2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 661
гр. София, 22.05.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1002 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. Р., включително в качеството му на [фирма], и Н. С. Р. срещу решение № 1296/23.09.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1660/2014 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното възивно решение, като е потвърдено решение № 2359/30.04.2014 г. по гр. дело № 4149/2013 г. на Варненския районен съд, са отхвърлени предявените по делото искове на двамата жалбоподатели, както следва: иск с правно основание чл. 73, ал. 1 от ЗННД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, предявен от И. В. Р., в качеството му на [фирма], срещу Я. Д. Н., в качеството му на нотариус, – за заплащане на сумата 7 981.83 лв. – обезщетение за имуществени вреди, под формата на претърпени загуби от заплащане на нотариални такси и разноски (нотариална такса от 424.54 лв., местен данък по ЗМДТ от 5 284.52 лв. и такса за вписване от 266.04 лв.) във връзка с продажбата на магазин № 1-б и магазин № 1-в, находящи се в [населено място], [улица], обективирана в нотариален акт ., дело № ., на нотариални такси и разноски (нотариална такса от 276.16 лв., местен данък по ЗМДТ от 1 626.93 лв. и такса за вписване от 82.16 лв.) във връзка с продажбата на магазин № 1 и магазин № 1-а, находящи се в [населено място], [улица], обективирана в нотариален акт № ., дело №.., и на нотариална такса от 21 лв. за заверяване на пълномощно с рег. № 254/10.01.2001 г. на нотариус Я. Н., ведно със законната лихва от 13.04.2001 г. до окончателното изплащане; искове с правно основание чл. 73, ал. 1 от ЗННД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, предявени от И. В. Р. и Н. С. Р. срещу Я. Д. Н., в качеството му на нотариус, – за заплащане на всеки от двамата жалбоподатели-ищци на сумата от по 3 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди от причинени болки и страдания от неудобството да търсят средства за закупуване на недвижимите имоти, ведно със законната лихва от 13.04.2001 г. до окончателното изплащане; иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, предявен от И. В. Р., в качеството му на [фирма], срещу Д. Т. Б. – за заплащане на сумата 7 981.83 лв. – обезщетение за имуществени вреди, под формата на претърпени загуби от заплащане на посочените по-горе нотариални такси и разноски, ведно със законната лихва от 13.04.2001 г. до окончателното изплащане; и искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД, предявени от И. В. Р. и Н. С. Р. срещу Д. Т. Б. – за заплащане на всеки от двамата жалбоподатели-ищци на сумата от по 3 000 лв. – обезщетения за посочените по-горе неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.04.2001 г. до окончателното изплащане; в тежест на двамата жалбоподатели са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица.
Касационната жалба е процесуално недопустима в частта й срещу частта на въззивното решение, постановена по четирите иска на двамата жалбоподатели срещу двамата ответници за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, всеки един от които искове е с цена от по 3 000 лв., т.е. – до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на 280, ал. 2 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което касационната жалба следва да се остави без разглеждане в посочената й част, а производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
Касационната жалба е процесуално допустима в останалата й част – срещу частта на въззивното решение, постановена по двата иска на първия жалбоподател, в качеството му на ЕТ, предявени срещу двамата ответници за присъждане на обезщетения за имуществени вреди, всеки един от които искове е с цена от по 7 981.83 лв., т.е. – над 5 000 лв. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) процесуалноправен – длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; 2) материалноправен – започва ли да тече давностният срок съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД за вземането от непозволено увреждане, преди увреденият да установи, че действието/бездействието на увреждащия е непозволено увреждане; и 3) материалноправен – включва ли виновното неизпълнение на задълженията на нотариуса по чл. 73, ал. 1 от ЗННД, неизпълнение на задълженията по чл. 25 от ЗННД и по глава 54 от ГПК при заверка на пълномощно, и ако да, следва ли нотариусът да спазва забраната по чл. 574 от ГПК. Поддържа се, че въззивният съд е разрешил първите два въпроса в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), както и че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК).
Ответниците Я. Д. Н. и Д. Т. Б. в отговорите си на касационната жалба излагат становища, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, като първият ответник сочи и констатираната по-горе частична недопустимост на жалбата. Ответникът по касационната жалба [фирма] – трето лице – помагач на първия ответник, не е подало отговор на жалбата в срока за това.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата на такова обжалване негова част.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първите два въпроса се свързват с отхвърлянето на иска по чл. 45 от ЗЗД срещу ответницата Д. Т. Б., а последният въпрос – с отхвърлянето на иска по чл. 73, ал. 1 от ЗННД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу ответника Я. Д. Н..
За да отхвърли иска по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди срещу ответницата Д. Т. Б., въззивният съд, след подробно обсъждане на писмените доказателства по делото, е приел за установено, че използвайки завереното от другия ответник пълномощно с рег. № 254/10.01.2001 г., на 13.04.2001 г. ответницата Б., в качеството си на пълномощник на жалбоподателя – едноличен търговец, е продала на себе си четирите процесни магазина (преди това ипотекирани в нейна полза), които след това – на 22.05.2001 г. и на 27.09.2001 г. (два по два) е прехвърлила обратно на същия жалбоподател-ищец. Установено е и че с влязло в сила съдебно решение от 26.10.2005 г., на основание чл. 152, във вр. с чл. 26, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, е прогласена нищожността на същото пълномощно, като направено в противоречие със закона, – в частта, с която двамата жалбоподатели-ищци упълномощават ответницата Б. „да се ползва с правата на разпореждане – по начин, по нейна преценка, с правото да продава на цена и купувач по нейна преценка, включително да договаря сама със себе си”, както и „да получи продажната цена”. При така установените обстоятелства по делото, окръжният съд е приел, че прехвърлянето на ипотекираните имоти, което ответницата Б. е извършила на себе си, е противоправно – в нарушение на императивната разпоредба на чл. 152 от ЗЗД. Приел е обаче, че не се установява причинна връзка между това нейно противоправно поведение и настъпилите за ищците имуществени вреди, които те твърдят, че са заплатените нотариални такси и данъци за последващите сделки, с които ответницата е прехвърлила имотите обратно, без да твърдят да са настъпили вреди от самите договори за продажба, с които тя е прехвърлила имотите сама на себе си. Посочено е и че съгласно трайната съдебна практика, връзката следва да е пряка, а не опосредена, както е в настоящия случай.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и обстоятелства по делото, като ясно е посочил кои релевантни за спора по иска по чл. 45 от ЗЗД срещу ответницата Б., факти е приел за установени и кои – не, а именно – приел е за установени наличието на противоправно поведение на тази ответница и на претърпени от ищеца имуществени вреди, а е приел за неустановено по делото наличието на пряка причинна връзка между тях. С това окръжният съд е разрешил процесуалноправния въпрос, формулиран в изложението, не в противоречие, а в пълно съответствие с практиката на ВКС, и конкретно – с цитираното в изложението, решение № 94/28.03.2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
При това положение, не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението процесуалноправен въпрос.
Материалноправният въпрос по приложението на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД се свързва в изложението с алтернативните мотиви към обжалваното решение за отхвърлянето на иска по чл. 45 от ЗЗД срещу ответницата Б.. Там въззивният съд е приел, че датата на противоправното поведение на тази ответница е 13.04.2001 г., откогато до предявяването на иска на 26.03.2013 г. са изминали повече от десет години, предвид което е намерил за основателно възражението на тази ответница, че вземането за непозволено увреждане е погасено по давност, тъй като е изтекъл петгодишният срок по чл. 114, ал. 3 от ЗЗД.
Именно поради това, че тези съображения в обжалваното решение са алтернативни (изложени са по възражението за давност, което е винаги евентуално), свързаният с тях материалноправен въпрос не е от значение за изхода на правния спор по иска по чл. 45 от ЗЗД срещу ответницата Б.. След като този иск се отхвърля с обжалваното решение, поради това, че не е налице елемент от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД (а именно – липсва пряка и непосредствена причинна връзка между противоправното поведение и претърпените имуществени вреди), и след като няма основание за допускане на касационното обжалване по процесуалноправния въпрос, свързан с този решаващ мотив на въззивния съд, то каквото и разрешение да се възприеме по свързания с алтернативните мотиви материалноправен въпрос по приложението на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, това не би променило крайния резултат по спора по иска по чл. 45 от ЗЗД.
От горното следва, че материалноправният въпрос по приложението на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което е ненужно и безпредметно да се обсъждат наведените във връзка с него допълнителни основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в смисъла на изложеното е и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
За да отхвърли иска по чл. 73, ал. 1 от ЗННД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД срещу ответника Я. Д. Н., въззивният съд е приел, че за да бъде ангажирана отговорността на нотариуса, следва да се установи настъпването на вреди, причинени от виновно неизпълнение на негови задължения, съгласно ЗЗД. По отношение на задълженията на нотариуса във връзка със заверката на подпис на пълномощно, окръжният съд е приел, че те се изчерпват с това той да удостовери, че на посочената дата пред него се е явил упълномощителят и в негово присъствие е положил подписа си. Приел е и че при тази заверка нотариусът няма задължение нито да запознава страната със съдържанието на пълномощното, нито да следи за неговата законосъобразност, каквито задължения има при изповядването на сделка, свързана с недвижим имот. По тези съображения, въззивният съд е намерил, че не се установява ответникът-нотариус да е извършил противоправно виновно действие във връзка със заверяването на процесното пълномощно. В тази връзка са изложени и съображения, че упълномощаването е едностранна сделка, с която упълномощителят учредява представителна власт в полза на пълномощника, да извършва сделки от името и за сметка на представлявания; както и че нотариалното удостоверяване на подпис доказва само, че частният документ изхожда от лицата, чиито подписи нотариусът е удостоверил, като задължението на нотариуса се изчерпва с официалното удостоверяване, че подписът под документа принадлежи на лицето, сочено за автор на направеното волеизявление, под което е съставен. С оглед това, съдът е приел, че нотариусът не може да бъде държан за отговорен за действията по упълномощаване, извършени от самия ищец, нито за обективирането на неговата действителна воля. Изтъкнато е и че по делото нито се твърди, нито се установява нотариусът да е извършил незаконосъобразни действие във връзка с удостоверяването на подписа на упълномощителя, каквото задължение му е вменил законът по силата на възложената му удостоверителна компетентност в рамките на охранително производство, инициирано по молба на лицата, от чието име се иска извършване на нотариалното действие. В заключение, окръжният съд е приел, че при липсата на първия елемент от състава на чл. 45 от ЗЗД, към който препраща чл. 73, ал. 1 от ЗННД, искът с тази правна квалификация следва да се отхвърли на това основание, като е безпредметно обсъждането на другите два елемента – претърпени вреди и наличие на причинно-следствена връзка.
Горните мотиви на въззивния съд относно задълженията на нотариуса при заверка на подпис на пълномощно, са при абсолютно точно и стриктно приложение, както на материалния закон – чл. 37 – in fine от ЗЗД, така и на процесуалния закон – чл. 589, ал. 2 от ГПК (в приложимите им първоначални редакции към датата на заверката на процесното пълномощно – 10.01.2001 г.), респ. – и при точно съответно приложение на общата разпоредба на чл. 25, ал. 1 от ЗННД, а оттам – и на чл. 73, ал. 1 от ЗННД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. Тези мотиви към обжалваното решение са и в пълно съответствие с трайно установената нотариална и съдебна практика (включително задължителната такава на ВКС) по приложението на тези разпоредби, по отношение на която няма никакво основание тя да бъде променяна. С оглед на това, последният материалноправен въпрос в изложението към касационната жалба не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в тази връзка – и т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
От друга страна, предвид изричното препращане в изреч. 3 на чл. 589, ал. 2 от ГПК (в приложимата в случая първоначална редакция) само към конкретни разпоредби от глава 54 от ГПК (чл. 578, ал. 4 и 5, чл. 579, ал. 2 и чл. 581-583), които са приложими при нотариалното удостоверяване на подпис върху частен документ, посочените във формулировката на този правен въпрос, „забрана по чл. 574 от ГПК” и „задължения по глава 54 от ГПК” (без конкретизация на тези задължения) са неотносими в случая.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК двамата жалбоподатели-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на всеки от двамата ответници, претендираните и направени от всеки от тях, разноски за заплатени адвокатски възнаграждения за производството и пред касационната съдебна инстанция, а именно: на ответника Я. Д. Н. – сумата 1 448.10 лв. и на ответницата Д. Т. Б. – сумата 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на И. В. Р. и Н. С. Р. срещу решение № 1296/23.09.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1660/2014 г. на Варненския окръжен съд, – в частта по исковете за обезщетения за неимуществени вреди за сумите от по 3 000 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 1002/2015 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1296/23.09.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1660/2014 г. на Варненския окръжен съд – в останалата част;
ОСЪЖДА И. В. Р., включително в качеството му на [фирма], и Н. С. Р. да заплатят на Я. Д. Н. сумата 1 448.10 лв. (хиляда четиристотин четиридесет и осем лева и десет стотинки) и на Д. Т. Б. – сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него; а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.