О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 657
гр. София, 20.11.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 31 октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1222/18 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД със седалище в [населено място] срещу решение №2581/11.12.2017 г. на Апелативен съд-София по т.д. №4918/2017 г.. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което касаторът е осъден да заплати на „ПАМ СОЛАР”ООД- София сумите от: 106 639 лева с ДДС по частичен иск от общо 258 682,02 лева- платени на отпаднало основание, с оглед отмяна на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, раздел Втори,т.2 и раздел Трети,т.12, от страна на ищеца-ответник по касация, като цена на достъп до електропреносната мрежа /съкр. ЕПМ/за периода: м. март 2012 –в.септември 2013 г., ведно със законната лихва от 26.08.2016 г. до окончателното плащане и 29 978,13 лева- лихва за забава за периода от 20.11.2013 г. до 25.08.2016 г. г., както и в частта за разноските.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи тези по чл.280 ал.2 ГПК и по чл.280 ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор счита същата за неоснователна. Претендира разноски-възнаграждение за процесуално представителство в настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран от страна на ищцовото дружество – производител на електрическа енергия от възобновяем източник по смисъла на ЗЕВИ, с иск основан на чл.55 ал.1 предл. 3 ЗЗД-връщане на сума платена като цена на достъп до електропреносната мрежа на ответника, поради последващо отпадане на основанието за това- отмяна от ВАС на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп, платими ежемесечно в размери, в зависимост от датата на присъединяване.
Според решаващия съдебен състав на въззивния съд, налице е хипотезата на отпаднало основание по смисъла на чл. 55 ал.1, предл. трето ЗЗД по следните съображения: Отношенията на ищеца-производител на ел.енергия от възобновяеми енергийни източници с оператора на преносната мрежа „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД се основават на договор от 05.01.2012 г. , като цената на достъп до мрежата е определена от ДКЕВР, доколкото съгласно чл.30 ал.1,т.13 и 32 ЗЕ, временните цени, при липса на постоянни, се определят от ДКЕВР- чл.32 ал.4 ЗЕ/ ред. в сила от 17.07.2012 г. /. Актът на ДКЕВР представлява елемент от смесения правопораждащ фактически състав, на който се базират правоотношенията между страните и който се състои от гражданскоправен такъв/ писмен договор или фактическо присъединяване към ЕПМ/ и административноправен-решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп. Ето защо, самото задължение за заплащане цената за достъп, след отмяната на решението на регулаторния орган, с което се определя временната цена, отпада с обратна сила, тъй като е възникнало по силата на сложен смесен фактически състав, елемент от който е именно този индивидуален административен акт. Следователно, отмяната на последния създава задължение за връщане на получената цена за достъп като платена на отпаднало основание- чл.55 ал.1,предл.трето ЗЗД . По делото няма спор относно факта на плащане на цената за достъп за процесния период, за което са събрани и съответните доказателства- неоспорени от страните.
По основанията за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.2 ГПК/ред. ДВ бр.86/2017 г./
Касаторът се позовава на недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Недопустимостта се обосновава по следния начин:
1.Съдът е приел, че първоинстанционното решение е постановено в производство по надлежно упражнено право на иск. До този извод е стигнал, като е пренебрегнал обстоятелството, че 1)отмененият индивидуален административен акт (ИАА) – решение Ц-33/2012 г.на ДКЕВР няма преки гражданскоправни последици(не е пряко и непосредствено основание за извършване на плащането) и 2)последиците от предварително изпълняваните индивидуални административни актове, дори когато са породили преки гражданскоправни последици, не подлежат на уреждане по гражданскоправен път, защото за тях е 3) предвиден специален ред и е 4)въведено задължение на административния орган да уреди всички, вкл. гражданскоправните последици.
2.В допълнение към това съдът е пропуснал да установи, че между страните и понастоящем съществува актуално(висящо) договорно правоотношение по договор за услугата достъп до електроразпределителната мрежа, правното действие на което не е прекратено. Очевидна е несъвместимостта на съсъществуване на обвързващ(изпълняван) двете страни договор за достъп и на квалификацията – отпаднало основание по чл.55, ал.1, хипотеза 3 ЗЗД.
3.Съдът е уважил непредявен иск. Ищецът е предявил иск за връщане на даденото по конкретизирано от него основание – решение Ц-33/2012 г. на ДКЕВР. Съдът е уважил иск, като служебно и в нарушение на диспозитивното начало, е приел 1)друго основание за плащане – смесен фактически състав (неуреден в закона и непосочен в исковата молба като източник на задължение за плащане) и 2)допустимо превратно тълкуване на правното значение на отпадането на основанието(в случаите на разваляне на договор), пренебрегвайки факта на начална липса на основание като следствие на незавършен фактически състав.
Настоящият състав на ВКС, Второ т.о. намира доводите за недопустимост на иска за неоснователни по следните съображения: Недопустимостта на иска е обусловена от липсата на съответните абсолютни процесуални предпоставки за съществуването на правото на иск или относителни такива за неговото упражняване. Оплакванията и доводите , изложени в. т.т. 1 и 2. се основават на правни и фактически твърдения на ищцовата страна за наличие на договорна обвързаност между страните и след отмяната на административния акт за определяне на временни цени на таксата за достъп до ЕПМ, които явно не се споделят от съда в обжалваното въззивно решение. В този смисъл обаче те се отнасят до правилността на обжалвания акт/ обоснованост и приложение на материалния закон /, а не до допустимостта на иска, съответно на обжалваното решение на съда.
В т. 3 се излагат оплаквания, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, което по принцип е основание за недопустимост на съдебното решение. Касаторът сочи, че съдът е разгледал иск на непредявено основание- на неоснователно обогатяване в хипотезата на отпаднало основание, вместо при начална липса на основание. Основанието на иска са твърдяните в ИМ факти, които ищецът сочи като правопораждащи неговото конкретно право. В ИМ като такива са посочени:сключен от ищеца с ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ АД договор за присъединяване на енергиен обект на ищцовото дружество към ЕПМ , определени временни цени за достъп с цитираното Решение на ДКЕВР, плащане на възнаграждение за достъп за процесния период и отмяната на това решение от ВАС. На база така изложените факти и след отмяна на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп ,съдът е счел, че събраните на това основание от ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ АД парични суми подлежат на връщане като получени на отпаднало основание-чл.55 ал.1, предл.3 ЗЗД. Следователно не е налице произнасяне по непредявен иск/ т.е. на непредявено основание/, поради наличие на пълен идентитет между наведените в ИМ правопораждащи факти и тези, разгледани от съда.
За да обоснове наличието на очевидна неправилност, касаторът излага следните доводи:
Необоснованост на фактическите изводи:
1. Необосновани са фактическите изводи на съда, че: 1)цената по процесния договор за мрежова услуга се определя от ДКЕВР и 2)цените на мрежовите услуги са извън предмета на договорно уреждане. По делото няма събрани подобни доказателства и няма установени факти, които съдът да съобрази при своята оценъчна дейност и формиране на подобни фактически изводи. Индивидуалният административен акт на регулиране на цените(решение Ц-33 на ДКЕВР) определя единствено пределните цени(горната граница) на допустимите за уговаряне между страните цени на мрежова услуга -достъп , пренос или друга. Определяните от ДКЕВР пределни цени на мрежови услуги – временни или постоянни – не заместват факта на съгласуване на воля при съгласуване на този съществен елемент на договора.
2 Необоснован е фактическият извод на съда, че съществува самостоятелен факт, представляващ „основание за начисляване на цена на пренос“.
3. Необоснован е фактическият извод на съда, че ДКЕВР може да определи нулева цена, защото такава е определена с решение Ц-6/2014 г. на ДКЕВР. Към датата на постановяване на
първоинстанционното и въззивното решения по настоящия спор, цитираноторешение,сочено като доказателства за правото да се определи цена „0.00″ лв. е отменено като
незаконосъобразно(унищожено) и поради това е несъществуващо. Като е съобразил несъществуващ факт, съдът е допуснал порок на логическата дейност.
4.Необоснован е фактическият извод на съда, че съдебната отмяна на предварително изпълняван ИАА има обратно действие към момента на издаването му. Всъщност чл.301 от АПК постановява точно обратното – отмяната на изпълняван ИАА създава задължение на административния орган да уреди последиците, което еднозначно изключва отмяна по право с обратна сила на акт и последиците му.
5.Необоснован е фактическият извод на съда, че в договора между страните липсва клауза за цена. Всъщност договорът между страните е сключен при условията на чл.292 от ТЗ и уговорената цена е тази, която е посочена във фактурите за ежемесечно плащане, т.е. всеки месец е уговаряна поотделно.
6.Необоснован е фактическият извод на съда, че договорна клауза за цена на мрежова услуга е „определена принудително с решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. Най – необоснован бил фактическият извод, че когато един факт е заличен с обратна сила(начално несъществуващ), той е съществувал въобще и в частност в момента на престацията. При всички случаи – както на ИАА като мислимо пряко основание за плащане, така и в случаите на ИАА като елемент (съществен) от договорното съдържание или на ИАА като административен елемент от смесен фактически състав е налице начална липса на факт, т.е. пред начална липса на основание за плащане, идентична с хипотезите на нищожност на сделка или незавършеност на фактически състав на сделка или незавършеност на смесен фактически състав.
Неправилно приложение на материалния закон (неприложена императивна правна норма):
1. Съдът тълкува контра леге нормата на чл.84, ал.2 ЗЕ.
2.Съдът не тълкува и не прилага императивна административна правна норма – чл.301 АПК. Въпреки че свързва решението на ДКЕВР с гражданскоправни последици, разпростирайки действието му и върху облигационни отношения между трети на административното правоотношение и на ИАА лица, съдът не прилага императивната норма на закона, която регулира отношенията по повод отмяна на изпълняван ИАА. Според тази норма правните последици на отменения, но приложен преди отмяната ИАА, не се уреждат по правилата на съответните клонове на правото според проявата им, а се уреждат с изричен акт на конкретно посочен субект на задължението за възстановяване – административният орган, автор на незаконосъобразния ИАА.
3.Тълкуване и прилагане в нарушение на европейска правна норма:
За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че ДКЕВР а) може да не изпълнява законовите си задължения да определи цена на достъп до електроразпределителна и електропреносна мрежа или б)да определи цена „0.00″ лв.(което е същото като да не е определил цена). Нормите за регулиране цените на произведената от възобновяеми енергийни източници(ВЕИ) са транспонирани в ЗЕ от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО (Директивата) установява общата рамка за насърчаването на енергията от възобновяеми източници. С оглед на постигането на тази обща цел, чл. 16, параграф 3 от Директивата предвижда задължение за държавите членки да изискват от операторите на преносните и разпределителните системи да определят и да направят обществено достояние своите стандартни правила по отношение на разходите за свързване към мрежите. Тези правила следва да се основават на обективни, прозрачни и недискриминационни критерии, като отчитат всички разходи и приходи, които се отнасят до свързването на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници към мрежите. Чл. 16, параграф 4 от Директивата допуска възможност, когато е уместно, операторите на преносната и разпределителната система да поемат изцяло или частично разходите за свързване към преносните и разпределителните мрежи. Такова правило нормата на българския закон не е предвидило, поради което административният орган няма право да определя нулева стойност(цена) за услугата достъп до електроразпределителната мрежа.Щом националният законодател не се е възползвал от възможността да въведе изключението от възмездния характер на достъпа до разпределителната мрежа в националния транспониращ акт,националните съдебни органи нямат правна възможност да прилагат подобно изключение в постановяваните от тях съдебни актове. По същество именно това е сторил съдът в обжалваното решение, като е приел, че с отмяната на индивидуалния административен акт на ДКЕВР автоматично отпада и основанието за плащане към „ЧЕЗ Разпределение“ АД.
4. Прилагане на несъответстваща съдебна практика:
Препращайки чрез нормата на чл.272 към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният е допуснал същите материалноправни грешки при тълкуването на т.н.“задължителна практика“ на ВКС по казуални спорове. За да постанови решението си първоинстанционният съд не е обсъдил нито едно съществено възражение от направените в отговора на исковата молба и допълнителния отговор. Направил го е, защото се е позовал на цитираните от него решения на ВКС, които „са установили трайна практика“ по въпроса за смесения фактически състав и административния му елемент- решение Ц-33/2012 г. на ДКЕВР. Всъщност индивидуализираните от първоинстанционния съд решения имат различно от признатото им действие и не се отнасят до правен въпрос, който съдът приема за разрешен чрез тях или са обосновани с други решения, разрешаващи други правни въпроси в нарушение на т.2 от ТР 2/2010 г. на ОСГТК. Никой от правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване по цитираните дела не е свързан с източника на задължение за плащане или на облигационното отношение, по което е възникнало задължението за плащане.
6. Съществени процесуални нарушения
Първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си по чл.143-145 ГПК, поради което е допуснал съществено процесуално нарушение при определяне на релевантните факти по чл.14б, ал.1, т.1 и правната квалификация на правата и задълженията по чл.146, ал.1, т.2 ГПК. Въззивният съд, от своя страна, не е изпълнил процесуалните си задължения по т.2 отТР 1/2013 г. да поправи недостатъците на първоинстанционния доклад като „надгради“ първоинстанционното производство със собствените си процесуални действия. Поради това е допуснато произнасянето по непредявен иск, вместо по иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.З ЗЗД за възстановяване на даденото по отменен ИАА(решение Ц-33 на ДКЕВР), по иск за възстановяване на даденото по смесен фактически състав.
7. Въззивният съд е или преиначил събраните доказателства, или не е обсъдил тяхното доказателствено действие и релевантността на фактите, установени с тях. Поради това съдът е пропуснал да отбележи правното значение на фактите, които попълват състава на чл.292 от ТЗ и установяват наличието на договорна връзка между оператор и производител, която е възникнала и която ежемесечно е погасявана поради изпълнение на договорното задължение.
Тези оплаквания за очевидна неправилност настоящият състав на ВКС,Второ т.о. намира за неоснователни по следните съображения:
За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая наличието на такъв недостатък не се обосновава от цитираните по-горе в КЖ доводи и оплаквания. Това е така, доколкото наведените и описани по-горе конкретни оплаквания за очевидна необоснованост на фактическите изводи до един представляват оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, тъй като се отнасят до чисто правни изводи на съда, а не до фактически такива.
Конкретните оплакванията за материална незаконосъобразност и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила не попадат в обхвата на очевидната неправилност по чл.280 ал.2 ГПК, доколкото съдържанието им изисква проверка за законосъобразност на обжалвания акт, което предполага, на база изследване на доказателствата, нов анализ на фактите, релевантни за спора и субсумирането им към приложимото право, което ВКС извършва във втората фаза на касационното производство, а не по преценка за допускане до касация.
По отношение наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК/ред. ДВ бр.86/2017/ от страна касатора са формулирани следните въпроси:
1.Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. З6 а, ал.2 от ЗЕ за определяне на цената на достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България.
2. Следва ли чл. 16, параграф 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от същата Директива?(т.1 от искането за преюдициално запитване до Съда на ЕС)
3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл.16, ал.4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с
1) индивидуален административен акт на ДКЕВР или
2) отсъствието на такъв акт.
По тези въпроси се твърди, че са налице предпоставките на чл.280 ал.1,т.3 ГПК : Въпросите са от значение за точното прилагане на закона защото разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена, поради неточно тълкуване на приложимото материално право (национално и на ЕС), задължителна съдебна практика(решенията по т.д.№ 2956/14 г.(1-во т.о.), т.д.№ 2611/14 г. и т.д.№3018/2014 г. на II т.о. на ВКС, ТК, както и на многобройни актове по чл.288 от ГПК, които се позовават на тях за допускане или недопускане на касационно производство. Същевременно и кумулативно е налице и предпоставката правните въпроси да са от значение за развитие на правото, защото съдът се произнася по въпроси, за които материалноправните норми са противоречиви(приоритет на правото на ЕС, което е различно от разрешението по транспонираните норми) и необходимост от създаване на правилна съдебна практика по прилагането им.
Така формулираните въпроси не са от значение за изхода по конкретния правен спор,тъй като съдът, постановил обжалваното решение, не е формирал въз основа на отговорите им правораздавателната си воля. Последното е предпоставка за наличие на обуславящ решаването на спора правен въпрос. Липсата на такъв въпрос само по себе си е основание за недопускане до касация. В тази насока са задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в т.1 на ТР №1/10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По следващите два въпроса: Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства и следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание се основат на твърдяно от касатора процесуално нарушение, каквото не е налице-произнасяне от въззивния съд по непредявено правно основание и по правна квалификация, различна от първоначалната дадена от първоинстанционния съд и в този смисъл отговорите не биха довели до резултат различен от този в обжалваното решение.
Останалите въпроси от изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК се отнасят до некоректно позоваване от страна на въззивния съд в мотивите на обжалваното определение на несъответстваща съдебна практика по чл.290 ГПК, оплаквания за неспазване правото на ЕС и осуетяване прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа, за нарушения на чл.17 пар.1 от ХОПЕС, за неправилно тълкуване на чл.36а от ЗЕ, относно това, кой е източникът на задължението за заплащане на услугата достъп до ЕПМ-договорът или Р.на ДКЕВР.
Тези въпроси представляват оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност, а и не се обосновава връзката им с крайното неправилно решаване на спора от съда.
Следващите въпроси на касатора са: Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорно установени парични задължения до датата на отпадане на основанието. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки. По последните два въпроса, се твърди, че била формирана съдебна практика на съдилища извън ВКС, която е драстично разминаваща се по съдържание с обжалваното решение. Такива решения били: решение по гр.д.№ 12946/2015 г. на СГС; решение № 1938 по гр.д.№ 2412/2014 г. на ВОС; решение № 1483/27.07.2015 г. по гр.д.№ 1483/2015 г. на Варненски ОС; решение № 468/16.03.2015 г. по гр.д.№ 3/2015 г. на Варненски ОС; решение № 750/20.04.2015 г. по гр.д.№ 260/2015 г. на Варненски ОС; решение по гр.д.№ 3020/2014 г. на ВОС,решение по гр.д.№ 11899/2014 г. по описа на СГС, III г.о., решение по гр.д.№1599/2015 г. на ВОС; решение по гр.д.№ 2768/2014 г. на ВОС, решение по гр.д.№ 2549/2014 г. на ВОС; решение по гр.д.№ 8059/2014 г. на СГС, И-Г въззивен състав; решение по гр.д.№ 1520/2015 г. на Варненски окръжен съд, решение по гр.д.№ 363/2015 г. на Варненски окръжен съд, и за приложението на чл.292 ТЗ при договорите за достъп до ЕПМ.
Тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като даденото от състава на Апелативен съд – София разрешение по тях съответства напълно на създадена по реда на чл.290 ГПК задължителна, към датата на постановяването им, практика на ВКС, с която е уеднаквена цитираната противоречива практика на съдилищата в страната. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК,например: решение по т.д.№ 332/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 1592/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 2727/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2355/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№160/2015г., І т.о., решение по т.д.№ 2543/2015г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 2738/2015 г., ІІ т. о., решение по т.д. № 3012/2015 г., І т.о, решение по т.д. № 3050/2015 г. и мн. др., е застъпено становището, че : Влязлото в сила решение, с което е отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР /съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ/, има обратно действие; Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55 ал.1, предл.3 ЗЗД.
При наличие на така формирана практика на ВКС /изчерпателно отразена и в мотивите към ТР № 7/2018 г. на ОСГТК на ВКС/ е преодоляна противоречивата практика на съдилищата. В ТР е прието, че в тълкувателните мотиви по постановените от ВКС решения, е даден принципен отговор на всички въпроси, релевантни за изхода на тази категория дела, като е създадена правилна практика, разкриваща точния смисъл на приложимите разпоредби по спорове за дължимост на такса достъп, след съдебна отмяна от ВАС на решението на ДКЕВР, определящо временни цени. Предвид наличието на практика, попадаща в обхвата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не би могло да се възприеме твърдението на дружеството – касатор, че посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона.
Останалите въпроси :Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправната норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти, допустимо ли съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните,аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод, представляват по естеството си оплаквания за допуснати процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, а крайният резултат по спора не би се повлиял от отговорите им.
От гореизложеното следва,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване,нито съгласно чл.280 ал.2 ГПК, нито по чл.280 ал.1 ГПК
По делото е депозирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз с подробно развити в него въпроси от страна на касатора с искане за спиране на касационното производство. Произнасянето по тези искания предполага допуснато по реда на чл.288 ГПК касационно обжалване и висящност на спора по самите основания за касация. Само в рамките на производството по същество на касационната жалба , ВКС би могъл да преценява, дали правилното решаване на спора се нуждае от тълкуване на съответната разпоредба от правото на ЕС , с оглед нейното прилагане за конкретния спор, съответно: от съдържанието и приложението в случая на определен акт на органите на ЕС. Следователно, при недопускане на касационно обжалване, искането по чл.629 ГПК следва да се остави без уважение.
По разноските:
В полза на ответника по касация следва да се присъди като разноски в настоящото производство възнаграждение за изготвяне на отговор на КЖ в размер на 2 777,11 лева, съгласно представеното платежно нареждане за плащане по банков ред , от което се установява, че същото е платено във връзка с осъществяване на съответното процесуално действие пред настоящата касационна инстанция.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2581/11.12.2017 г. на Апелативен съд-София по т.д. №4918/2017 г..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД със седалище в [населено място] да заплати на „ПАМ СОЛАР”ООД- София разноски в настоящото производство в размер на 2 777,11 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.