О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 655
гр. София 14.06.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 73 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [община], чрез адв. И. Р. срещу решение № 155/18.10.2016 г. по в.гр.дело № 363/2016 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 28/24.02.2016 г. по гр.дело № 81/2015 г. на Силистренския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от М. Н. М. против [община] иск за заплащане на сумата 50 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в душевна болка, страдания и смут от загубата на детето му Х. М. Н., починал на 11.08.2013 г. , вследствие удавяне във водоем, М. Н. М. е осъден да заплати на [община] разноски по делото, представляващи разликата над 2059 лв. до 4 118 лв. и вместо отменената част е осъдена [община] да заплати на М. Н. М. сумата 50 000 лв., представляващи обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки, страдания и душевен смут от загубата на детето му Х. М. Н., починал на 11.08.2013 г., които вреди са настъпили следствие от противоправно бездействие на служители на ответника, изразяващо се в неизвършване на обезопасяване на воден обект на осн.чл.49 ЗЗД и е осъдена [община] да заплати на адв.И. Х. от САК сумата 1 765 лв., представляваща възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана от него на ищеца М. Н. М. пред въззивна инстанция на осн.чл.38,ал.2 от ЗА и е осъдена [община] да заплати в полза на държавата по сметка на Варненския апелативен съд сумата 3000 лв. държавна такса на основание чл.78,ал.6 ГПК. Поддържаните основания за неправилност на решението е нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. чия и до колко следва да бъде вината при определяне на обезщетение за нанесени неимуществени вреди при настъпване смъртта на малолетно лице и наличие на съпричиняване от страна на неговите родители, 2. следва ли съпричиняването да се разпредели между всеки от родителите, 3. зависи ли това разпределение от факта дали са налице или не са в брачни отношения, 4. следва ли да се определи глобалният размер на обезщетение за неимуществени вреди при правна възможност да се претендира от няколко отговорни лица, без наличие на солидарна отговорност между тях, 5. разпределението на дължимата сума следва ли да се съобрази и с наличие на трето неучастващо лице, способствало поради неизпълнение на задълженията си за настъпилото трагично събитие предвид липсата на солидарност, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 6. въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си, предвидени в т.1 от т.решение № 12010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на въззивния съд при постановяване на своето решение да обсъди всички релевантни доказателства и доводите на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1116/01.10.2008 г. по гр.дело № 4876/2007 г. на ВКС, IV г.о., което не е приложено от жалбоподателя.
Ответникът по касационната жалба М. Н. М., чрез адв.М. И. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на жалбата, за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 49, вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е взел предвид разрешенията, дадени в ППВС №17/63г. и ППВС №4/75г. и твърденията на ищеца М. М. за ангажиране отговорността на ответника [община], тъй като вредите са следствие от неспазване от страна на нейните служители на нормативни изисквания за осигуряване на безопасността на водоема, разположен върху имот, общинска собственост, т.е. по смисъла на посочените ППВС, че е допуснато нарушение на предписани правила при използване на вещта, като е била налице обективна възможност при спазването им настъпването на вредите да бъде предотвратено и е приел, че предявеният иск е с правната квалификация чл.49 от ЗЗД, а не с посочената от първоинстанционния съд квалификация по чл.50 от ЗЗД. Посочил е, че независимо от неправилно дадената квалификация на иска на страните не са били дадени от първоинстанционния съд неправилни указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства, че са им били дадени указания именно с оглед така въведените от ищеца фактически обстоятелства и петитум на иска, които са разгледани, съответно на ответника с оглед въведените от него възражения по иска, предвид което и въззивният съд не е дал нови указания в съответствие с разрешенията, дадени в ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС.
Прието е, за безспорно между страните и установено от представените удостоверение за раждане, препис-извлечение от акт за смърт и ДП №178/13г. по описа РУП [населено място] към ОД на МВР [населено място], че синът на ищеца Х. М. Н., [дата на раждане] е починал на 11.08.2013г., като в издаденото от съдебна медицина в МБАЛ-С. съобщение е посочено, че непосредствената причина за смъртта му е „механична асфикция от удавяне в сладководен басейн”.
Съдът е приел за установено от показанията на разпитаните свидетели пред първоинстанционния съд, че Х. Н. и още две деца са се удавили във водоем, образуван от дъждовни води в територия, върху която преди голям брой години е имало съоръжения – три торища /като вид утайници, направени каскадно, вкл. с изградени диги/, изградени, за да обслужват съществувалия някога в близост свинекомплекс в [населено място], който понастоящем не съществува. Посочил е, че съоръженията са останали, пълнят се с дъждовна вода и дълбочината на водата в най-големия от тях – там, където са се удавили децата достига над 5 до 7-8 метра през летния сезон, съответно през зимния сезон е с по-малък обем. Прието е, че водоемът нерегламентирано се използва за къпане и ловене на риба, че след инцидента по разпореждане от [община] е пробита дигата на този водоем, за да се намали нивото на водата, сложена е тръба, че е сложена и табела, забраняваща къпането, каквато преди инцидента не е имало.
Възприето е заключението на СТЕ от 04.12.2015г. и от 11.01.2016г. на в.л.Д.В. и обясненията на вещото лице в открито съдебно заседание, включително и от преразпита му пред въззивната инстанция, според което водоемът, в който се е удавил синът на ищеца е с обща площ от 21 250 кв.м./по заснети на място граници с високочестотен G. уред по чашката на водоема/, като попада в три недвижими имота – с площ от 130 кв.м. в имот №099015, с площ от 18 620 кв.м. в имот №099036 и с площ от 2 500 кв.м. в имот №24030.27.73.
Съдът е приел въз основа на представения н.а.№110/11г., че имот №099036, находящ се в землището на [населено място], [община], целият с площ от 20, 874 дка., с начин на трайно ползване-изградено торище, при съответни граници, е собственост на [фирма], [населено място]. Прието е също, че съгласно от представения А./частна/ №5504/29.12.2010г. имот №099015, находящ се в землището на [населено място], [община], целият с площ от 99, 900 дка., с начин на трайно ползване-пасище, мера, при съответни граници, е собственост на [община], придобит от нея с решение по чл.27 от ППЗСПЗЗ на ПК Д. от 16.11.1998г. Според представения А./публична/ №5506/06.01.2011г. /приложен към преписката по ДП №178/13г./ имот №24030.27.73, находящ се в землището на [населено място], м.”Б.”, целият с площ от 90, 731 дка., с начин на трайно ползване-пасище, е собственост на [община], придобит от нея с решение по чл.27 от ППЗСПЗЗ на О. Д. от 03.04.1997г.
Прието е за установено от скиците към СТЕ и обясненията на в.л. пред въззивната инстанция, че границата между имот №099036 и имот №24030.27.73/показана с червен контур на скиците/ е и землищна граница между землището на [населено място] и землището на [населено място], като тази граница преминава през водоема. Границата между имот № 099036 и имот №099015 също преминава през водоема. Посочил е, че от скицата към второто заключение е установено нивото на водата във водоема към датата на инцидента /посочено със зелен контур/, както и мястото, от което са били извадени децата.В зеленият контур попада и част от имот №24030. 27.73.
Съдът се е позовал на нормите на чл.22, вр. чл.19 и чл.23, вр. чл.24, т.3 от ЗВ и чл.30 от ЗВ и е приел, че така образувалият се воден обект с площ от 21 250 кв.м. е собственост на собствениците на земята, съответно отчасти собственост на [община] – 2 630 кв.м. и отчасти собственост на [фирма], [населено място] – 18 620 кв.м.
Посочил е, че в Наредба за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи, обн.ДВ, бр.65/96г., са предвидени изискванията, на които трябва да отговарят водните площи за осигуряване на безопасността на хората и предотвратяване на удавяния. Съдът се е позовал на чл.8 от същата наредба, според който откритите канали, изкопи, ями и други водни площи, запълнени с вода, чиято дълбочина е по-голяма от 120 см. подлежат на минимално обезопасяване – с лесно забележими знаци, забраняващи къпането, на които се посочва конкретната опасност от неизпълнението им, поставени на разстояние не по-голямо от 200 м. между тях, а когато тези водни площи се намират в непосредствена близост до населени места – както се намира процесната водна площ с дълбочина над 5 метра в непосредствена близост до [населено място], те следва и да бъдат оградени с парапети или пояс от нискостеблени растения. Прието е, че бреговите ивици на неохраняемите водни площи и на забранените за къпане водоеми подлежат на средно обезопасяване със съответния вид табели, посочени в чл.9 от наредбата. Прието е също, че задължен да извърши предвиденото обезопасяване е стопанинът на водната площ, че стопанин съгласно нормата на §1 от същата наредба е нейният собственик или лицето, на което е предоставено право на ползване. Като е взел предвид посочената уредба въззивният съд е приел, че задължения за цялостното обезопасяване на водната площ по Наредба за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи са възникнали като за [фирма], [населено място], така и за [община], притежаваща 2 630 кв.м. от територията, върху която е разположен водният обект/заемащи неговата северна и източна част/. Прието е за безспорно между страните, че изискуемото се по наредбата обезопасяване не е било извършено до 11.08.2013г., че с това бездействие са били нарушени както от служителите на [фирма], така и от служителите на ответника – [община] нормативно установените изисквания за осигуряване безопасността на водната площ, че това противоправно поведение е в причинна връзка с настъпилото увреждането, т.к. при ненарушението им обективно би имало възможност настъпването му да бъде предотвратено.
Съдът е приел, че според разпоредбата на чл.53 от ЗЗД, когато увреждането е причинено от неколцина те отговарят солидарно пред увредения. Приел е, че съобразно предвидената гаранционно -обезпечителната отговорност на осн. чл.49 от ЗЗД за вредата, причинена от бездействието на нейните служители, отговоря [община].
Съдът се е произнесъл по направено от ответника с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредата от пострадалия. Прието е, че удавилото се дете е било на 9 годишна възраст. Посочил е, че твърденията на ищеца в исковата му молба са, че от 9 ч. сутринта до обяд/когато е съобщено за удавянето/ детето не е било виждано от родителите си, съответно и те не са установили кога точно и с кого то е напуснало дома им и се е отдалечило на разстояние от около 1 км. Посочил е, че доказателства, установяващи противното не са ангажирани. Взети са предвид разпоредбите на чл.8, ал.8 от ЗЗакД, според които родителите са длъжни да не оставят без надзор и грижа деца до 12 годишна възраст, когато с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие, както и чл. 125, ал.3 от СК, според който родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете. Според въззивния съд в случая ищецът М. М. като родител не е осигурил необходимия надзор върху малолетното си дете. Съдът е приел, че по този начин до вредоносния резултат се е достигнало както предвид неизпълнението на задълженията от страна на служителите на ответника-жалбоподател да обезопасят водния обект, така и предвид неупражнения контрол върху детето от страна на родителите му. Като е съобразил степента, с която поведението на ищеца е способствало за настъпване на вредата, съдът е приел, че съпричиняването е в размер на 50%.
Прието е за установено от показанията на св.Б.Д., че в резултат от смъртта на Х. Н. и негов първи син, към когото бил изключително привързан, ищецът изпитва силни душевни мъки и емоционален стрес и не може да преодолее загубата му. Съдът е взел предвид ниската възраст на починалото дете, внезапната му трагична загуба и нормално установените взаимоотношения родител – дете, изразяващи се в обич и привързаност, и е определил обезщетение по реда на чл.52 от ЗЗД в размер на 100 000лв. Прието е също, че обезщетението следва да бъде редуцирано поради приетия процент съпричиняване до сумата от 50 000лв. Формиран е извод, че в този размер предявеният иск от М. М. е основателен и следва да бъде уважен.
При тези съображения въззивния съд е отменил първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявения иск от М. М. за сумата 50 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и вместо отменената част е уважил иска до размер на сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
В отхвърлената част на иска с правно основание чл.49 ЗЗД до сумата 100 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос от изложението, тъй като същият е формулиран общо и абстрактно, и не представлява правен въпрос. Съгласно тълкуването, дадено в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставеният въпрос не е правен, тъй като е формулиран общо и абстрактно и не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори и трети въпроси от изложението. Същите не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили правните му изводи по предмета на спора. Следователно тези въпроси не са правни с оглед посочената по-горе практика на ВКС. Поради това, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване за Касационния съд няма задължение да обсъжда наличието на допълнителното основание, предвидено в чл.280,ал.1,т.3 ГПК по същите въпроси.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по четвърти и пети въпроси. Същите са формулирани хипотетично – т.е. въз основа на факти, каквито не са приети за установени от въззивния съд и поради това не са обусловили решаващите правни изводи на съда по предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание, предвидено в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението. В подкрепа на доводите за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК жалбоподателят е цитирал решение № 116/01.10.2008 г. по гр.дело № 4876/2007 г. на ВКС, V г.о., постановено по реда на ГПК/отм./. Това решение е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.-дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според т.2-ра от цитираното тълкувателно решение основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Цитираното от жалбоподателя решение не е сред актовете, посочени в т.2-ра от тълкувателното решение, представляващи практика на ВКС, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос. Само за яснота съдът отбелязва, че правния въпрос е разрешен в съответствие с трайно установената практика на ВКС, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивна инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Според същата практика въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща – т.19 от т.решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т.2 от т.решение № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и многобройни решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
С решение № 116/01.10.2008 г. по гр.дело № 4876/2007 г. на ВКС, V г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е прието, че постановяването на решение по съществото на спора от въззивния съд предполага самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, правна квалификация на фактите и произтичащите от тях материални правоотношения и субсумирането им под конкретна правна норма, независимо от фактическите и правни изводи на първата инстанция. Прието е, че липсата на изложени самостоятелни фактически и правни съждения от страна на въззивния съд по доказателствата, фактите и спорните материални правоотношения прави решението постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посоченото разрешение в решението на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./. С въззивното решение съдът е преценил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, и е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора. Поради това и не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя [община].
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 155/18.10.2016 г., постановено по в.гр.дело № 363/2016 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба вх. № 7217/15.11.2016 г., подадена от ответника [община], чрез адв.И. Р., съдебен адрес [населено място], [улица],офис № 2, чрез адв.Р..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: