6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 657
София, 13.07.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 603 по описа за 2018 г., взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Я. М. Л., чрез адвокат М. Г., срещу въззивно решение № 168/23.10.2017 г., постановено от Шуменския окръжен съд, по в.гр.д. № 163/2017 г. в частта, с която е осъден да заплати на [фирма] сумата от 7 480,96 лева – обезщетение за имуществени вреди, причинени умишлено, на основание чл. 203, ал. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху сумата считано от 30.12.2014 г., до окончателното плащане, както и съдебноделоводните разноски.
Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доказателства, вкл. заключението по съдебно-техническата експертиза, поотделно и съвкупност с останалите доказателства по делото, неизлагане на мотиви, необсъждане на оплакванията, доводите и възраженията, произнасяне свръхпетитум по отношение на законната лихва за време преди подаване на исковата молба. Иска отмяна на обжалваното решение. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Насрещната страна [фирма], чрез адв. М. И., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира съдебните разноски, направени в касационната инстанция.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на Шуменски районен съд, е осъдил ответника Я. М. Л. да заплати на ищеца [фирма] сумата от 7 480,96 лева – обезщетение за имуществени вреди, причинени умишлено, на основание чл. 203, ал. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху сумата считано от 30.12.2014 г., до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за сумата от 920,80 лева, представляваща разликата до пълния предявен размер от 8 401,76 лева.
Окръжният съд, за да постанови този резултат, приел за установено, че насрещните страни били в трудово правоотношение, като ищецът [фирма] бил работодател, а ответникът Я. М. Л. бил нает да изпълнява работа като шофьор на товарен автомобил /международни превози/. Я. Л. бил назначен на тази длъжност с безсрочен трудов договор № 37 от 9.11.2012 г., считано от 12.12.2012 г. На него били зачислени товарен камион с ремарке и карта на Д. за плащане на гориво и магистрални такси. На 12.12.2012 г. той отпътувал от селище в Испания с натоварена преди това стока, за да я разтовари в друго населено място в Испания. Доставката следвало да се извърши на 17.12.2012 г. Ответникът се отклонил от маршрута по свое усмотрение и пребивавал известно време във Франция, в район извън маршрута, като при проведените телефонни разговори заблуждавал работодателя си за своето местонахождение, както и за извършената работа. Въз основа на събраните доказателства, вкл. съдебните експертизи, съдът приел, че за дестинацията, по която бил изпратен Л. с поверения му камион, било необходимо количество гориво, което било с 1 045,80 литра по-малко от зареденото преди това в пълния обем на резервоарите. С извънредно зареденото и липсващо гориво на стойност 4 329,29 евро с ДДС, ответникът извършил умишлена злоупотреба, с цел лично облагодетелстване и нанесъл имуществена вреда на работодателя си в размер на сумата 7 927,28 лева. Друга умишлено нанесена щета на дружеството-ищец били извънредно платените от работника магистрални такси в резултат от отклоняването от зададения му маршрут, които били на обща стойност 183,48 лева.
Окръжният съд формирал извод, че Л. е нарушил съзнателно служебните задължения и отговорности, вменени му с длъжностната характеристика, като извършил следните конкретни нарушения: отклонил се от зададения му от работодателя маршрут; повредил устройството, монтирано на резервоара на поверения му камион, препятстващо източването на гориво, което позволило и улеснило присвояването му; заредил количество гориво, надвишаващо два пъти вместимостта на резервоара, при невъзможност да е било изгорено за преминатите километри; изминал маршрут, който не му бил зададен по разпореждане на работодателя; изоставил без надзор повереното му имущество – камион и ремарке, намерени от друг служител на ищцовата фирма, който предприел пътуване до У.; присвоил вещи от поверения му автомобил.
Всичко гореизложено обусловило крайния извод на Шуменския окръжен съд за основателност на предявения иск.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване във връзка с оплакването за недопустимост на въззивното решение в частта на присъдена лихва върху главницата, считано от 30.12.2014 г. до датата на подаване на исковата молба – 30.12.2016 г. със следния въпрос – длъжен ли е съдът да даде защита на субективното право само в границите, поискани от ищеца, без да излиза от рамките на търсената защита и, ако постанови такова решение, последното недопустимо ли е.
Въпросът е от значение за постановения резултат в посочената част относно лихвата и е разрешен в противоречие със сочената от касатора съдебна практика – т.9 от Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленум на ВС, решение № 210 от 09.05.2012 г. по гр.д. № 317/2011 г. на Първо ГО на ВКС, решение № 221 от 15.02.2016 г. по т.д. № 2734/2014 г. на Първо ТО на ВКС, решение № 220 от 19.06.2012 г. по гр.д. № 741/2011 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение № 94 от 09.05.2014 г. по гр.д. № 5666/2013 г. на Трето ГО на ВКС.
Налице е хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и в посочената част касационно обжалване следва да бъде допуснато.
Следващите правни въпроси са поставени във връзка с решението, постановено по чл. 203, ал. 2 КТ, като съставът на Върховни касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросите са следните: длъжен ли е въззивният съд да обсъди и разгледа наведените във въззивната жалба твърдения, доводи и възражения за неправилност на изводите на първоинстанционния съд по същество на спора или може да се ограничи само с изложеното в исковата молба; препращането към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установи дали е обсъдила и анализирала относимите към правния спор доказателства и длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения; длъжен ли е съдът да ангажира отговорността на работника по реда на гражданския закон, когато по делото не е установено работникът умишлено да е целял причиняването/настъпването на вредата; длъжен ли е съдът да приеме заключението на вещо лице по допусната съдебна експертиза, когато същото е изготвено и се базира на документ /доказателство/, който не е приложен по делото.
Въпросът – длъжен ли е въззивният съд да обсъди и разгледа наведените във въззивната жалба твърдения, доводи и възражения за неправилност на изводите на първоинстанционния съд по същество на спора или може да се ограничи само с изложеното в исковата молба и отговора, е некоректно зададен. Въззивният съд се е произнесъл по спора, с който сезиран, очертан с въззивните жалби и отговорите към тях, като в този смисъл се е съобразил със задължителните указания, дадени в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивното производство се развива в рамките на обжалваната част от първоинстанционното решение и заявените в срок от въззивника оплаквания. Тъй като въззивният съд е такъв по съществото на спора, посочването на оплаквания, обуславящи порочността на първоинстанционното решение не е задължителен елемент от въззивната жалба (арг. чл. 262, ал. 1 ГПК), но очертава предмета на въззивното обжалване. В същото време, въззивният съд, като такъв по съществото на спора, не коментира правилността на фактическите и правни заключения на първостепенния съд, подобно на контролноотменителната инстанция, а сам в очертания пред него предмет на спора, гради свои изводи, като само съпоставя крайното заключение с това на първата инстанция. Вярно е, че в случая въззивният съд частично е действал и като контролно отменителна инстанция, но в същото време е изложил мотиви, в които сам е направил фактически и правни заключения, препращайки и към съображенията в първоинстнционното решение, на осн. чл. 272 ГПК. В този смисъл не се установява поддържаното противоречие с решенията, посочените към обсъждания процесуално правен въпрос и следващия – препращането към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установи дали е обсъдила и анализирала относимите към правния спор доказателства и длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения. Следва да се посочи, също така, че всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения са взети предвид, но както стана ясно, съдът се е възползвал от анализа и съображенията на първата инстанция, което е допустимо по силата на чл. 272 ГПК.
Въпросът дали съдът е длъжен да ангажира отговорността на работника по реда на гражданския закон, когато по делото не е установено работникът умишлено да е целял причиняването/настъпването на вредата, е неотносим към постановеното от съда. Във въззивното решение е направен изричен извод за вина на работника и за нейната форма – пряк умисъл.
Въпросът дали съдът трябва да приеме заключението на вещо лице по допусната съдебна експертиза, когато същото е изготвено и се базира на документ /доказателство/, който не е приложен по делото, е неотносим към въззивното решение. Подобно възражение при приемане на заключението не е правено пред първа инстанция, нито заключението е оспорено в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК; няма и искания по доказателствата.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по чл. 203, ал. 2 КТ
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 168/23.10.2017 г., постановено от Шуменския окръжен съд по в.гр.д. № 163/2017 г. в частта, с която Я. М. Л. е осъден да заплати на [фирма] сумата от 7 480,96 лева – обезщетение за имуществени вреди, причинени умишлено, на основание чл. 203, ал. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата считано от 30.12.2016 г., до окончателното плащане-
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 168/23.10.2017 г., постановено от Шуменския окръжен съд по в.гр.д. № 163/2017 г. в частта, с която Я. М. Л. е осъден да заплати на [фирма] законната лихва върху сумата от 7 480,96 лева, считано от 30.12.2014 г. до 30.12.2016 г.
УКАЗВА на касатора, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 40 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: