2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.656
София.2.10.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЕФРЕМОВА
Б. ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. Върбанова
т.дело № 400/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „, гр.София, срещу решение № 1522 от 04.12.2009 г. по гр.д.№ 2305/2009 г. на Апелативен съд – София, с което е оставено в сила решение № 484 от 02.06.2009 г. по гр.д.№ 1924/2007 г. на Софийски градски съд, Търговска колегия, VІ-2 състав за отхвърляне на предявените срещу „Да Д.” ЕООД искове за заплащане на сумата от 21 625.92 лв. – неизплатен наем за периода от м.април 2005 г. до 13.08.2005 г., неустойка по чл.9.4. от договора за наем в размер на 561.44 лв., както и лихва за забава върху главницата в размер на 6 791.46 лв. за периода до предявяване на исковата молба.
Касаторът, чрез процесуалния си пълномощник, поддържа доводи за допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствени правила, с искане за отмяна на решението. Счита, че въззивният съд неправилно се е позовал на разпоредбата на чл.230, ал.2, пр.2 ЗЗД, тъй като визираните права за намаляване на наемната цена принадлежат единствено на наемателя и следва да се упражнят от последния, а не съдът да прилага служебно тази норма.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Според касатора, налице е противоречиво разрешаване на спора от първата и въззивна инстанции, предвид различните фактически и правни изводи на съдилищата, обосновали отхвърлянето на исковете. От друга страна счита, че липсва отговор на въпроса дали съдът може служебно да прилага разпоредбата на чл.230, ал.2 ЗЗД, в каквато насока липсва съдебна практика. Позовава се на множество решения, приложени към изложението, в които е налице произнасяне за основателност на искови претенции за неизплатена наемна цена, вкл. и с оглед приложението на чл.230, ал.2 ЗЗД.
Ответникът по касация – „Да Д.” ООД, чрез пълномощника си, заявява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на решението, а по същество за неоснователност на жалбата, по съображения в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди отхвърлителното решение на първостепенния съд, решаващият състав на Апелативен съд – София е приел, че с оглед безспорно установеното неизпълнение на основното задължение на наемодателя да предостави наемания обект в състояние отговарящо на договореното предназначение, съответно да изпълни задължението си за последващ ремонт на обекта, не е настъпило уговореното в анекс от 20.04.2005 г. условие за последваща дължимост на наемната цена. Този извод е направен след преценка на релевантните факти и събрания доказателствен материал по спора. Изразено е и становище, че с анекса от 20.04.2005 г. дружеството – наемател е реализирало правото си да иска намаляване на наемната цена, а в последствие и да развали наемния договор. Макар и съображенията на въззивната инстанция се различават от изводите на първоинстанционния съд, правните изводи за неоснователност на иска, основан на чл.232, ал.2 ЗЗД, съвпадат, което е обусловило потвърждаване на решението в тази отхвърлителна част, вкл. и по акцесорната искова претенция за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата.
Въззивният съд е направил извод и за недължимост на претендираната неустойка за несвоевременно освобождаване на имота след прекратяване на облигационната връзка, предвид неизправността именно на ищеца – наемодател.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Не може да бъде споделена поддържаната от дружеството – касатор теза при обосноваване приложното поле за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по процесуалноправния въпрос, свързан с правомощията на въззивната инстанция при разрешаване на спора по същество – доколко е допустимо потвърждаване на отхвърлителното решение, но по други съображения. В случая, не са налице противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство по значими правни въпроси, а от друга страна постановените по делото съдебни актове не формират „съдебна практика” по смисъла на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са влезли в сила. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в т.3 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд. Дейността на въззивната инстанция при разрешаване на материалноправния спор по същество е съобразена със задължението да се формират собствени фактически и правни изводи, в какъвто смисъл не е допуснато отклонение от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с надлежно упражняване правата на наемателя при недостатъци на вещта и дали съдът разполага с правомощия служебно да прилага разпоредбата на чл.230, ал.2 ЗЗД, не обуславя наличието на общата предпоставка по ал.1 на чл.280 ГПК. Решаващата воля на съда не е формирана в резултат на служебно прилагане на посочения законов текст, а се касае за направени фактически изводи, в резултат на преценка на конкретните писмени доказателства и обективираните в тях извънсъдебни изявления на страните, съответно признания на факти, релевантни за спорното материално право. Правилността на фактическите и правни изводи на решаващия състав са извън правомощията на ВКС при селектиране на касационните жалби, в какъвто смисъл са и дадените задължителни указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд. С оглед на това, не следва да се преценяват останалите доводи на търговското дружество-касатор, във връзка с релевираните допълнителни предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не следва да се уважава, тъй като липсват доказателства за действително направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1522 от 04.12.2009 г. по гр.д.№ 2305/2009 г. на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: