8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
София, 20.10.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2819/2016год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 1976 от 08.03.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 13932/2015г. е отменено решение от 23.04.2015г., постановено по гр.д. № 21870/2013 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Г. С. срещу С. Г. Р. иск с правно основание чл. 45, ал.1 ЗЗД за сумата от 3 415 лв., както и в частта му, в която М. Г. С. е осъдена да заплати на С. Г. Р. разноски за първоинстанционното производство за разликата над 294,78 лв., вместо което С. Г. Р. е осъдена да заплати на М. Г. С. на основание чл. 45, ал.1 ЗЗД сумата от 3 415 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди в баня с тоалетна в собствения на ищцата апартамент № 27, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] причинени в резултат на течове от наетия от ответницата апартамент № 30, през периода от 24.03.2009 г. до 21.05.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба – 21.05.2013г. до окончателното й изплащане; сумата от 570, 30 лв. – разноски в първоинстанционното производство и сумата от 427, 88 лв. – разноски във въззивното производство, а М. Г. С. е осъдена да заплати на С. Г. Р. сумата от 225, 50 лв. – разноски във въззивното производство. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното в останалата му обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният от М. Г. С. срещу С. Г. Р. иск с правно основание чл. 45, ал.1 ЗЗД за сумата над 3 415 лв. до претендираните 6220,50 лв. и М. Г. С. е осъдена да заплати на С. Г. Р. сумата от 294, 78 лв.- разноски пред първата инстанция.
Предмет на касационна жалба, подадена от С. Г. Р., чрез адв. М. и адв. А., е въззивното решение в частта му, в която като краен резултат С. Г. Р. е осъдена да заплати на М. Г. С. на основание чл. 45, ал.1 ЗЗД сумата от 3 415 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди в баня с тоалетна в собствения на ищцата апартамент № 27, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] причинени в резултат на течове от наетия от ответницата апартамент № 30, през периода от 24.03.2009 г. до 21.05.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба – 21.05.2013г. до окончателното й изплащане; сумата от 570, 30 лв. – разноски в първоинстанционното производство и сумата от 427, 88 лв. – разноски във въззивното производство.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответната страна М. Г. С. в представен писмен отговор, чрез адв.П., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер 300лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявен е иск по чл.45 ЗЗД. Ищцата е поддържала, че претърпените от нея имуществени вреди са пряка последица от появил се в собствения й апартамент № 27, находящ се в [населено място], теч, в резултат на виновно бездействие на ответницата, който причинил увреждане на помещенията в жилището – баня с тоалетна, спалня, детска стая и коридор. За да уважи частично предявеният иск въззивният съд е приел за установено на първо място, че ищцата е собственик на описания апартамент. След анализ на писмените и гласни доказателства и заключенията на вещите лица, е обосновал извод, че по делото е доказано настъпването на твърдените вреди в банята с тоалетна на процесното жилище през исковия период – 24.03.2009 год. до 21.05.2013 год., изразяващи се в увреждане на помещението до степен то да не може да бъде ползвано по предназначението си. За неоснователно е счел възражението на ответницата, че вредите са причинени преди исковия период и за тях на ищцата е било присъдено обезщетение с влезли в сила съдебни актове, позовавайки се на заключенията на вещите лице относно давността на течовете. Във връзка с изследване на въпроса за твърдяното противоправното бездействие на ответницата е посочил, че безспорно същата е обитавала, по силата на безсрочен договор за наем от 24.03.2009г., сключен по реда на Закона за общинската собственост /ЗОС/ и Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, апартамент №30, който е частна държавна собственост. Позовал се е на разпоредбите на чл. 231, ал. 1 ЗЗД и чл. 17, ал. 1 ЗОС, като е заключил, че след като ответницата е ползвала имота през исковия период и като наемател не е изпълнила задължението си да го поддържа в надлежно състояние, от което са произтекли описаните вреди, то следва да бъде ангажирана деликтната й отговорност. Същевременно въззивният съд е приел, че не се установило твърдяното от ищцата противоправно поведение на ответницата да е довело до наводняване на спалнята, детската стая и коридора в апартамент № 27, тъй като от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установявало, че течът в спалнята на апартамент № 27 е аналогичен на този в горния апартамент /№30/, който бил причинен от апартамент № 33, а относно появилия се теч в детската стая и коридора на жилището не били ангажирани никакви данни.
Възприемайки заключението на вещото лице по СТЕ съдът обосновал извод, че сумата, необходима за отстраняване на щетите в банята с тоалетна в процесния апартамент № 27, възлиза на 3 415 лв., до който размер е уважена исковата претенция.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.Съображенията за това са следните:
В изложението си касаторът поставя въпросите : I./ „Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата и какви съдопроизводствени действия следва да се извършат когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна и на страните са били дадени неточни указания?”,
II. 1./ „Когато в исковата молба не са наведени твърдения и доводи за конкретни допуснати от ответницата нарушения на предписаните и общоприети правила за надзор и отстраняване на повреди в канализацията и настилката на жилището й, довели до теч в долустоящия апартамент на ищцата, каква е правната квалификация на иска – по чл. 45 ЗЗД или по чл. 50 ЗЗД?“, 2./ „Чия е доказателствената тежест за установяване на елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Необходимо ли е да се установява конкретната причина на увреждането и с оглед правилната квалификация на иска?“, 3./ „Относно характера на непозволеното деяние и дали непозволено деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД представлява деяние, извършено в нарушение на определена законова разпоредба или непозволено деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД може да е и неизпълнение на договорно задължение спрямо лице, което упражнява надзор над вещ, от която са произтекли вреди?“, 4./ „Отговорно ли е лице, което не е етажен собственик за причинени на етажен собственик имуществени вреди от вещи и инсталации, представляващи общи части и в случаите когато вредите не произтичат единствено от свойствата на вещите, представляващи общи части и инсталации в етажна собственост, а са произтекли и от допуснати от етажния собственик нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на общите части и инсталациите им, включително бездействия във връзка с тяхната поддръжка и основен ремонт?“; III/ „Следва ли съдът да прецени обосноваността на заключението на вещо лице и да изложи мотиви за това? Следва ли съдът за изложи подробни съображения относно фактите и доказателствата по делото, като постанови решението си въз основа на доказателствения материал по делото от значение към правнорелевантните факти, да се обоснове кои приема за осъществени и кои – не с оглед твърденията на всяка от страните, като съобрази и заключенията по делото, които кореспондират на данните по него?“; IV/ „Относно допустимостта на съдебното решение, когато е налице произнасяне по нещо различно от това, което е поискано.“ Във връзка с първия поставен въпрос касаторът сочи противоречие на въззивното решение с т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. По въпрос с № II.1. твърди противоречие с Постановление № 4/30.10.1975г. по гр. д. № 5/1975г. на ВС, ППВС № 17/63г., Решение № 309/04.06.2014г. на ВКС по гр. д. № 1354/2012г., IV г.о. и Решение № 367/12.05.2010г. на ВКС по гр. д. № 1140/2009г., III г.о. Противоречие се обосновава по въпрос с № II.2. с Решение № 243/10.06.2011г. на ВКС по гр. д. № 1398/2010г., III г.о. и Решение № 131/01.11.1967г. на ВКС по гр. д. № 99/67г., ОСГК на ВКС. Във връзка с въпрос с № II.3 се поддържа противоречие на въззивното решение с Решение № 131/04.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 223/2010г., IV г.о., Решение № 309/04.06.2014г. на ВКС по гр. д. № 1354/2012г., IVг.о. и Решение № 367/12.05.2010г. на ВКС по гр. д. № 1140/2012г., III г.о. По въпрос с № II.4. се твърди противоречие с Решение № 355/07.10.2011г. на ВКС по гр. д. № 478/2010г., IV г.о., като алтернативно има позоваване на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК, като касаторът счита, че въпросът е от значение за точното тълкуване и прилагане на закона, за което излага съображения, насочени към обосноваване на тезата, че произнасянето би обезпечило правилното разрешаване на спорове от вреди, произтекли от неизправности на общи части и инсталации в етажна собственост. По въпрос под № III поддържа противоречие на въззивното решение с Решение № 196/03.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1417/10г. на ВКС, I г.о., а въпрос под № IV с Решение № 207/24.07.2012г. по гр. № 914/2011г. на ВКС, IV г.о.
Първият поставен от касатора въпрос под № I.1. не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като въззивният съд не е променил правната квалификация на иска. Както първата, така и втората инстанция са се произнесли по иск по чл. 45, ал.1 ЗЗД, поради което въззивният съд не имал задължението да извърши действията, предписани в цитираното тълкувателно решение. В този смисъл позоваването е неотносимо, доколкото няма идентичност в хипотезите, за да се извършва преценка за съответствие на даденото правно разрешение.
Формулираните въпроси под № II.1. и IV от изложението, касаещи правната квалификация на предявения иск, обуславяща се от заявените от ищеца твърдения и допустимостта на съдебното решение, като обективиращо произнасяне по нещо различно от това, което е поискано, следва да се разгледат заедно. По въпроса за отговорността по чл. 45 и чл. 50 от ЗЗД съществува задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 3 ППВС № 4/74 г. Съгласно тази практика „когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или чл.49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД“. В настоящия случай въззивният съд е приел, че ищецът е навел твърдения за допуснати от ответника нарушения на предписани и общоприети правила за надзор, довели до теч в апартамента на ищцата, поради което в съответствие с цитираната задължителна практика е разгледал и квалифицирал иска по чл. 45 ЗЗД. Доводът на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е неоснователен. Не е основателно и твърдението, че в исковата молба липсва довод за противоправно действие или бездействие на ответницата. В исковата молба е релевирано твърдението за бездействие на ответницата въпреки отправени й „строги предупреждения“. В молба от 15.07.2013г.
(л. 26) е посочено, че ответницата „виновно с бездействието си“ е причинила вредите. В уточнителна молба от 09.06.2014г. е заявено твърдение, че отговорност за вредите следва да носят Район „Т.“, комуто е възложено управлението и стопанисването на имота (в тази част производството е прекратено с влязло в сила определение от 11.06.2014г.) и Р., поради поведението й като наемател по отношение състоянието на имота. Релевиран е и довод, че не са предприети необходимите мерки по управление и стопанисване на имота, за изпълнение на задължението за полагане на грижа на добър стопанин и за вземане на всички мерки по опазването на имота. При така въведените твърдения и заявен петитум претенциите са били по чл. 50 ЗЗД срещу първия ответник и по чл. 45 ЗЗД срещу втория ответник. След влизане в сила на прекратителното определение е останала за разглеждане само претенцията по чл. 45 ЗЗД.
Формулираният въпрос под № II.2 от изложението не е общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е привързан към оплакването за неправилност на решението, поради допуснати процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест. Тези оплаквания са касационни основания по чл.281 ГПК и по тях съдът не дължи произнасяне в стадия на селектиране на жалбата. Последните не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на специфичната такава, поддържана от касатора.
Налице е произнасяне на въззивния съд по въпрос с № II.3, който е обусловил решаващата му воля, обективирана в решението, но даденото правно разрешение не противоречи на дадените разрешения в приложените от касатора съдебни актове. С Решение
№ 367/12.05.2010г. на ВКС по гр. д. № 1140/2012г., III г.о. е прието, следното :” За разлика от хипотезата на чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца – допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е налице и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване на вещта. Съгласно ППВС № 17/63г. възможно е отговорността да се ангажира и на двете основания, ако вредите са настъпили в резултат както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице.” С Решение
№ 131/04.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 223/2010г., IV г.о., е прието, че : „За да има отговорност за вреди от непозволено увреждане, е необходимо наличието на определено деяние – действие или бездействие, и на вредоносен резултат, който се намира в причинна връзка с него. Трябва също така деянието да е непозволено, т. е. да е извършено в нарушение на определени законови разпоредби.” С Решение № 309/04.06.2014г. на ВКС по гр. д. № 1354/2012г., IVг.о., решаващият състав е приел, че :” Както е изяснено в Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС, когато при ползването на дадена вещ не са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД. В този смисъл, отговорността е налице и в случаите, когато не е известна причината за повредата на вещта, от която са произлезли вредите. Следователно за причинени от вещ вреди се носи отговорност и тогава, когато не е съществувала техническа възможност за пълното й обезопасяване. Ако причинените от вещ вреди на трети лица, не са резултат на свойствата на вещта, а са свързани с неправилното й съхраняване, или други човешки действия, отговорността е по чл. 45, съответно 47, 48 и 49 ЗЗД.” Видно от мотивите на въззивната инстанция същата не се е отклонила от тези правни разрешения, порлади което и не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Поставеният въпрос с № II.4 не е правно разрешен от въззивния съд, не обуславя решаващите му изводи, поради което не е налице общо основание да допускане на касационно обжалване.
Въпрос с № III от изложението по естеството си е оплакване за неправилност на решението, поради несъгласие с анализа на експертизата и формираните от съда фактически изводи. Доводите за неправилност на решението не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, а са касационни оплаквания по чл.281 ГПК и по тях съдът не дължи произнасяне в стадия на селектиране на жалбата. Последните не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация.
В обобщение следва да се посочи, че по поставените въпроси касаторът не обосновава наличието на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият дължи сторените такива от насрещната страна. Видно от представения договор за правна помощ ответникът по касационната жалба е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 300лв. Същото обаче е уговорено и заплатено за изготвяне на възражение по касационната жалба и за защита пред ВКС без да е упоменато каква част от общия размер за кое действие на представителя се дължи. Настоящият състав приема, че за всяко от двете действия се дължи по равно или по 150лв. Предвид изложеното и с оглед изхода на делото, касаторът следва да се осъди да заплати на ответната страна деловодни разноски в размер 150лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1976 от 08.03.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 13932/2015г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. Г. Р. да заплати на М. Г. С. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 150лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: