О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 652
София, 18.10.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2507/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор Г. В. от Окръжна прокуратура [населено място], срещу решение № 51 на Силистренския окръжен съд, постановено на 08.04.2016г. по в.гр.д.№ 32/2015г., в частта, с която е отменено решение № 620 от 30.12.2015г. по гр. д. № 859/2015г. на Силистренския районен съд в частта, с която е отхвърлен искът на С. М. С. от [населено място] против Прокуратура на Република България по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 7 000 лв. до 10 000 лв., вместо което е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на ищцата още 3000 лв. – разликата над присъдените 7 000 лв. до 10 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 202, ал.2, т.1,вр. чл. 201, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 НК, за което е била оправдана с влязла в сила присъда от 21.03.2014г. по н.о.х.д. № 342/2012г. на РС-Тутракан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2014г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. М. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7 000 лв.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от С. иск е отхвърлен за разликата над 10 000лв. до пълния заявен размер от
14 000 лева като неоснователен, не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение и нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната Прокуратура, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда въпросът: „Какви са критериите за справедливо определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно чл. 52 от ЗЗД и при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, не следва и да се изследват в достатъчна степен всички релевантни за принципа за справедливост обстоятелства?“. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 37/11.02.2009г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I гр. отд. на ВКС, решение
№ 145/14.04.2009г. по гр. д. № 399/2008г. на ІI гр. отд. на ВКС, решение
№ 49/27.04.2011г. по гр. д. № 697/2010г. на ІII гр. отд. на ВКС, решение
№ 78/07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ІI т. отд. на ВКС, решение
№ 177/27.10.2009г. по т. д. № 14/2008г. на ІI т. отд. на ВКС, решение
№ 130/09.07.2013г. по гр. д. № 669/2012г. на ІI т. отд. на ВКС. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК като счита, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 135/02.06.2006г. по гр. д. № 166/2006г. на ВТАпС, решение
№ 135/02.06.2006г. по гр. д. № 166/2006г. и решение № 78/18.11.2004г. по гр. д. № 132/2004г. на БАпС.
Ответната по жалбата страна С. М. С. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано; че пасивно легитимирана да отговаря по иска е Прокуратурата на Република България, която осъществява надзора за законност върху действията на разследващите органи по досъдебното производство; че тази отговорност е обективна и невиновна; че в настоящия случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ – ищцата е била обвинена в извършване на престъпление по чл. 202, ал. 2,т.1, вр. с чл. 201, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. НК, като е била оправдана с присъда от 24.09.2013 г. по н.о.х.д. № 342/2012 г. на Т., НК, потвърдена с окончателно решение № 101/21.03.2014г. по в.н.о.х.д.№ 325/2013г. на СОС. Счел е, че между страните не съществува спор относно факта на привличането на ищцата като обвиняема в извършено през периода 07.09.2005г. – 02.10.2006г., като длъжностно лице присвояване на чужди пари в размер на 12 021, 63 лв.- престъпление по чл. 201 НК, като й е наложена мярка за неотклонение „подписка“, като впоследствие на 26.11.2008г. с ново привличане квалификацията на деянието е променена на такава по чл. 202, ал. 2,т.1, вр. с чл. 201, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. НК. Приел е също, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като негативните емоции и страдания на лицето при незаконно обвинение, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален паричен еквивалент. Посочено е, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот, ценностна система и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; стигнало ли се е до разстройство на здравето, както и стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези. Приел е също, че в процесния случай от фактическа страна е установено, че на ищцата е повдигнато обвинение в извършено тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до петнадесет години, като съдът може да постанови и конфискация на част или цялото имущество и лишаване от права по чл. 37, т. 6 и 7 НК; че наказателното производство е продължило над 7 години, който не може да се определи като разумен срок, като Прокуратурата е отговорна за забавянето, доколкото се наложило многократно връщане на делото от съда за отстраняване на допуснати процесуални нарушения в досъдебното производство при изготвяне на обвинителния акт, че спрямо ищцата е приложена лека мярка за процесуална принуда – подписка и няма постановена осъдителна присъда. Изложил е съображения, че от събраните гласни доказателства се установяват неблагоприятните последици, настъпили за ищцата от воденото срещу нея наказателно производство, изразяващи се в накърняване на душевното й спокойствие, чувство за лична чест и достойнство, уронване на авторитета й в обществото и близкия й кръг от приятели, попадането в състояние на депресия, потиснатост, както и отдръпването й от околните. Отчетено е обстоятелството, че ищцата живее в малък град и отношението на съгражданите и към нея след повдигане на обвинението коренно се променило. С оглед изложеното, въззивният съд е обосновал извод, че за така установените неимуществени вреди следва да се приеме, че за обезщетяването й са необходими 10 000 лв., който размер съответства на характера и степента на търпените болки и страдания.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените в решението мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от касатора решения. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, в това число приложената от касатора, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване по наведените от касатора въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото.
С представените решение № 135/02.06.2006г. по гр. д. № 166/2006г. на ВТАпС, решение№ 135/02.06.2006г. по гр. д. № 166/2006г. и решение № 78/18.11.2004г. по гр. д. № 132/2004г. на БАпС отделните състави са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ/чл.2, т.2 ЗОДВПГ/ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Сторените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение следва да се присъдят на ответника по касацията С. М. С. в размер на 850 лева, съобразно договор за правна защита и съдействие от 03.06.2016г.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 51 на Силистренския окръжен съд, постановено на 08.04.2016г. по в.гр.д.№ 32/2015г., в частта, с която като краен резултат Прокуратура на Република България на основание чл.2 ал.1 т.3 пр. 1 ЗОДОВ е осъдена да заплати на С. М. С. сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл. 202, ал.2, т.1,вр. чл. 201, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 НК, за което е оправдана с влязла в сила присъда от 24.09.2013г. по н.о.х.д. № 342/2012г. на РС-Тутракан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2014г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. М. С. сумата от 850 лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: