7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
София, 13.07.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 4345 по описа за 2017 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК (ред. до изм. ДВ, бр.86/2017 г.) и е образувано по касационна жалба, подадена от С. С. Х., чрез адвокат С. Х. от САК, срещу въззивно решение № 3151/09.05.2017 г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 15441/2016 г.
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друго решение, с което предявените искове бъдат уважени.
Насрещната страна Ц. Н. Н. не изразява становище по касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Софийски градски съд, като потвърдил решението на Софийски районен съд, отхвърлил предявените от С. С. Х. против Ц. Н. Н. искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за установяване дължимост на сумата от 7 644,75 лева, представляваща получено от нея застрахователно обезщетение за претърпяно на 28.02.2011 г. пътно-транспортно произшествие с автомобил, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК, както и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 1 148,52 лева – мораторна лихва за периода 27.04.2011 г. – 09.10.2012 г.
За да постанови този резултат, въззивният съд приел за установено, че страните са били в брак от 12.06.1997 г. до 31.05.2012 г., когато бракът е прекратен с влязло в сила решение. На 14.05.2007 г. – по време на брака, Н. сключила с [фирма] договор за финансов лизинг с предмет лек автомобил марка „Д.“. Между същите страни бил сключен и договор за имуществено застраховане на автомобила, със срок на валидност от 11.06.2010 г. до 12.06.2011 г. На 28.02.2011 г. по вина на ищеца настъпило застрахователно събитие – ПТП на територията на Германия. За извършения в Германия ремонт била издадена фактура на стойност 3 908,70 евро (с левова равностойност 7 644,75 лв.), като застрахователното обезщетение било платено от застрахователя по сметка на лизингополучателя Ц. Н. на 27.04.2011 г. Съпрузите сключили брачен договор на 12.08.2011 г., с който преуредили имуществените си отношения, като въвели режим на разделност. Установено е също така, че съпругът Х. платил ремонта на автомобила, като съдът приел, че вложените в ремонта пари са придобити със съвместен принос на съпрузите поради необорване на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК. Само на това основание, съдът приел, че първият елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е осъществен – обедняване на ищеца. Допълнително съдът е изложил съображения, че не са осъществени и останалите елементи от хипотезиса на правната норма. В представения по делото брачен договор е предвидено съпругът Х. да придобие собствеността и да стане изключителен собственик на лекия автомобил – предмет на договора за финансов лизинг, както и, че лизинговите вноски са изплатени изцяло и окончателно с лични средства от съпруга С. Х.. В брачния договор обаче не е коментирано погасеното вече чрез плащане вземане за застрахователно обезщетение по приключилото между лизингополучателя и третото лице – застраховател правоотношение по договора за застраховка „каско“, т.е. това вземане изобщо не е предмет на брачния договор. Също така, след като става реч за погасено чрез плащане вземане, настъпило преди сключването на брачни договор, т.е за прекратено поради изпълнение облигационно правоотношение между съпругата и трето лице, то това правоотношение не би могло да бъде преуредено с брачния договор с обратно действие. От разпоредбата на чл. 6 от брачния договор и декларираното от съпругата обстоятелство, че лизинговите вноски са изплатени изцяло от съпруга Х. с негови лични средства, може да се направи извод, че между съпрузите е налице споразумение, по силата на което Н. прехвърля съществуващото между нея и лизингодателя правоотношение по договора за финансов лизинг на съпруга, т.е. прехвърля като задълженията си, така и правата си по правоотношението, което прехвърляне е допустимо, макар и да не е изрично уредено от закона, но то следва от чл. 9 ЗЗД. Съдът е приел, че става въпрос за смесен договор, което включва уговорка за цесия по отношение на вземането на лизингополучтеля да придобие собствеността върху автомобила и за заместване в дълг по отношение на задължението за заплащане на лизинговите вноски. Прехвърлянето на това правоотношение не влече след себе си и прехвърляне на вземането по съществувалото между съпругата и лизингополучателя и ЗК [фирма], но вече прекратено застрахователно правоотоношение по договора за застраховка „каско“. По това правоотношение Н. е получила застрахователното обезщетение на валидно основание.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.).
В изложението касаторът формулира следните въпроси:
1) за задължението на съда да поставя на страните въпроси за изясняване на фактите по делото и даване на указания за значението на съответните факти за изхода на делото, свързани с прилагането на презумпцията за съвместен принос. Поддържа противоречие с т.2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС;
2) какъв следва да е видът доказване – пълно или непълно, необходимо за оборване на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК, при доказано с брачен договор твърдение за трансформация на лично имущество при придобиване на собственост по време на брака. Поддържа противоречие с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 1372 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5932/2007 г. на Второ ГО;
3) в кои случаи е налице съвместен принос в придобитите влогове или парични средства в брой на единия съпруг по време на фактическата раздяла и в какво се изразява той; приложима ли е презумпцията за съвместен принос по отношение на паричен влог или пари в брой, формиран от трудови възнаграждения или друг произход, включително в хипотезата на заварен брак, сключен по време на действие на СК от 1985 г.(отм.), за който се прилагат правилата на СК от 2009 г. и представлява ли съществено процесуално нарушение позоваването на презумпцията за съвместен принос в този случай. Поддържа противоречие с ТР № 35/14.06.1971 г. на ОСГК на ВС, решение № 1372 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5932/2007 г. на Второ ГО, решение № 427 от 03.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1244/2011 г. на Четвърто ГО и решение № 238 от 06.02.2017 г. на ВКС по гр.д. № 1454/2016 г. на Четвърто ГО;
4) следва ли при иск с правно основание чл. 55 ЗЗД/чл. 59 ЗЗД, съдът да излага мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните доказателства във връзка с техните доводи, в това число сключен брачен договор, в който страните са заявили, че са уредили отношенията помежду си;
5) сключеният брачен договор относим ли е в производство за неоснователно обогатяване между съпрузи и какво е неговото значение по процесуалноправния въпрос за значението на изявленията на страните и по материалноправния въпрос за действието на брачния договор спрямо имуществените отношения при прекратяване на брака;
6) определените в предмета на брачния договор имуществени отношения включват ли облигационни отношения между съпрузите, които нямат вещно-транслативен ефект;
7) могат ли страните по брачен договор да уреждат неговото действие с обратна сила по отношение на преуредените си имуществени отношения, считано от момента на сключване на брак;
8) допустимо ли е вземането за застрахователно обезщетение да е предмет на брачния договор, когато това задължение е погасено от застрахователя чрез плащане, настъпило преди сключване на брачния договор, формулиран от касатора и по следния начин: при прекратено поради изпълнение облигационно правоотношение между ответницата и трето лице, същото това правоотношение може ли да бъде преуредено с брачния договор с обратно действие.
По отношение на въпросите от № 4 до № 8 включително, касаторът Х. се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че отговорът им е от значение за правилното прилагане на закона, както и че по тези въпроси не е формирана практика на ВКС по други дела, поради обстоятелството, че институтът на брачния договор е нов.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос – за задължението на съда да поставя на страните въпроси за изясняване на фактите по делото и даване на указания за значението на съответните факти за изхода на делото, свързани с прилагането на презумпцията за съвместен принос, има отношение към процесуалните действия на първоинстнационния съд, евентуално към правилността на неговото решение. Евентуално нарушение на чл. 145 и чл. 156 ГПК биха имали значение във връзка с оплаквания пред въззивния съд и свързани с това искания, но не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В цитираното ТР № 1/2013 г. на ОСГТК не е прието нещо различно. Вторият въпрос, свързан с вида доказване при оборване на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК от една страна е некоректно зададен (не е установено по делото, че парите, платени за ремонтна на автомобила са лични на Х.), от друга страна оборването на законова презумпция се осъществява с обратно доказване, което е винаги пълно и е в тежест на оборващия; никое доказателствено средство не може да обърне тежестта на доказване, а съдът в случая не е обсъждал изобщо наличие на фактическа раздяла или някое от обстоятелствата, изброени от касатора в третия въпрос, защото не са били и въведени като твърдения по делото. В този смисъл не се установява и поддържано противоречие с цитираната съдебна практика, а ТР № 1/2009 г. на ОСГТК няма никакво отношение към поставените въпроси. Възможността да се осъществи пълно доказване чрез косвени доказателствени средства пък не сочи на противоречива съдебна практика по повдигнатите въпроси – вида на доказването и вида на доказателствените средства са различни процесуални проблеми; пълно е онова доказване, което може да изгради абсолютната убеденост на съда в осъществяване на твърдения факт. Както е изяснено в решение № 226/12.07.2011 г. , постановено по гр.д. № 921/2010 г. от IV г.о. на ВКС , пълното главно доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност. Въззивният съд в случая не е приел нещо различно.
Въпросът – следва ли съдът да излага мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните доказателства във връзка с техните доводи, е принципно значим във всяко исково производство; отговорът е положителен, като дължимото поведение не е различно при искове по чл. 55 и 59 ЗЗД. Практиката е многобройна и непротиворечива, като въззивният съд в случая не е дал различно тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.
Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е осъществена, както по отношение на горния въпрос (№ 4), така и по отношение на следващите, поставени от касатора в изложението към касационната жалба.
Всички релевантни по делото факти и обстоятелства и доказателствата за установяването им, са част от предмета на изследване на съда и това е сторил в случая въззивният Софийски градски съд. Несъгласието с неговите фактически и правни изводи не значи, че съдът не е обсъдил доказателствата, в частност брачния договор. Съдът не е отрекъл изобщо действието на брачния договор спрямо отношения, които нямат вещен ефект, нито възможността да се преуредят с обратна сила имуществени отношения, а е намерил, че обсъжданият по делото брачен договор изобщо не касае и по никакъв начин не преурежда отношенията между съпрузите относно застрахователното правоотношение. В този смисъл е без значение за крайния резултат по спора и последният въпрос в изложението – дали е допустимо вземането за застрахователно обезщетение да е предмет на брачния договор.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 3151/09.05.2017 г. , постановено от Софийски градски съд по въззивно гр. д. № 15441/2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: