж в чужд терен, да ползва прилежащия на такава сграда терен, по смисъла на чл. 21 от Нар. № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони (Нар. № 7/2003 г. за ПНУОВТУЗ); 5) допустими ли са действия на суперфициарния собственик на сграда, съставляващи ползване на прилежащата към тази сграда незастроена част от терена, в който е построена същата, ако те не са свързани с предназначението на сградата; и 6) обхваща ли силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила решение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за определен времеви период, постановено по иска на собственика на поземлен имот срещу ползващия го без правно основание несобственик на сграда в този имот, притежавана от трето лице, и въпроса за наличието на основание за дължимостта на обезщетение за такова ползване, продължило в течение на друг времеви период при непроменени фактическа обстановка и релевантни правни норми.
Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че с обжалваната част от въззивното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първият въпрос – с решение № 268/21.11.2011 г. по гр. дело № 191/2011 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 191/25.07.2013 г. по гр. дело № 63/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 202/21.12.2013 г. по търг. дело № 866/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 198/08.01.2014 г. по гр. дело № 1619/2013 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. дело № 1609/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 270/19.02.2015 г. по гр. дело № 7175/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, и решение № 72/13.04.2016 г. по гр. дело № 3582/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС; вторият въпрос – с т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; третият, четвъртият и петият въпрос – с решение № 538/09.07.2010 г. по гр. дело № 519/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 363/17.10.2011 г. по гр. дело № 663/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 75/28.02.2012 г. по гр. дело № 1283/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 48/25.04.2014 г. по гр. дело № 2410/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС; и шестият въпрос – с решение № 242/22.10.2012 г. по гр. дело № 149/2012 г. на IІ-ро гр. отд. на ВКС.
Ответната ТПК на и. „Р.“ – [населено място] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съдът намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
В решението си по делото първостепенният районен съд е приел, че между страните няма спор, че ищците (включително жалбоподателката) са собственици на процесните 342/423 идеални части от процесния имот с идентификатор 41112.503.1044 по КККР на [населено място], съставляващ парцел III-811 от кв. 274 по плана на [населено място] от 1993 г., както и че това право им е признато с влязлото в сила решение по гр.д. № 748/1999 г. на КОС, с което е възстановена собствеността им по реда на ЗВСОНИ. Приел е също, че правата на ответника върху трите процесни сгради в имота са отречени със същото съдебно решение, тъй като искът по ЗВСОНИ е уважен при констатация на съда, че те са построени от ответната кооперация без надлежно учредено право на строеж. В тази връзка първата инстанция е зачела и влязлото в сила решение по гр.д. № 589/2011 г. на КОС, с което е бил отхвърлен искът с правно основание чл. 109 от ЗС между същите страни – за премахване от ответника на трите процесни сгради в процесния имот, като съдът е приел, че процесните сгради не са съществували към момента на одържавяването на имота по реда на ЗОЕГПНС (отм.), поради което не е могло да бъдат отчуждени, както и че те са построени след това върху терен, който вече е бил държавна собственост и държавата е придобила собствеността върху постройките по силата на приращението – чл. 92 от ЗС, като обстоятелството, че процесните идеални части от терена впоследствие са реституирани на ищците е без значение за новопостроените след одържавяването сгради, чиито статут е аналогичен на строеж в чужд имот и отношенията се регламентират от чл. 64 от ЗС. При така установеното, КРС се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 255/29.06.2010 г. по гр. дело № 5342/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в което е разяснено, че не се дължи обезщетение за ползването на частта от реституиран терен, върху който след национализацията на имота са построени нови сгради, тъй като след реституцията държавата, респ. – държавното предприятие има статут на суперфициарен собственик и следва да се ползва от терена под тях, без да дължи обезщетение за това ползване; че построените след национализацията сгради не се обхващат от реституцията, тъй като тя визира само размера на одържавеното имущество, налично към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, и държавата запазва правото си на собственост върху такива сгради, аналогично на суперфициарния собственик, като е без значение дали строителството е извършено с надлежни строителни книжа. В обобщение първоинстанционният съд е приел, че съгласно тази задължителна за него практика на ВКС, собственикът на сградите не дължи обезщетение на собственика на терена за ползването на застроената част и необходимата площ за ползване на построените сгради, тъй като има правата на суперфициар съгласно чл. 64 от ЗС. Предвид това КРС е извел и решаващия си извод, че в настоящия случай, независимо че ответната кооперация ползва процесните сгради без да има основание за това, тя не дължи обезщетение на реституираните собственици – ищците, тъй като от това ползване е налице правоотношение между ответника и собственика на сградите – държавата, но не и със собственика на терена – ищците. По тези съображения първата инстанция е намерила за неоснователни предявените по делото искове с правни основания чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД и ги е отхвърлила.
В мотивите към обжалваното въззивно решение КОС е приел, че първата инстанция правилно – въз основа надлежно събрани доказателства (влезлите в сила съдебни решения), е установила фактическата обстановка, както и че по тези релевантни факти и обстоятелства страните не спорят, поради което е възприел същите, без да ги преповтаря. Наред с това, въззивният съд е обсъдил в решението си, приетото във въззивното производство по делото (по направеното с въззивната жалба на ищците доказателствено искане по повод оплакването им относно доклада на първата инстанция) и неоспорено от страните заключение на вещото лице, от което е приел за установено, че процесният имот с идентификатор 41112.503.1044 е с площ 424 кв.м. и е застроен с трите процесни сгради, държани от ответната кооперация; че общата застроена площ възлиза на 321 кв.м., а останалата незастроена – 103 кв.м.; че 12 кв.м. от последната са част от тротоара на [улица], откъдето е достъпът до магазините, разположени на партерния етаж на триетажната сграда, като остават 91 кв.м.; както и че изчислявайки прилежащата площ на всяка от сградите, вещото лице е установило, че извън тази прилежаща площ остават само 14 кв.м., които попадат в площта, необходима за зареждане на сградата за обществено хранене. По-натам в решението си въззивният съд е преповторил съществената част от правните съображения на първата инстанция, като е посочил, че възприема изцяло тези правни изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете по чл. 59 от ЗЗД, тъй като въпросът относно дължимостта на обезщетение за ползване на частта от терен на реституиран имот, в който след национализацията са изградени сгради, е изяснен и по него съществува задължителна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, с която КРС се е съобразил. Предвид това, въззивният съд и изрично се е позовал на разпоредбата на чл. 272 от ГПК, като отново е посочил, че възприема като правилни мотивите на първоинстанционното решение и препраща към тях. По-натам въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията и доводите във въззивната жалба на ищците, че КРС неправилно бил възприел цитираната от него практика на ВКС – с нея не бил решен въпросът дали ползването е безвъзмездно; като в тази връзка КОС е изтъкнал, че именно в цитираното от районния съд решение на ВКС е разрешен въпросът за недължимостта на обезщетение от собственик на построени след национализацията на недвижим имот сгради, тъй като има статут на суперфициарен собственик и следва да се ползва от терена под тях съгласно чл. 64 от ЗС без да дължи обезщетение за това ползване. Въззивният съд е изтъкнал също, че по въпроса относно собствеността на процесните сгради, КРС (към чиито мотиви вече е препратил) се е съобразил с влезлите в сила съдебни решения между страните, съгласно които сградите са държавна собственост. Окръжният съд е посочил, че дори и да се приеме, че ответната кооперация е собственик на сградите, то отново следва да се има предвид статута на суперфициарния собственик и приложението на чл. 64 от ЗС. На следващо място, във връзка с установеното от обсъденото от него заключение на вещото лице, въззивният съд е приел, че извън застроената площ, цялата останала площ от имота е необходима за обслужването на сградите, включително посочените извън прилежащата площ 14 кв.м. Окръжният съд е посочил и че предвид неоснователността на исковете по чл. 59 от ЗЗД, правилно са отхвърлени и исковете по чл. 86 от ЗЗД за задължения, имащи акцесорен характер. В заключение въззивният съд е приел, че всичко изложено обуславя извод, че първоинстанционното решение – в обжалваната част, с която са отхвърлени исковете на въззивниците до посочените от тях размери и са присъдени разноските по делото, е правилно и следва да бъде потвърдено.
От всичко изложено е видно, че преюдициалните правоотношения между страните относно собствеността върху процесните идеални части от терена и процесните сгради са били безспорни по настоящото дело, тъй като споровете относно тях са били разрешени с влезли в сила съдебни решения, които са били зачетени от първоинстанционния съд, а чрез препращането към неговите мотиви по реда на чл. 272 от ГПК – и от въззивния съд; безспорно е било и обстоятелството, че ответникът продължава да ползва сградите и имота, и в течение на процесния по делото период. Предвид оплакванията във въззивната жалба на ищците (включително жалбоподателката-касатор), въззивният съд е допуснал и е изслушал във въззивното производство, исканата от тях експертиза; приел е заключението на вещото лице, което не е било оспорено в срока по чл. 203, ал. 3, изр. 2 от ГПК от никоя от страните, обсъдил го е в мотивите към въззивното решение и е установил спорните във въззивното производство обстоятелства относно застроената и незастроената част от терена, и площта, необходима за ползването на процесните сгради по предназначение, като въз основа на това е извел и правните си изводи, основани на разпоредбата на чл. 64 от ЗС, предвид и цитираната практика на ВКС, и относно тези спорни във въззивното производство обстоятелства. Също позовавайки се на цитираната практика на ВКС, въззивният съд е отговорил и на правните доводи и съображения във въззивната жалба на ищците. Следователно, като е препратил по реда на чл. 272 от ГПК само относно безспорното по делото и правните въпроси, разрешени със задължителната практика на ВКС, същевременно излагайки в мотивите си своите фактически констатации и правни изводи относно спорните обстоятелства, наведени с въззивната жалба, и отговаряйки и на другите правни доводи и съображения в нея, въззивният съд, действайки именно като инстанция по съществото на правния спор между страните, е разрешил първите два процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателката, не в противоречие, а – в съответствие както с посочената от нея – многобройна и трайно установена практика по чл. 290 от ГПК на ВКС – по първия въпрос, респ. – с т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – по втория въпрос, така и с актуалната задължителна практика на ВКС, намерила израз в т. 2 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивният съд действително не е отговорил на оплакването във въззивната жалба на ищците (включително жалбоподателката), че и първата инстанция не е зачела влезлите в сила съдебни решения между страните, с които на ищците е присъдено обезщетение по чл. 59 от ЗЗД за ползването от ответника на процесните идеални части от имота за предходен период от време, във връзка с което в изложението към касационната жалба е формулиран последният (шести) процесуалноправен въпрос. Съгласно, обаче, трайно установената практика на съдилищата по този шести въпрос (включително задължителната такава на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК), когато обезщетение по чл. 59 от ЗЗД се претендира за определен период от време, включително – в случаите, когато ищецът твърди, че е собственик на имот и че ответникът го ползва без основание, силата на пресъдено нещо на съдебното решение по чл. 59 от ЗЗД, разпростираща се върху предмета на делото – дали се дължи обезщетение, т.е. – дали е налице неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, се формира единствено за процесния по същото дело период от време, очертаващ обективните (времеви) предели на иска, и не може да бъде зачетена за следващ период от време, който е процесен по последващо дело; но от друга страна – при непроменени обстоятелства, съдът, разглеждащ последващия иск по чл. 59 от ЗЗД е задължен да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение между страните относно правото на собственост – въпрос, който е преюдициален при такива искове по чл. 59 от ЗЗД и стои извън техния предмет. В този смисъл – относно зачитането при последващ правен спор на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл. 108 от ЗС – относно правото на собственост и правопораждащите го факти, е и посоченото във връзка с този шести въпрос, решение № 242/22.10.2012 г. по гр. дело № 149/2012 г. на IІ-ро гр. отд. на ВКС. Въззивното решение не е в противоречие и с него, тъй като чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК въззивният съд е зачел влезлите в сила решения между страните относно собствеността върху процесния имот и процесните сгради.
Не е налице основание касационното обжалване да се допуска и по третия и четвъртия материалноправни въпроси в изложението на жалбоподателката, които са с почти идентично съдържание. Макар и да не произтича пряко от посочените във връзка с тях решения на ВКС, отговорът на тези въпроси е очевиден – лице, което без основание ползва сграда, чиито суперфициарен собственик е друго лице, а собственик на имота е трето лице, очевидно няма право да ползва и незастроената част от имота, включително – прилежащата към сградата част, определена съгласно чл. 21 от Нар. № 7/2003 г. за ПНУОВТУЗ, освен ако това лице е сключило договор за това ползване (наем, заем за послужване и пр.). В случая обаче въззивният съд, не е давал разрешение на тези два материалноправни въпроса, тъй като не е приемал, че ответната кооперация има такова право да ползва незастроената част от терена. Чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция (като по този начин ги е направил свои мотиви) и предвид установеното от неоспореното заключение на вещото лице във въззивното производство, че цялата незастроена площ е необходима за ползването на процесните сгради, окръжният съд е приел, че ответната кооперация не дължи обезщетение по чл. 59 от ЗЗД на ищците за това ползване, макар то да е без основание, тъй като правоотношение относно това неоснователно ползване, респ. – неоснователно обогатяване, е налице между ответника и собственика на сградите (суперфициаря) – държавата, но не и с ищците, които притежават само голата собственост върху терена. Относно тези решаващи изводи на съда, в изложението на жалбоподателката липсва правен въпрос, а и те са в съответствие и пряко произтичат от приетото в цитираното решение № 255/29.06.2010 г. по гр. дело № 5342/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
Петият материалноправен въпрос в изложението, също не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без значение за изхода на правния спор по настоящото делото, тъй като в случая е установено от една страна, че не ответната кооперация, а трето за делото лице (държавата) е суперфициарен собственик, а от друга страна – че осъществяваното от ответната кооперация ползване на незастроената част от имота е необходимо за ползването на трите държани от нея процесни сгради според предназначението им – хипотеза, противоположна на тази, която е визирана в постановката на този пети материалноправен въпрос.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение – в атакуваната му част, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 720 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 212/26.08.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 20/2016 г. на Кюстендилския окръжен съд, – в частта, с която са отхвърлени, предявените от Р. В. В. срещу ТПК на и. „Р.“ – [населено място], искове с правни основания чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
ОСЪЖДА Р. В. В. да заплати на ТПК на и. „Р.“ – [населено място] сумата 720 лв. (седемстотин и двадесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: